20. Сборуване

Шест години бяха дълго време. Не сколасаха да се приберат преди три години в България за погребението на доктора – всичко стана много набързо и не успяха да се организират. Миляна успокои Мая по телефона, че ще се справи сама и наистина го направи. После хвана самолета и замина при Нина. Беше загубила всички мъже в живота си и ѝ беше дошло времето да се върне да живее със сестра си. В багажа си взе само ценни малки неща – синята камбанка от детството си, златния царски наполеон от сватбата на родителите си, мобилния телефон на Цвети и няколко снимки, на които всички изглеждаха щастливи.

Мая бе наредила живота си много прилично. С помощта на Валтер и жена му си намери работа и къща в близост до тях. Децата ѝ се нагодиха към новия живот сравнително лесно и с времето приеха това място за дом. Заговориха езика като майчин и създадоха приятелства с деца от училището, но държаха най-вече на близостта помежду си. Мая работеше здраво, защото имаше всички стимули да го прави. Заплащането беше по-щедро от най-смелите ѝ надежди, а в държавата имаше закони и ред, спазването на които гарантираха много спокойно съществуване. Тони не ги търсеше и това облекчи до голяма степен усядането им в новия живот. След време чуха през приятели, че се е оженил за една от сервитьорките си и към нейното дете са прибавили едно общо. Тони не бе счел за необходимо да им се обади с тези новини и това сложи естествен край на отношенията му с децата на Мая. В Англия те се научиха да уважват себе си и да не допускат да бъдат пренебрегвани и унижавани дори от най-близките си. Мая ги остави сами да вземат решения за тези неща. Беше щастлива и благодарна, че успя да направи това, което искаше. Зарови се в работа, за да изплати къщата, изучи и двете деца, очаквайки след време да завършат и университет. Имаше малко на брой, но строги правила – за България да се казват само добри неща пред всички приятели и познати, в къщата да се говори само на български език, освен в случаите, когато има външен човек и да се спазват българските празници. Събираха се с Вичеви, за да ги празнуват. Валтер ѝ разказа постепенно всичко за баща си и Мая разбра, че идването ѝ тук е неслучайно. Вичеви имаха три деца – момче Никола на възрастта на Милица и две момичета – Грета и Шанън на годините на Марти. Оформиха близка дружба – децата на Вичеви се считаха донякъде българи и искаха да попълнят празнините в познанията и усещанията си за старата родина.

Мая поддържаше рехав контакт с приятелите си в България. Нещата в живота ѝ се бяха стабилизирали и потекли равно и подредено. Спомените от предишния ѝ живот бяха прашлясали достатъчно, че да не надраскват загладеното ѝ удобно съществуване. Следеше новините от България и знаеше най-важните неща през годините, без да може или да иска да участва в тях. Четеше и заглавия, които пряко ѝ въздействаха – поредната мутра бе намерена в багажник на Витоша, крещяха интернет сайтовете един есенен ден и Мая позна с ръка на устата Джучи на снимките. В случилото се имаше безподобна ирония, която не можеше да сподели с децата си или с Вичеви. Приятелят на Саво успяваше да си проправи криво-ляво път към жадуваната пенсия, избягвайки успешно няколко опита за покушения. Той беше изпълнил обещанията си към Мая – след разговора им притеснителите на Карагеоргиеви се изпариха, а след време Живка се оказа изгряваща звезда на попфолк небосклона. Мая не поддържаше връзки с този човек, но искрено му стискаше палци да успее да остарее.

Новото място изискваше усилия и време за успешно вписване в обстановката. Мая се радваше, че им се даде възможността да пренапишат живота си и полагаше старание новата картина да се получи привлекателна и стойностна. Децата ѝ се учеха добре, бяха твърди и упорити – разбираха, че от това зависи бъдещето им. Мая проявяваше някои строгости, но те бяха поносими за Милица и Марти – бяха се научили, че щом майка им държи на нещо, значи то е важно. През ноември всяка година например, хората на Острова носеха малки хартиени макове на реверите си. Слагаха си ги в чест на загиналите най-вече в Първата световна война, но и във войните изобщо. Имаше маршове из цялата страна, униформени ветерани напомняха за себе си и хората им ръкопляскаха и пазеха едноминутна тишина в деня, когато и Кралицата отиваше да поднесе венец в центъра на Лондон. Мая обаче не разрешаваше на децата си да сложат червени макове на дрехите си, а когато случайно засечеха процесия от маршируващи ветерани на улицата – заставаха мирно и тихо, докато отминат, но не ръкопляскаха. Обясни им защо, но трябваше време да осмислят разказаното и да приемат разликата между себе си и тукашните хора. Научиха за дядо Бошо, който се върнал инвалид вкъщи и за другия си дядо, който пък след плен се прибрал пеш през Европа. Семейните истории не заемаха централно място в живота им, но оставаха да отлежават в душите на децата, а това беше и целта на майка им.

Когато една късна пролет Мая получи покана за събора на село от Криси в имейла си, тя остана приятно изненадана и поласкана. Изпращаха си през годините обичайните поздравления по празниците, но никога не задълбочиха отношенията си по интернет и Мая бе успяла да покрие спомена за нощта в хижата с дебел пласт ежедневие и житейски баналности. Поканата на Криси за събор в селото на баба ѝ я развълнува и Мая реши да приеме. Можеха да съчетаят отиването до там със септемврийско море в Гърция, прецени тя. Възможността за слънце и плаж ѝ докара ръкопляскащото въодушевление на Милица и Марти. Можеха да преглътнат и един селски събор заради това, щом се налагаше, намигнаха си заговорнически един на друг те. Ники Вичев също прояви желание да пътува с тях и родителите му го пуснаха. Мая подозираше, че лично бе родила преди двайсетина години реалната причина за интереса му и я бе кръстила Милица, но изказа гласно единствено искрено удоволствие от това, че момчето ще сподели почивката им.

Пристигнаха в селото в един светъл, топъл есенен ден. Съборът беше многолюден и шумен. Всички идваха да видят събраното село и селото да види тях. Хората се стичаха отвсякъде, облечени в новите си дрехи. Бяха пътували за празника от различни краища на България и на света. Такъв събор в селото правеха всяка година, но тазгодишния беше особено голям поради новото положение на българите като официално признати европейци. Етикетът беше все още пресен и повечето много се гордееха с него. От хората струеше приповдигнат дух и оптимизъм. Организаторите бяха оставили автомобилите далеч от центъра, за да освободят място само за гостите. Духовата музика и именита народна певица от селото бяха в сърцето на веселията. Младежи от танцовите състави на околията бяха дошли на събора и придаваха жизнерадост и фолклорни багри на събитието. На обновения площад се бе завъртяло дълго шарено хоро. Народните носии се смесваха с официалните дрехи на гостите за радост на присъстващите. Всички щракаха с фотоапарати, а по-заможните и с модерните скъпи телефони с камери. Сергиите наоколо предлагаха всичко, което можеше да нахрани, напои и развесели хората на събора.

Мая бе взела от София кола под наем, с която да придвижва малката си група. За тримата ѝ подрастващитози спътници този събор беше първото подобно изживяване. Милица и Марти бяха градски деца, които живееха в странство, а за Ники това бе едва второто посещение в България. Баща му бе довел цялото си семейство на ски веднъж преди няколко години, но тогава не видяха много от страната. Сега се очертаваше интересен досег с традиционната култура и Ники наблюдаваше всичко наоколо с любопитството на дете.

Спряха и оставиха колата накрая на селото, където бе организиран временния паркинг. Разходиха се до центъра, като пътьом Мая им показа къде е била къщата на Въжарови. Сега всичко бе обновено и на мястото се кипреха няколко малки блокчета. На площада намериха малкото дуварче пред фурната, където имаха среща с Криси. Мая се опитваше да изглежда спокойна и ведра, най-малкото защото не изкаше да се излага пред децата си с нетипично вълнение. Заразглежда хората наоколо, за да познае семейството на хижаря. Марти седна на малкото дуварче, Милица потропваше старателно на място да докара стъпките на хорото, а Ники се чудеше кое по-напред от всичко да снима.

Малко момиче се засили и се блъсна в краката на Мая. Тя се засмя и го прихвана да не падне. Детето се изчерви от неудобство, но задържа края на роклята ѝ, обърна се и извика:

– Ето я, ето я!

Криси си проправи път между хората, които ги разделяха и усмихнат се приближи към малката им групичка.

– Тя е, да, намерихме я! – подаде ръка на Мая той, след което се запозна последователно с децата ѝ и с Ники. Всички много се радваха, че успяха да се засекат така бързо.

– Ех, добре, че се открихме, сега поне със сигурност ще има къде да спим! – каза Милица и продължи да тропа кротко хорото на място.

– Хубава работа, няма да ви оставя в гората или в колата! Ще намерим няколко легла и за вас. – по тона личеше, че за Криси е истинско удоволствие да ги види.

– Къде е семейството ти? – Мая бе продължила да гледа през рамото му, за да посрещне приятелски съпругата и дъщерите му.

– Това е внучката ми Вяра. – представи Криси малкото момиче и всички много харесаха роклята и чантата ѝ. Вяра беше на седмото небе от похвалите. Беше мило дете на около четири годинки, видимо много привързано към дядо си.

– В момента няма как да се запознаете с родителите ѝ. – извини се Криси и ги покани да се преместят на близката кафе-каравана.

– Тук сме си добре, нека седнем на дуварчето, ще можем да гледаме хорото. – решиха обаче останалите. Харесаха им равните, нагряти камъни, които слънцето бе топлило от сутринта. Музиката беше ритмична и мамеща, а ароматите наоколо толкова апетитни, че младежите решиха да се разходят, да разгледат и да си вземат нещо за хапване. Малката Вяра веднага се залепи за Милица и за да е сигурна, че ще има свободна ръка да я държи, остави на съхранение при дядо си безценната си чантичка.

– Много хубави деца имаш, Мая. Поздравявам те, да са ти живи и здрави. – побърза да я похвали Криси веднага, щом останаха само двамата.

– Благодаря, дай Боже да растат децата. Вяра е много сладка, не ми беше казвал, че имаш внучка. – отговори Мая без да влага критика в думите си. Не бяха близки – бяха познати на база една прекарана вечер заедно и той не ѝ дължеше подобна информация. Опитваше се държи тази мисъл като водеща при разговора им, за да може да се справи с него.

– Много си свежа и красива. Англия ти се отразява добре. – думите му накараха Мая да се почувства неудобно.

– И ти също, изглежда балканския въздух те държи млад и здрав. – отвърна му от сърце тя, защото си беше и истина. Криси не бе особено остарял и беше по-симпатичен, отколкото си го спомняше. Хората наоколо шумяха и постоянно вървяха нанякъде. Народната музика гърмеше и придаваше малко старовремски оттенък на разговора им. Обстановката беше съвсем различна от първия път, когато се бяха запознали.

– Виждаш ли се с някого? – попита Криси съвсем естествено. Мая не очакваше такава прямота – беше твърде личен за обсъждане въпрос между хора, които се бяха срещали само веднъж преди много години. Реши, че няма за какво да го увърта. Можеше да се направи на засегната и да избегне нацупено нетактичния въпрос или да се преструва, че това е приятелски разговор и да отговори така, както би го направила със стара приятелка. Избра второто.

– Не, не се виждам с никого. – усмихна се тя с изражението на човек, когото на интервю за работа току-що са попитали какво заплащане очаква.

– Няма ли толкова един доктор англичанин за теб? – пошегува се Криси.

– Все са индийци. Или в краен случай пакистанци. Англичаните доктори са малко и са предимно в частните болници. Аз работя в държавна. Повечето ни сестри пък са филипинки, аз съм изключение. А и сестра с доктор е рядко срещана комбинация в Англия. Докторите излизат с други доктори, сестрите сме им под нивото. – Мая сметна това за предостатъчно обяснение и смени темата. – Как са съпругата и дъщерите? Харесва ли им събора? Освен с внучката очаквам да ме запознаеш и с тях.

Криси тупкаше лекичко в такт с музиката детската чантичка на Вяра в коляното си и гледаше по хората наоколо.

– Съпругата ми и голямата ми дъщеря загинаха в катастрофа на пътя към София. Само аз и малката дъщеря сме сега. И внучката.

Мая ахна и прехапа уста. Не се удържа и го докосна по ръкава.

– О, Криси… Защо не ми писа! Трябваше да ми се обадиш! Ооо, Боже… Кога стана това?

Криси я погледна и въздъхна.

– Три години и половина преди ти да дойдеш горе в хижата. Скоро ще станат десет години, откакто сме сами без тях.

Мая дръпна ръката си от ръкава му, и я скри при другата, кръстосвайки ги под гърдите си. Всичкият шум наоколо изчезна и сякаш останаха само двамата на площада.

– Моите искрени и дълбоки съболезнования. – каза тя. Поколеба се и добави – Защо не ми каза тогава?

Криси вдигна рамене. Беше ясно, че и той вижда само нея, въпреки цялото стълпотворение наоколо.

– Ти дойде тогава, за да приключиш, не дойде, за да започваш. Искаше да заминеш, това беше мечтата ти. Трябваше да заминеш, това бе пътя ти. Не можех да застана на него. Грях е да спреш птица в полет.

– Можеше да ми кажеш, не разбирам защо скри от мен.

Криси поклати глава. Виждаше се, че много е мислил по въпроса.

– Не съм скрил, просто не ти казах. Не исках да наруша по някакъв начин плановете ти. С времето неизпълнената ти мечта да заминеш и да успееш навън щеше да се върне и да ми отмъсти. Не исках да допусна това.

Мая вдигна вежди:

– Мислиш, че можеше да нарушиш плановете ми?

Криси остави чантичката на дуварчето помежду им и потърка ръце в дрехата си.

– Нямаше ли?

– Е, значи… – избегна Мая отговора – не ме познаваш толкова добре!

– Познавам те по-добре от останалите, може би най-добре от всички. Познавам те в оня единствен час на поляната горе, когато беше най-истинската ти сигурно за пръв път в живота си. И още там знаех, че ще трябва да изчакам.

Този среден застаряващ провинциален мъж, в когото нямаше нищо средно… Мая го наблюдаваше и не знаеше как да продължи. Нещо неизживяно и незабравено трептеше помежду им.

– Защо ме покани? Можеше да ми кажеш това и в имейл.

– Исках да си до мен, лице в лице и да говорим за тези неща. Мислех да е довечера на хижата, но те видях и не мога да се стърпя. А толкова тренирах…

– Десет години са много време, защо си останал сам оттогава?

– В реда на нещата е човек да е сам, ако не е срещнал правилния човек. По-добре сам, отколкото в погрешната връзка. – Криси беше обмислял този разговор. Мая беше хваната неподготвена.

– Така е, връзките само объркват живота. – каза примирително тя. Значи така, не е срещнал правилния човек, години след като се запознаха и още повече, откакто е сам. За какво я бе извикал тогава? Беше ѝ неловко и обидно.

– Ако наистина мислиш така, значи досега си била само в погрешните връзки. – довърши я Криси.

Мая стана.

– Благодаря ти, много мило от твоя страна да ме доведеш на три хиляди километра от дома ми до тук, за да ми поднесеш анализа си. Аплодирам го, но си го задръж, не ми върши работа. – врътна се, за да тръгне към сергиите, където се мотаеха децата ѝ. Най-добре беше да тръгнат за Гърция още тази вечер след събора, без да преспиват тук.

Тогава Криси я хвана за ръка. И тя спря.

– Някой ден трябва да говорим за това, което стана в хижата и да видим какво ще правим с него. Аз знам какво е и знам, че съм прав, но това е между двамата. Трябва да участваме и двамата и да разберем.

Мая усещаше пръстите му да стискат нейните и онази нощ се върна в нея. Онази нощ, когато за няколко часа всичко на света беше ведно и цяло, чисто и подредено, добро и красиво, обично и вечно. След толкова години Криси не криеше, че знае какво е това и я бе повикал, за да ѝ го каже лично. Мая също знаеше, но бе твърде възрастна, опитна и мъдра вече за такива неща. И най-вече се страхуваше.

– Кой казва, че трябва? – опита се да се отбранява тя, използвайки най-студения си глас, но не издърпа ръката си.

– Животът. И аз. – Мая се сепна от този толкова бърз, мъжки и категоричен отговор, пълен с топлота и молба едновременно. Криси усети и понеже не искаше да я плаши, думите му омекнаха. – Отвори ни се врата, която никой от нас не вярваше, че ще види някога. Мернахме светлината, но я загърбихме. Трябва да проверим какво е зад вратата, дори да ни изгори… Знам, че го знаеш.

– А ако не искам? – Мая отчаяно се бореше. Силните момичета не плачат и не обичат, защото много боли. Беше се научила да плаче. Това бе достатъчно. Едно от две си бе истинско постижение за цял един живот.

– Искаш го. Виждам го в очите ти и го усещам по кожата ти, независимо какво говори устата ти. Ние трябва да проверим дали това беше еднодневка или нещо много по-голямо. Най-голямото. Дължим си го, имаме правото и задължението да знаем, не можем да го подминем, не можем да го отлагаме завинаги.

– Защо сега? Можеше да ми кажеш тогава, че си сам, нещата можеха да са други… Сега всичко е подредено по друг начин, няма как да започваме отначало.

– Трябваше да му дам време да узрее. Избутахме го встрани, но нищо не сме променили оттогава насам. Значи и двамата чакаме. Чакаме, за да проверим. Мислим си, че най-добрите години са минали, но дали е така? Онова „заедно завинаги“, което ни се е изплъзнало до днес. Скоро ще спрем да вярваме, че го има и ще остареем мигновено и безвъзвратно. Можем поне да опитаме. Ще се учим взаимно отново… или отначало… Поне заради крехката възможност на по сто да можем да кажем: „Успяхме!“

Мая въртеше глава. Разговорът стана много сериозен, а тя нямаше къде да избяга. Оркестърът засвири недалеч изведнъж така оглушително, че и двамата подскочиха. Криси се засмя:

– Всичко това, разбира се ако си готова да обясняваш на останалите какво си видяла в мен, та жена като теб би допуснала да има нещо общо с човек като мен.

– Аз не обяснявам. – отвърна му Мая. – Плюс кой може да обясни тези неща изобщо?

Криси пусна ръката ѝ, защото децата се върнаха. Бяха много доволни от покупките си.

– За пръв път ям хот-дог от кебапче с лютеница между две филии хляб! Няма такова нещо в Англия! – доволно се надпреварваха да обясняват между залците те.

– А на мен ми дадоха шопска салатка в тарелка, представяте ли си! – Милица беше донесла две малки вилички и подаваше на Вяра всеки втори залък.

– Вяра е по сладоледа, не знам как се е разяла салата! – удиви се дядо ѝ Криси и погледна с  признателност дъщерята на Мая.

– Сладоледът идва веднага след салатата! – обеща Милица на висок глас и Вяра задъвка още по-усърдно.

– Какво си се умислил? – подкачи Мая Ники, който гледаше зареяно наоколо. Покрай децата ѝ той успяваше да се справи много гладко с българския напоследък.

– Дядото на мама е минал през България на път за войната в Гърция навремето. Чудя се дали не е минал и през това село… – каза момчето. Мая вдигна рамене съчувствено – нямаше как да разберат това.

– Другият ти дядо пък е живял в къщата на мой пра-дядо известно време, знаеш ли?

– Знам. Не го познавах лично, но татко ми го обожава и често ни говори за него. Не съм си мислил, че ще дойда на такова място…

– Много неща не можем да предвидим в живота, момче. – обади се добронамерено Криси и погледна Мая. Тя се засмя сдържано, колкото да покаже, че е оценила шегата и взе да помага на Милица да хранят Вера със салатата.

– На мен пък най-ми харесва хорото. – обади се Марти. – Дали да ида да опитам?

– Покани тук не раздават! Ставаш и почваш! – насърчи го Криси. Синът на Мая само това и чакаше – сграби под мишница унесения Ники и го повлече към хорото. Идва му отвътре, помисли си Мая и догледа двете момчета, които бързо се хванаха между хората.

– Ето, готови сме! Салатата е изядена, отиваме за сладолед! – съобщи триумфално Милица и намигна на възрастните, докато се изправяше от дуварчето. Малката Вяра, горда от постигнатото, задържа ръката на каката и двете се запътиха тържествено към шарения фризер в края на дуварчето. Няколко човека поздравиха мимоходом Криси.

– Не сме идвали скоро, трябва да се качим, рай е при теб горе! – обещаха те и продължиха по пътя си.

– Винаги ли си искал да бъдеш хижар? – попита Мая, надявайки се, че могат олекотят разговора с различна тема от това да обсъждат взаимоотношенията си.

– Хм… де да знам… може би…

– Как се озова там?

– Какво правиш, когато не знаеш какво да правиш? Пиеш или хващаш Балкана.

– Винаги съм се чудила защо…

– Защото само Балкана може да поеме толкова горест и да остане прав.

– Доверил си му се. – разбра Мая.

– Когато стана катастрофата, ми се искаше да се махна, да изчезна, да се скрия. Този ден не отидох с тях. Жена ми взе децата и тръгна сама с колата към съседно село на гости. Обикновен почивен ден. Аз реших да остана в къщи да свърша някоя работа. Аз съм копаел и плевил, докато те са умирали. Как се преглъща това?

Мая беше виждала много неща в болницата и знаеше за какво говори Криси.

– Как успя да се освестиш и да се стабилизираш?

– Заради дъщеря ми, която остана и има нужда от мен. Заради Балкана зад гърба ми – това ме държи прав, това ме възроди. И заради това, че когато съм самотен мисля за теб.

Мая прехапа устни. Не беше допускала такова развитие на нещата, не си бе позволявала да мисли за Криси по този начин, не беше готова за подобен разговор. Милица и Вяра я спасиха с идването си. Носеха два сладоледа и сияеха.

– Виж, дядо! Кака ми купи най-големия сладолед! – изприпка детето към Криси и миг, преди да стигне до него, цветните топки от фунийката ѝ се наклониха под тежестта си на една страна и се изсипаха на земята пред краката му. Вяра остана с празната фунийка в ръка, употреби няколко секунди, за да повярва на гледката и да настрои гласните си струни, и писна пронизително. Криси и Мая се засмяха и запротягаха ръце да хванат малката и да я успокоят, но Милица беше по-бърза и ги превари. Клекна до детето, прегърна я, избърса сълзите и започна да я утешава. Посочи ѝ отблизо с пръст сладоледа на земята и започна да му се смее с глас. Вяра се обърка и притихна.

– Кой трябва да плаче тук? Сладоледчето! Не момиченцето! – Вяра гледаше неразбиращо ту шарената топяща се маса на асфалта, ту Милица и лекичко подхълцваше с празната фунийка в ръка. Милица продължаваше да се смее и да сочи сладоледа. – Вяра сега ще играе на хорото, после ще се разходим из гората, после ще спим в хижата – толкова много и толкова хубави неща! Кой няма да е с нея? Този сладолед, който реши да падне и да избяга! Кой трябва да плаче? Този, който ще остане мокро шарено петно и ще изчезне до утре изобщо от земята! А можеше да остане в коремчето на Вяра и да върви с нея! Жал ми е за този сладолед! Глупчо! А Вяра сега ще му се присмее с глас отгоре и ще отиде да си купи друг! Защото не се плаче за неща, които се купуват с пари! Всички принцеси знаят това, нали така? И най-важното – ходят винаги с изправени глави!

Детето се успокои и закима енергично и радостно. От цялата реч Вяра ясно схвана със сигурност едно – ще има друг сладолед и това беше достатъчно, за да изкара отново усмивката на лицето ѝ. Милица прегърна момиченцето и се върнаха пред фризера за нов сладолед.

– Никога не ми е идвало на ума да я короновам за принцеса. Липсва ѝ женска компания. – въздъхна Криси.

– Къде са родителите ѝ? – Мая беше много доволна от начина, по който Милица се справи с положението. Беше много разумна и оправна девойка, за радост на майка си.

– С отварянето на границите заминаха веднага за Германия. Оставиха ми я да се гледаме на хижата двамата. Справяме се добре, но има нужда от компания. Говорихме с кмета да отворим работилничката за шев, която е съществувала преди години, „Ателието“ – малко по-нагоре от църквата, може да си чувала за нея. Да се събират момичетата, да шият, да пеят, да правят сладки и да носят да се черпят. Като клуб. Има няколко баби в селото, които са работили навремето при майсторката там и ще помогнат с радост, хем ще си разнообразят времето и те. Мисля да свалям Вяра да се мотае с тях, че на детска градина ми е трудно да я водя всеки ден, а и тя расте бързо, ще надскочи това време докато се усетим.

– Може да си я приберат в Германия, като започне училище. – предположи Мая.

– Знам ли, засега не казват такова нещо. – Криси погледна двете момчета, които се връщаха от хорото.

– Еее, това е по-добро от кардио! – Марти изглеждаше леко задъхан, но засмян до уши, а Ники едва се дотътри до дуварчето и се строполи отгоре му.

– Не отивам повече, не усещам краката вече! – едва изфъфли на български той и останалите го похвалиха за упоритостта да изкара хорото докрай.

– Здравейте! – приятно височко момче се приближи до тях и се здрависа с Криси.

– Оги, как върви, мойто момче, справяме ли се? –  разговори го хижарят и момчето разпери ръце.

– Толкова народ дойде, много хубав събор стана! Надмина всичките ни очаквания! – каза въодушевено той и загледа с широко отворени очи Милица и Вяра, които се връщаха с новия сладолед. Без да се колебае той продължи, обърнат към дъщерята на Мая. – Двамата ви братя се включиха, вие не смеете да играете хоро май?

– Това е Огнянчо, внук на бай Славчо, ръководителя на Музиката навремето. Няма как да го знаете, ама бяха голям оркестър! – обясни Криси и децата на Мая кимнаха с разбиране. Ники пъхтеше и гледаше под вежди новодошлия.

– И сега имаме музика, но по-съвременна. Иначе някои от инструментите от едно време сме запазили в музея на селото. Има и една стара шевна машина там, не знам защо ѝ казват  Трона, но изглежда си работи. Друга машина имала една от бабите, ще отварят клуб май, вярно ли е, чичо Криси?

– Точно за това говорехме с гостенката. – усмихна се хижарят, а Милица се включи неочаквано.

– И ние имаме един стар Сингер в апартамента в София. Може би да го докараме и него тук, кой ще го ползва иначе?

Оги видимо се зарадва, че щерката на Мая откликна на темата и не пропусна момента:

– Много ще зарадвате момичетата в селото! Хайде сега аз пък ще ви науча на българско хоро! – протегна той ръка, но Милица отстъпи с нетипично за нея неудобство леко назад.

– Ами аз не мога, не искам да се излагам. Брат ми Марти и Ники са по хората. – уточни тя роднинските връзки, посочвайки с ръка последователно хората, за които говори. Оги не я остави да му се оправдава. Хвана я за ръка и я поведе без да пита повече към големия кръг в средата на площада.

– Няма нужда да го мислиш. Остави се на музиката, тя ще те понесе и сама ще те води. Аз ще съм до теб и ще ти показвам, никой няма да ти се смее, не бой се! – смесиха се думите му с разговорите на хората наоколо и силната музика от оркестъка, докато двамата с Милица се отдалечаваха. Вяра седна спокойно до дядо си – имаше мечтания сладолед и нищо друго не я интересуваше, до довършването и на последната цветна, сладка капка. Марти подтична след кака си и Оги и извика:

– Ей, къде без мене, чакайте ме! – хорото беше влязло в него и се бе настанило на полагащото му се място. Няма връщане назад, когато това станеше. Колкото и далеч да живее човек от Балкана, колкото и рядко да чува музиката на площада…

Ники остана да седи сам на дуварчето сгърбен, малко уморен и леко нацупен, и да гледа след приятелите си и новодошлия нахалник. Как се нагнезди при тях без покана, кипеше вътрешно Ники, но не знаеше какво да направи.

– Сърдитко Петко – празна му торбичка. Знаеш ли я тая? – наведе се Криси и каза на Ники през Мая. Тя се засмя и потупа момчето до себе си по гърба.

– Остави го, не знае до там добре български, а сигурно е и изморен. Доста пътувахме днес.

– Това, което ти казах значи, че никой няма да те кани с баница. Ако искаш нещо – отиваш и го вземаш, не чакаш сърдит на дувара да ти го измъкнат под носа! – Криси намигна добронамерено на младежа, докато бършеше покапалия сладолед от полата на Вяра. Тя дори не забеляза, беше прекалено заета.

Ники се поколеба коя кръв да вземе връх в душата му, после музиката го подкукуроса и му показа пътя. Той скочи и хукна след другите. Стигна до хорото, изчака Оги и Милица и се хвана от другата страна на момичето. Марти се бе уловил на съвсем друго място между две засукани гимназистки и грееше. Такива забавления в новата му родина липсваха. Нямаше и съмнение какви ще са интересите му по време на предстоящото му съзряване.

Мая и Криси проследиха децата с очи и поклатиха глави с разбиране.

– И ето така, един ден разбираш, че си просто един от старците на дувара около хорото. – каза примирено Мая, но Криси я успокои шеговито:

– Не бързай ти, имаш време да ме догониш.

Няколко човека пред тях отстъпиха почти до краката им, но се обърнаха и се извиниха. Млада дама, следвана от две яки момчета, мина наперено и показа скъпата си дрешка на останалите. Изгледа високомерно околните и продължи да се движи като началничка сред народа. Мая вдигна въпросително вежди към Криси и той предвари въпроса ѝ:

– Симона Стоянчева, на Тодор Стоянчев щерката. Сега казват, че са я кръстили на пра-баба ѝ Сия, ама хората знаят, че веднага след десети баща ѝ беше от най-големите царисти. После се премести към сегашните управляващи, пак се уредиха добре. Записали са я да учи нещо зад океана, дошли са само за събора.

– И защо я пазят биячи? Кой я заплашва? В Англия премиерът ходи на работа сам с колелото си. – недоумя Мая. Криси завъртя глава и я поправи:

– Това са хора от държавната охрана. Полага ѝ се не знам по какви правила, но не плаща, за да я пазят, ние плащаме. Така са заслужилите, ползват си на частно държавните охранители, забравила си май как стоят нещата у нас…

Мая се усмихна:

– Ние не сме от заслужилите, ние сме другите. Ние сме тора на тази държава. Ние сме навсякъде, но държавата не е наша, само я подхранваме, за да се радват други на красотата ѝ и да берат плодовете ѝ. И като не ни свърта да търпим това, някои се криете в Балкана, а други сме се скрили в чужбина.

– Нищо, нека си мислят, че е тяхна… Предните са опазили, каквото трябва и ето ни нас сега, говорим български в държава на име България. Вярвали са, че някой ден ще има справедливост и хубав живот и на товя място на света. Ние няма да побием знамето на победата на върха, но някой ден някой ще направи и това от името на всички ни.  До тогава нашата задача е да устискаме и да предадем всичко цяло на следващите. Това ако свършим добре – значи сме сполучили в живота си. Всичко е до време. Ще залезне и тяхната. Ние ще стискаме. И ще победим с търпение. Винаги сме го правили. Балканът е зад гърба ни. Някой ден ще се промени всичко.

– Можем да започнем промяната с един паметник на загиналите обикновени хора при бомбардировките над София. Има паметници на загиналите чужди летци, които са водили боеве в небето, но няма паметник на българските граждани, които са загинали на земята. Майка ми е преживяла това време, но не обича да говори за него. Добре, че са ги спасили със сестра ѝ, иначе нямаше да съм с теб сега. – Мая се усмихна на Криси. Загледаха се в играещите на хорото. Хората зашушукаха, защото пазената Симона реши да създаде малко напрежение на служителите си и отиде да се хване на хорото като обикновено момиче. Застана и пресече хората точно пред Оги. Погледна го миловидно и заситни. Той не реагира, но погледна Милица и Ники след себе си, сякаш им се извиняваше. Марти радостно се въртеше на мястото си и не забеляза какво става. Музиката подканваше хората и хорото се множеше.

– Ще се радвам, ако можете да останете някой и друг ден наоколо. – покани я Криси, но продължи да гледа към хорото, за да не я стресне с настояванията си.

Мая се възползва от това и си позволи да го разгледа крадешком отстрани. Така беше ожадняла за ръцете му, че ѝ прималя. Криси се обърна неочаквано и улови погледа ѝ. Мая не отвърна очи – нямаше смисъл да крие повече.  Той разбра и се засмя.

– Готвач. Преди да стана хижар бях готвач. – каза той бавно, като я гледаше в очите. Мая кимна бавно и му каза любвеобвилно:

– Така значи. Е, това обяснява омлетите…

Криси поклати глава и се обърна бързо към хорото, за да се удържи да не посегне да я целуне тук и сега, в средата на събора. Преглътна, ненужно се изкашля се леко и уточни с трудно прикрито желание в гласа:

– Обяснява ги само отчасти, Мая… само отчасти…

Музиката свиреше високо и неуморно. Хората радостно и оживено гледаха и снимаха, говореха и обсъждаха всеки играч, всяка дреха, всяка по-интересна стъпка. Въздухът трептеше в ритъма на хороводците, а слънцето самодоволно напичаше и бавно се тътреше към следобедното си място зад баира над хижата. Дори продавачите от сергиите и пазачите от службата за охрана отстрани на хорото загледаха с необяснимо доволство чудната есенна картина.

Животът можел да бъде и хубав.

ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ ХХХ

 

Послание от автора:

Скъпи мои читатели,

Благодаря ви за обичта, верността и постоянството, с които следихте романа-сериал “Кралицата на краставиците”.

Благодаря ви за топлите думи, стимулиращите отзиви и рекламата “от уста на уста”, с които обсипахте романа.

Започнах блога на книгата на Цветница ’17 и завършвам на Ивановден’18. Има нещо знаково в тази (почти) случайност.

С двадесета глава приключва публикуването на книгата в блога ми. Можете да си закупите хартиеното копие, което съдържа допълнителни Пролог и Епилог, писани специално и единствено за него – те оформят и завършват историята.

Моля, продължете да пишете отзиви, да четете отново и да разпространявате линка и хартиената книга сред близки и приятели – “Кралицата на краставиците” написах за вас и отсега нататък тя остава ваша, на читателите.

С обич:

Йорданка Маринова

 

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

7 thoughts on “20. Сборуване

  1. Беше удоволствие да чета романа глава по глава. Още надничам всеки понеделник да видя дали не е качен пролога и епилога. Много бих се радвала да познавам романа в цялост. И сигурно не само аз 🙂 Поздрави 🙂

    Liked by 1 person

    1. Благодаря ви, Ванина. 🙂 Прологът и Епилогът са само за хартиеното копие и няма да ги публикувам в блога.

      Издателят ми току-що ми подаде офертата си за февруари – закупете си онлайн 2 бр. от книгата “Кралицата на краставиците” и ще получите безплатно календара ѝ. Ето офертата:
      Февруари е месецът на любовта…..към книгите, разбира се 📚😍❤️

      По този повод ви предлагаме неустоима комбинация – при покупка на 2 бр книги „Кралицата на краставиците“, получавате подарък тематичен календар по книгата с прекрасните колажи на арх. Белин Моллов, сътворени специално за книгата. 🤩🗓️👨‍🎨😍
      http://www.smartreading.bg//

      Един страхотен роман, съчетал исторически моменти, показващ силата на любовта и съхранил на страниците си традициите и духа на българите. Разказ за борбата за оцеляване и любовта на жените на България, достоен да бъде филмиран. 📖
      Една добра възможност да вземете за себе си и за подарък тази невероятна книга, а сега и с подарък Календар 2018 „Кралицата на краставиците“: 😍

      http://www.smartreading.bg/produ…/kralicata-na-krastavicite/

      * Офертата е валидна до изчерпване на наличните количества!

      Like

  2. БЛАГОДАРЯ! Чета книгата Ви от лятото на 2017г. Прекрасна и много въздействаща! Вероятно съм Ваша връстница, но не близостта в годините и това, че съм била свидетел на част от описваните събития е причината да харесам толкова книгата. Дъщеря ми, връстница на “прехода” е не по-малко впечатлена. Тя горещо препоръчва, а и подарява книгата на нейни близки приятели. Още веднъж, БЛАГОДАРЯ!

    Liked by 1 person

    1. Благодаря ви от сърце! Такива думи ме карат да чувствам, че посланието ми е достигнало до получателите си. Всяка книга намира читателите си. Благодаря ви, че заедно с дъщеря си сте от намерените. ❤

      Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s