19. Разплата

Самолетът кръжеше над София и чакаше разрешение за кацане. Сърцето на Нина туптеше с вълнение, каквото не бе изпитвала от години. Нещо в подредения ѝ скучен живот се бе размърдало, избуяло, осветило дните ѝ на застаряваща бездетна преуспяла емигрантка.

Беше станала истинска американка, еврейка от Ню Йорк. Беше се изучила, оженила и отворила мечтания си ресторант. Когато Миляна си тръгна обратно към България, за да види какво става с Цено, Нина се надяваше сестра ѝ да се върне възможно най-скоро. Нямаше по-близък човек от нея на света. Обичаше Донуга и братята си, но Миляна беше тази, с която нямаше нужда и да си говорят, за да се разберат. Преживя тежко това, че Миляна остана в София и се ожени там. Нина се отдаде на работа и направи ресторанта си едно от най-посещаваните места в Бруклин. Дооформи и пригоди всичко, което знаеше от българската кухня и го направи американско.Заведението ѝ направи име като единствено по рода си и хората си запазваха места със седмици напред, за да могат да се насладят на храната в него. Съпругът ѝ Миша Беркович беше едно от седем деца и обожаваше жизнерадостната ѝ природа и източноевропейския ѝ акцент. Запознаха се в магазина за хранителни стоки на родителите му, където Нина пазаруваше често при отваряне на ресторанта. Не успяха да си родят деца, но понеже семейството на Миша и братята на Нина бяха многодетни, животът им беше пълен постоянно с роднини, храна и празнувания. Бяха щастлива бездетна девойка малко под шестдесетте, с много пари и много енергия – ресторанта отдавна беше станал любимо ежедневно занимание, наместо главно източник на доходи за тях.

Нина си пишеше най-редовно с Миляна, а в последните години се чуваха често и по телефона. Загубата на Мица дълбоко разстрои Нина, но тя запази новината далеч от ушите на възрастните Донуга – те имах право да изживеят последните си години без сътресения. Бяха сравнително здрави, но много възрастни и се крепяха живи единствено благодарение на любовта на децата си.

Събитията от последния месец обаче накараха Нина да преоцени положението и бързо да стегне багажа.Миша отдавна чакаше да го заведе в България и веднага се включи в подготовката за заминаването, въпреки че поводът никак не беше добър.

Нина идваше, за да прегърне сестра си, която беше неутешима след загубата на Цвети. Имаше да уреди и някои формалности около апартамента на родителите
си в центъра на столицата. Благодарение на някакви познанства на Мица, той бе запазен от одържавяване, но трябваше да се вкара в ред документацията му.

Нина гледаше София от високо и се вълнуваше като малко дете при кацането. Прехапа уста – там долу я чакаше Миляна, спомените, детството, грижовността на мама Мица, мандрите, в които я водеше баща ѝ Цено, училището с библиотеката, където прекара младостта си… Успя да задържи сълзите, но само докато видя сестра си на вратата за посрещачи. Хвърлиха се в прегръдките си и плакаха дълго заедно със затворени очи – две малки момичета, устояли на живота на хиляди километри една от друга в последните повече от тридесет години. В сърцата си те никога не се бяха разделяли.

XXX

– Мисля, че дойде време да се разделим. Изтече срокът на годност на брака ни. – Мая седеше срещу съпруга си в ресторанта на хотела им и двамата изглеждаха като хора, които говорят за семейния бизнес. Всъщност това и правеха.
– Е, винаги съм харесвал чувството ти за хумор, без да лъжа, че всеки път го разбирам. – Тони отпи от колата си и загледа през прозореца сервитьорката, която оправяше чадърите над външните маси. – Какво ти е хрумнало сега? Винаги си била малко щура.
– Имам нужда от съпруг, който не е задължително да ме обича, но задължително трябва да се интересува от мен и децата. Нямам нужда от бизнес партньор-печалбар, с когото да спя в едно легло. Мислех, че ще изкараме по релсите до депото заедно, но не става, не върви,Тони. Време е за смяна на гарда. – Мая поклати глава и се загледа на обратната страна от прозорците, към бара.
Беше съвсем естествено да говори на мъжа си, а той да мисли за нещо друго и да не гледа в нея.

– Имаш съпруг, който печели отлично и се грижи за семейството си. Жените биха се наредили на опашка за такъв. – не пропусна да се похвали Тони.
– Сигурна съм, че ще го направят, след като освободя мястото.
Тони се обърна и се насили да я чува. Какво искаше, все за нещо недоволничеше. Последно си спомняше, че имаха пререкание затова, че никога нищо не ѝ подарявал. Тони не разбираше защо да го прави – Мая знаеше къде са парите и беше свободна да отиде да си купи каквото когато пожелае с тях. Тони нямаше времето и нервите да избира подаръци. Беше ѝ носил букети няколко пъти в началото на брака им, но Мая не оцени жеста – предпочитала цветята да са живи. Обичаше жена си по свой собствен начин и въпреки, че го дразнеше понякога – не бе до степен да я замени за някоя друга. Всички рано или късно стават еднакви и без това, за какво да си прави труда да започва отначало. Един ден нещата винаги опираха до парите – Тони се бе нагледал на жадна млада плът, която кръжеше в хотела с основните посетители. Всички до една бяха като сюнгери – изсмукваха финансите на човек, това беше в основата на направата им. Мая беше голямо изключение в това отношение, но това, което не харчеше за себе си – тя пилееше по хората, та сметките му едно на друго излизаха като на останалите момчета наоколо. Тони въздъхна.

– Кой ще те вземе с тия две деца? Какво ще правиш? Къде ще отидеш и как ще се издържаш с една сестринска заплата?
– Не това те вълнува. Вълнува те как ще си поделим имуществото. То заради него и стоим женени. Дай да си го признаем. И заради добрата фасада, която ти построихме с децата.
– Децата са и мои и няма да ме разделиш с тях лесно,би трябвало да си наясно.
– Ще призная, че е така, ако ми кажеш в момента пробити ли са ушите на Милица, кога и колко дупки има на тях? Или ако ми кажеш със сигурност кое е любимото детско на Марти. – Мая запита с ясното съзнание, че можеше да го направи със същия успех и на китайски. Тони нямаше никаква представа от тези неща. Живееха заедно, но в паралелни животи.
– Зает съм, оплачи се в съда, че постоянно съм зает да изкарвам пари и нямам време да ви обръщам достатъчно внимание. Не влача чужди жени, не пия, не друсам. – Тони стана рязко, взе си цигарите и мобилния и се приготви да тръгне. – Нямаш пари, за да подадеш молба за развод и да водиш дела. Мога да хвана всеки прошляк от улицата и за двеста лева той ще се подпише и ще свидетелства, че си алкохоличка и наркоманка и не се грижиш за децата. Имаш и закваската за това, няма да е голяма лъжа. Помисли си добре какво правиш. В цялото упражнение ще има само една губеща страна и това няма да съм аз, знаеш го много добре.

Мая не се трогна особено от обидата и заплахата – годините тренировки с доктора си казаха думата. Беше ѝ додеяло от този начин на живот и от тези взаимоотношения. С Тони бяха безкрайно различни и беше въпрос на време да си го признаят. Беше ѝ отказал категорично да мислят за напускане дори временно на държавата – на него тук му харесваше, беше изпълнил мечтата си и я живееше. Имаше парите, бизнесите, имотите и приятелите, които го правеха щастлив. Мая искаше различен живот за децата си. И трябваше да плати цената, за да го постигне. Беше мълчала достатъчно дълго, време беше да промени живота си. Беше мислила затова да прибере и осинови Лена и Мика, но осъзнаваше, че ще ѝ бъде трудно да ги отглежда. Постепенно оставаше все по-сама. Цвети беше отровен, но нямаше как да се докаже, всичко се отдаваше на предозиране – нормална смърт за поредния наркоман. Саво бе угаснал една вечер в дома за възрастни така, както бе и живял – сам. Беше оставил апартамента си и виличката на баира на Мая и Цвети. Така и не разбра, че на Цвети нищо няма да му трябва повече на тая земя… Посетителите на хотела ставаха все по-непоносими, животът в държавата ставаше все по-нереално несправедлив, а Тони затъваше все по-дълбоко в сребролюбието си. Мая и децата станаха част от пейзажа, пълен с евтиния, пошлост, наркотици, алкохол и безнаказаност. Беше време за Мая да се събуди, да действа и да изплува, колкото и безумно да изглеждаше отстрани това – в очите на другите тя имаше всичко. В собствените си очи тя щеше да спре да се уважава, ако останеше.

– Говори с адвокатите си, няма да водим безкрайни дела. Сигурна съм, че ще намериш начин да се отървеш от мен и децата възможно най-бързо. Ще е най-удобно за всички.
– Няма незаменими хора. – озъби се Тони. – Ако си решила да ме напускаш – събирай си багажа и да те нямаоще тая вечер. Каквото вземеш – вземеш и повече не се мяркай тук. Не си въобразявай, че ще ме разиграваш.

Излезе от ресторанта, без да я доизслуша. Ще ѝ мине, докато се върне, беше сигурен той. Изглежда е в някаква криза, заради брат си и тия бебетата, които не му се занимаваше да храни и отглежда. Може би Мая затова и се цупеше сега. Две чужди деца, с които неговите след време да делят имуществото си? Ако имаше нужда да се грижи за някого – да си бяха взели куче! Грижовността ѝ, която му харесваше в началото, му струваше скъпо напоследък – тя все намираше къде да разпилява средства. Беше купил хотела на морето, оправяше го, бизнесът вървеше по-добре от всякога, печелеше от всичко, до което се докоснеше. Не можеха ли просто да си живеят живота, ядно тресна вратата на колата Тони и отхвърча към най-близкото бинго, за да пие кафе и да се разведри, сигурен, че жена му ще премисли.

Мая знаеше, че Тони иска „да си живеят живота“. Само че двамата влагаха различно съдържание в тези думи. Отпусна ръце на масата, по навик я избърса с длан и стана. Нямаше да нощуват с децата тук тази вечер. И никогаповече. Беше доволна, че не е влюбена в мъжа си – представяше си каква сълзлива драма щеше да се получи, ако беше така. А силните момичета не плачат. И не обичат. Защото много боли, ако любовта свърши или най-малкото отнема силата на жената да може я приключи, ако се наложи. Беше си научила урока от майка си и от баба си.
Добрият брак не се гради на любов, беше сигурна Мая, а на преданост и общи цели. Тони беше предан единствено и само на парите. И винаги щеше да бъде. Целите им в живота не можеше да са по-различни. Зарът беше хвърлен.

Събра само най-необходимото и предупреди хората, които беше назначила, че вероятно ще бъдат уволнени съвсем скоро. Познаваше Тони от петнадесетина години и знаеше, че ще си отмъсти по всички възможни начини от наранена гордост и самолюбие. Качи децата си и малкото багаж в таксито, погледна хотела и потегли. Знаеше, че трябва да прави нещо съществено в живота си и със сигурност знаеше, че това не е да бъде повече съпруга на Тони.

ХХХ

Нина и Миляна плачеха. Държаха в ръце Лена и Мика и плачеха. И двете знаеха, че това са децата на Нина, които тя бе чакала и за които се бе подготвяла цял живот. Тома и Миляна имаха достатъчно връзки, за да уредят документите на близначките. Тома не се противопостави на осиновяването – загубата на Цвети и това, че самия той трябваше да продължи да живее, за да мисли за сина си всеки ден, бяха достатъчно безмилостна присъда. Нямаше сила и воля да гледа и бебета. Нямаше право. Беше се провалил достатъчно. Цвети бе напуснал света заради него и пиенето му. Нямаше никога да си го прости. Не заслужаваше други деца, най-малкото децата на Цвети. Не заслужаваше да е имал изобщо син Цвети. Беше най-доброто момче на света, но не бе издържал да е син на доктор Тома Карагеоргиев. За доктора оставаха неизвестен брой тупкания на сърцето до края на дългия му алкохолен живот, през които да има време да мисли за провала си всяка минута на всеки ден. Животът нямаше милост. Като дядо и доктор обаче, той имаше милост към внучките си. Те щяха да заминат далеч от него.

Миша грееше. Беше дочакал. Беше дочакал да види любимата си истински, искрено и дълбоко щастлива. Опитваше толкова дълго да види тази усмивка – знаеше, че Нина я притежава, но никога не му я показваше. За пръв път днес той разбра, че винаги е бил прав – Нина имаше тази усмивка, но я е пазила дълбоко в запас. Пазила я е, за да я подари през сълзи на дъщерите си. Миша щеше да направи всичко по силите си, за да вижда тази усмивка всеки ден на лицето на любимата си жена. Това щеше да стане само, ако двете малки момиченца бяха в ръцете ѝ така, както в момента. И Миша щеше да се погрижи това да стане тяхното ежедневие.

Акушерките от детското ги увериха, че ще гледат децата постоянно, докато новите им родители уредяха документите. Едва убедиха Нина да не остава да спи тук. Миляна държа ръката на сестра си по целия път към къщи. Искаше да ѝ предаде цялата си любов към внучките си. Искаше момиченцата да заминат и да се справят по-добре в Америка от нея. Искаше да ги освободи. За пръв път наистина разбра майка си и баща си. И за пръв път си помисли, че може би наистина сбърка да остане тук. Ако беше заминала обратно може би момичето ѝ нямаше да я ненавижда, а момчето ѝ щеше да е живо и здраво… Ако бе заминала може би щеше да си намери мъж, който да не я тормози затова, че го обича… Ако бе заминала, може би баща ѝ нямаше да си тръгне огорчен, че е жертвал всичко напразно. Толкова грешки… Лена и Мика щяха да ги поправят. Те щяха да успеят.

ХХХ

Мая нямаше намерение да започва работа. Заплатите бяха срамни и беше унизително да се подписва под тях. Искаше да подреди живота си по друг начин и се зае усърдно да работи за това. Имаше да свърши няколко неща, преди да отиде на срещата с Тони след седмица, за да уредят подробностите около развода в кантората на адвокатите му. Мая нямаше адвокат. Не можеше да си го позволи – нито като пари, нито като време. Предвиждаше всичко да свърши бързо, знаеше, че държи най-важните карти в ръцете си.

Намери в архивите си и се обади на два много важни телефона. Единият беше на Валтер, чиято картичка беше запазила. Той си спомни за нея веднага и много се
зарадва, че му се звъни. Поговориха си, Мая му обясни положението си и Валтер я успокои, че всичко ще бъде наред. Даде ѝ също имейл адреса си и на Мая се наложи да си отвори свой собствен – интернет ставаше някакъв лесен и бърз начин за контактуване и беше полезно човек да се включи. Валтер обеща да ѝ помогне с всичко, което му е възможно и ѝ каза да го държи постоянно в течение как вървят нещата. Мая не знаеше защо е толкова мил с нея, но му се доверяваше и разчиташе на помощта му.

Обади се и на един специален телефон, който Саво ѝ бе дал преди години. Беше я предупредил да разчита на човека с този номер като на него самия, но да му се обади само в краен случай. Мая прецени, че случаят сега е именно краен и набра номера. Каза, че е момичето от мандрата и мъжът отсреща изведнъж промени резкия си първоначален тон. Разбраха се къде и кога да изчака кола да я вземе, за да я заведе до него да се видят. Това беше странно за Мая, защото тя очакваше някой колега или приятел на Саво, който да може да ѝ съдейства по съвсем практичен начин.

Колата я чакаше на определеното място в уговореното време след няколко дни и я закара в малко имение до София. Хората, които работеха наоколо бяха с физиономии твърде привични за Мая – беше работила в ресторанта с такива години наред. Изненадата ѝ достигна върха си, когато от къщата се показа един от най-известните босове на подземния свят в държавата.

– Ти да видиш кой ми дошъл на гости. – протегна ръце към Мая той така, сякаш са стари дружки. Прегърнаха се и той я въведе навътре. Останалите не ги последваха, очевидно по предварително нареждане на мъжа. Мая се държеше сковано, защото срещата я хвана изцяло неподготвена. Саво винаги успяваше да я надхитри и изненада. Успя и този път, дори след като си беше заминал, осъзна притеснена Мая.
– Виждам, че си глътна езика, отпусни се. Човекът, който те е пратил при мен го е направил само за твое добро. Кажи ми всичко, все едно е той. – Мъжът срещу нея
не беше страшилището от новините и легендите. Беше един симпатичен човек на средна възраст, който я гледаше така дружелюбно, че Мая се засрами от страха си.
– Брат ми почина от отравяне, казват, че е свръхдоза, но аз не вярвам. Искам да замина с децата си навън, тук не ме свърта повече, но се опасявам, че хората, които снабдяваха с наркотици брат ми ще притесняват родителите ми. Не мога да допусна това да стане.
– Притесняват ли ги вече?
– Да, казват, че имал стари задължения, че черпел с дози всички приятели и е потънал с много пари. За родителите ми е достатъчно това, че го заровиха. Няма
от къде да извадят и пари, с които да покриват някакви измислени дългове.
– Ще уредим това лесно. Иначе как живееш? Добре ли се справяш? Имаш ли нужда от нещо?
– Развеждам се. И искам да изведа децата си от тази държава. Завинаги.
– Мъжът ти притеснява ли те? Искаш ли да помагам в това отношение?
Мая стоеше зашеметена. Разговорът беше нереален.
– Не… ще се справя сама там. Мисля. Как водим този разговор, аз съм много объркана. Как е възможно…

Човекът се засмя, запали цигара и реши да ѝ помогне.
– Преди много години нашият общ приятел ме научи, че независимо колко високо летиш – все някога трябва да кацнеш. Затова по-добре си помисли навреме как ще
се приземиш. Научи ме още, че трябва да играеш играта, но да не допускаш да повярваш, че си играта. Напоследък съм се увлякъл, идването ти помага повече на мен, отколкото на теб, вярваш или не. Сега те гледам и си мисля за него… Ти ме върна в първи клас за някои неща с идването си, това ми трябваше. Той беше един от най-умните и оправни хора, които изобщо съм срещал. Разбрах, че е починал. По очевидни причини не се бяхме виждали от много години и не можех да присъствам на погребението.

Мая въздъхна. Да, този човек познаваше Саво и то добре.
– Мен също научи на много неща. Каза ми, че всички, които ще имат пари и ще са някои в бъдещата игра – ще са назначени. Така ли е?
– Ти стой настрана от тия неща. – усмихна се събеседникът ѝ. – Ще следя как си се оправила с мъжа ти при развода, за да преценя дали да се намеся. Знам ви заведението, знам кой е.
Босът ѝ говореше на “ти” от самото начало и тя се престраши да направи същото.
– Не, няма нужда да се намесваш за това, сигурна съм, че ще се оправя. И как знаеш кой е, не съм те виждала в хотела, някой от хората ти ли е идвал?
– Имах няколко дни, докато се видим, за да те проуча основно. Ти си добро момиче, нашият общ приятел сигурно е много горд с теб. Знам и за наркотиците на брат ти. Ще искаш и нещо друго, нали?

Мая се усмихна.
– Би бил много горд и с теб, добър ученик си. Да… моля те, ако има възможност да издириш едно момиче, Живка се казва. Много иска да става певица. Мисля, че са я изкарали извън страната да е „труженичка“. Работеше при мен, добро дете, но се подхлъзна. Не мога да я оставя да потъне.
– Тя каква е?
– Тя… е майка на две от децата ми…
Мъжът кимна.
– Има ли някой конкретно отговорен за случая?
– Мисля, че един екземпляр, Джучи, има нещо общо. Не спи с нея, само я ползва. Като пластилин му е в ръцете.
– Защо го прави? Зъб ли ти има за нещо?
– Да. Но моля – без крайности.
Мъжът се засмя.
– Ти си медицинска сестра, нали така? Аз не те уча как да биеш инжекции. Аз ще си върша моята работа, както намеря за добре. Инжекции без болка няма, моето
момиче.

Мая стана.
– Ами, това е. Да се прибирам. Благодаря. Наистина.
Мъжът угаси цигарата си и също стана.
– Ок. Бягай и направи на мъжа си предложение, на което да не може да откаже. Аз ще се занимая с останалото. И дори отвън – ако има нещо сериозно – насреща съм.
Поне докато не се оставя да си мисля, че аз съм играта…
Мая се засмя.
– И на мен ми е любимата книга. Намислила съм това предложение вече. Няма да откаже. А ти не се оставай да си мислиш грешните неща. Постъпи правилно и по-хитро от другите. Направи най-трудното в тая игра – пенсионирай се.

Мъжът я загледа. Не беше красавица, в която да ти останат очите от пръв поглед, но ако ти останеха – не можеше да ги отместиш повече. Имаше нещо много специално в нея.
– В някой друг живот ние сме една много успешна и влюбена двойка, знаеш това, нали? – усмихна ѝ се той. Наистина много я хареса.
Мая му намигна и цъкна с уста като стар дъвкач на тютюн, за да го разсмее.
– Неее… В някой друг живот аз ти превземам територията и бизнеса и ти ставам шефка. В този не става само, защото съм жена…

Босът се разсмя така искрено и високо, че даже гардовете му погледнаха през прозореца, за да проверят на какво се дължи нетипичното му държание. Беше странно, че изобщо отдели толкова време на тази обикновена жена, но той си знаеше – затова беше босът.

ХХХ

Документът беше в джоба ѝ , а това беше най-важното. Беше се съгласила пред съдийката, че Тони я е гледал като принцеса, че е напуснала работата си в болницата от мързел и е останала да му харчи парите вкъщи за полесно, че се е възползвала от всички облаги, които са били плод на неговия неуморен труд и той ѝ е предоставял постоянно и неограничено, че е бил прекрасен баща и във всяка свободна минута на живота си е обръщал внимание на семейството си. Съдийката получи хиляда лева за един час работа и им даде документ за развод още същия ден. Тя имаше късмет, че е близка приятелка на един от адвокатите на Тони. Другият му адвокат игра ролята на адвокат на Мая по време на делото. Несходството в характерите и приятната сума убедиха магистратката, че
в името на народа Мая и Тони трябва да бъдат законно разделени. Оставаше да уредят имуществените въпроси, които те вече бяха уредили. Мая посети кантората на адвокатите дни по-рано и те ѝ предоставиха два пакета документи, които с Тони трябваше да разпишат едновременно. Подадоха си ги така, както навремето чейнчаджиите пред Магурата правеха санжетата – на вързано. В единия пакет Мая се отказваше от всякакви претенции по отношение на всичко материално, придобито по време на брака, както и от овъзмездяване от какъвто и да е характер при отказа си от участие в общите бизнес дела с Тони. В замяна на това Тони ѝ връчваше без възражения документ за родителските права над двете им деца. Допълнително две малки листчета с изключителна важност и за двамата пребиваваха в джоба на единия адвокат до края на изслушването пред съдийката. В едното листче Мая обещаваше, че няма да повдига никога пред никого въпросите за разминаването между обявената и същинската стойности на бизнесите им, в другото Тони я упълномощаваше да излиза и да пребивава извън държавата с двете деца без ограничения във времето до навършване на пълнолетието им. След края на изслушването седнаха на една пейка и адвокатът им раздаде лелеяните листчета. И двамата останаха много доволни.

Валтер беше изпратил поканите за Мая и двете ѝ деца в Британското посолство. Живееше в малък град на половин час път от Лондон и заедно със съпругата си
очакваха с нетърпение тримата да пристигнат. Беше говорил вече и за работа за Мая в съседната болница.Мая се сдоби с визите за ден, в посолството бяха много мили с нея. Беше благодарна на Валтер, че ѝ изпрати и парите да ги плати. Тони се бе постарал да я оставибез стотинка в наличност, но това не я притесняваше
особено. Беше устремена само към едно – да напусне по-скоро тази държава заедно с децата си.

Запозна се с Нина и съпруга ѝ, когато пристигнаха, но не се виждаше много често с тях. Нина беше заета да уреждат отпътуването с близначките и да прекарва
време с Миляна. Мая разбираше, че двете споделят една много особена близост. Разбра и защо двете с майка ѝ не успяха цял живот да станат най-добри приятелки –Миляна си имаше най-добра приятелка и тя се казваше Нина. Мая, лицето ѝ и държанието ѝ само напомняха на Миляна за Тома, с тази подробност, че Миляна обичаше Тома. Нина беше дошла, за да прегърне Миляна, да сподели мъката ѝ за Цвети и да я успокои така, както Мая никога нямаше да може. Мая донякъде се радваше, че няма възможност дори да мисли за осиновяването на Лена и Мика. Не искаше да види на практика избора, който ако се наложеше майка ѝ щеше да направи между нея и Нина затова при кого да отидат децата. За Мая оставаше утехата, че успя да накара Живка да подпише документите за отказ от родителските права. Нина всъщност беше една прекрасна жена и се държеше много мило с Мая и децата ѝ. Покани ги да отидат на гости, когато пожелаят при нея. Намекна, че могат да останат и дългосрочно, но Мая побърза да каже, че предпочита да са си в Европа. Трябваше да е близко до родителите си – Миляна и Тома не ставаха по-млади и самолетния полет помежду им трябваше да е евтин и кратък.

Преди да тръгне на път Мая имаше да свърши само още едно нещо, но от особена важност. Беше го оставила за последно съвсем умишлено. Знаеше, че след като го
направи, пътят ѝ оставаше само един – навън. В почивните дни преди тръгването Мая остави Милица и Марти на Миляна и Нина – щяха да се забавляват чудесно и да се грижат заедно за бебетата, които също поемаха скоро към новия си дом в Ню Йорк. Нина успя да прехвърли апартамента на Донуга на името на двете си дъщери, като използваха същата кантора, в която Мая прехвърли апартамента на Саво на името на децата си. Остави за себе си само малката къщичка на баира – имаше нужда от нея и от гледката ѝ, когато затвореше очи от преумора от този свят.

Мая се качи на колата на доктора, която той ѝ зае за почивните дни и потегли към селото на Мица и Саво. Времето беше мъгливо и влажно, но винаги имаше надежда за малко слънце. Есента не бе превалила и отърсваше със сетни сили златисто-ръждивата си снага връз Балкана, който покорно се бе оставил в ръцете ѝ и проблясваше под ръмежа с милиони трепкащи насълзени листа.

Мая караше по шосето и поглеждаше от време на време двете урни до себе си. Урната на Саво бе изцяло на нейно разположение, но за урната на Мица ѝ се наложи да преговаря с майка си. Миляна се опита да разбере и след дълго и напрегнато колебание се съгласи Мая да вземе половината от праха. Каза, че би било справедливо Мица да остане и в смъртта разделена така, както е била в живота. Мая не беше съгласна, защото имаше ясни указания какво да направи, но реши да преглътне и да остави майка си да има думата за праха на нейната майка.

Стигна до селото и се залута из сивия център. Беше мокро и безлюдно, но Мая успя да намери едно отворено магазинче.
– Здравейте, трябва да се кача на хижата, може ли да ме ориентирате как да направя това, моля? – запита приветливо тя продавачката, която също се зарадва да види друг човек в този начумерен тих ден. Беше отворила по навик и за да не кукува сама вкъщи, а не защото разчиташе на оборот.
– Хижата? Лесно – карайте нагоре след площада по пътя, църквата ще ви остане вдясно и после все направо. Накрая на селото завийте вляво и пак само направо. След около три километра ще я видите. Тя е голяма, а и Криси е там, ще ви посрещне и ще се оправите лесно нататък.

Мая много се зарадва, че ще има и някоя си Криси там – не ѝ се седеше сама из непознати гори в тази влага и студ. Щеше да прекара не повече от час в хижата, но мисълта за присъствието на хижарка ѝ подейства много успокоително. Купи си няколко дребни неща от магазина най-вече от благодарност към продавачката и подкара бавно по посочения път. След минута видя и църквата точно така, както жената ѝ бе обещала. Нещо я накара да спре колата. Зачуди се на себе си, но отвори несигурно вратата и слезе. Тунел от клони на дървета покриваше пътеката до входа и държеше мястото сравнително сухо. Мая мина внимателно под тях и натисна огладената от ползване студена дръжка на вратата. Тя поддаде с мързеливо скърцане и я пусна в църквата.

Мая влезе почтително и разгледа наоколо, с надеждата, че има поне клисар. Никой не се показа и тя пристъпи сама в празната тишина. Знаеше, че иска и трябва да е тук. Досети се, Мица ѝ бе говорила за свети Николай и за това как той помага на натежалите сърца. Затърси наоколо с очи и усети как иконата сама я повика. Застана пред лика в сумрака, загледа се в добродушните очи на светеца и думите сами се зарониха от устата ѝ:
– Свети Николай, помоли Господ да се погрижи за братчето ми, за безутешните ми родители, за баба ми и за Саво. Дано Лена и Мика намерят добър дом и добър живот, погрижи се моля и за майките им – едната когато сърцето я заболи за тях един ден да може издържи, друга- та да е жива и здрава още много години, за да ги изгледа и да им се радва… Отвори душата ми да се излее мъката,защото много ми се събра и ми е трудно да го нося вече вътре. Моля да стигнем живи и здрави в тая чужбина, да се установим добре там и тя да е поне наполовина толкова добра за децата ми, както вярвам и се надявам, че ще бъде. Дано Господ разреши да ги изгледам, да ги изправя на крака и да им дам хляб в ръцете, че няма друг кой да се погрижи за това. Пази ме от горчилката, свети Николай, не давай на мъката да пробие към душата ми, защото само едно сърце и аз нося…

Мая наведе глава и стоя дълго така. Никой не се появи и полумрака продължи да ухае на спомени и молитви. Чуваше се само напевното успокоително шептене на рехавия дъжд в малките странични прозорчета. Не ѝ се тръгваше, но времето напредваше и трябваше да свърши това, за което бе дошла, защото я чакаше и обратен път към София. Целуна иконата и излезе.

Кара внимателно по непознатото шосе нагоре. Не можеше да прецени дали ръмеше, за да ѝ пречи да вижда или за да ѝ помогне да вижда по-добре, отмивайки градския прах от прозорците на колата. Пътуването ѝ се стори дълго, вероятно защото караше бавно. Тъкмо преди да се изнерви от самотата на горския път, хижата се изправи пред нея. Мая ахна – не знаеше, че е толкова голяма и красива. Стоеше горда, с гръб облегнат на Балкана и с лице, което гледаше към селото и Средна Гора. Примигваше кокетно с дървените капаци на прозорците си и пърхаше под бляскавите дъждовни пръски с величествените саксии на терасата си. Остави гостенката да се наслади на целия ѝ блясък и чак тогава разреши на хижаря да излезе от столовата.

– Здравейте, много се радвам да видя хора в този свъсен ден! – каза човекът и слезе по стълбите, за да подаде усмихнат ръка на Мая.
– Здравейте! Аз очаквах Криси, казаха, че била тук. И аз се радвам да видя, че е отворено. Няма да се задържа дълго, но сама в гората си е страшничко. – Мая също подаде ръка и нещо в нея трепна, когато стисна неговата. Човекът беше средно симпатичен среден на ръст мъж на средна възраст с оредяваща коса, облечен в чисти провинциални дрехи. Всичко в него беше средно.
– Аз съм Криси. Кристиян Христов, кръстен съм на баща ми Христо, ама нали е било по комунистическо – са ми сменили Х-то с К, да не изглежда много попско. – беше разговорлив и приятен. Не беше ясно от кога е сам тук, но му личеше. Засуети се около Мая, сякаш я е очаквал от много време. – Къде ви е багажът? Ще ви помогна.
– Ами… – Мая се усмихна с неудобство. – Аз съм дошла само за да свърша едно нещо и няма да спя тук.
Стана ѝ мъчно като видя как Криси посърна.
– Правя най-хубавата греяна ракия. Няма да съжалявате, ако останете. Имам и телевизор, но не работи много добре в планината, сигналът е слаб. Не разбрах как ви е името?
– Мая съм, приятно ми е. Съжалявам, не пия. Идвам да разпръсна две урни. Урна и половина всъщност… сложно е. Имам обаче съвсем ясно указание къде точно да направя това.
Криси се усмихна широко.
– Е, такова нещо още не сме правили тук! За пръв път ще е и за мен. Кое е мястото?
– Пред най-високите дървета под хижата, където е имало мандра преди девети.
Криси плесна с ръце бедрата си като дете, на което Мая бе улучила в сладкарницата любимия вид сладолед от първия път без да го пита.
– Баща ми е работил в тази мандра! Крак е чупил там, та накуцваше до края на живота си от това, Бог да го прости! Много уважаваше старите чорбаджии, но комунистите бутнаха мандрата и остана голо тепе бая време. Чак началото на седемдесетте дойде нареждане от София да се построи хижата. И пари пратиха, аз бях малък, но помня, че не жалиха средства. Наеха архитект, строителни материали докараха, вдигнаха я за нула време и я обзаведоха доста луксозно по тогавашната мода. Даже името ѝ свалиха с нареждането. Ето го, на опушената табела се вижда, обърнахте ли внимание? Ето я там и до сега си стои.
Мая погледна накъдето сочеше ръката му и прехапа уста. На голямата лакирана дървена табела бе красиво пирографирано с наклонени букви „Хижа Миляна“. Криси не я остави да вземе дъх, а продължи да я залива с информация:
– Можете да не заключвате колата, никой не идва тук. Мястото е на завет, най-много някоя мечка да намине. – Мая вдигна вежди смутено. Не изглеждаше, че Криси се шегува.
– Мечка? В какъв смисъл мечка? – прочисти гърло тя с ръка на шията си. Притеснението и чистият балкански въздух започваха да ѝ действат неочаквано упойващо.
– Не мислете за това, малко е вероятно да стане. Сега животните не са гладни и си кротуват по високото. Не бойте се. Елате да ви покажа къде е била мандрата.

Мая тръгна след Криси, но се сети за урните и се върнаха да ги вземат. Нещо в мястото я замайваше и разсейваше. Трудно събираше мисълта си, а може би беше и от постоянното говорене на Криси, който като че ли не можеше да се насити да ѝ обяснява.
– Тук е ставал най-хубавия кашкавал в околията. Мястото е много специално. Когато подквася мляко в кухнята, става като никое друго – сладко, гладко и гъсто, с нож да го режеш и на филия да си го намажеш.

Подминаха хижата и слязоха леко надолу под нея на една полянка. Мястото наистина беше вълшебно. Във влажната мъгла насреща през вековните дървета се виждаха върховете на отсрещните баири, а някъде в долинката се гушеше селото. Полянката бе застлана с мъхава покривка от навяти жълто-кафяви листа и борови иглички, които бяха омекнали и леко прихрупваха в мокрото под обувките им. Дъждът се сипеше наоколо и се виждаше как капките му се надпреварват една след друга към земята, образувайки плътна пелена. Мая стоеше захласната, сякаш за пръв път виждаше дъжд в живота си. Беше прегърнала едната урна и се взираше във въздуха над върховете на дърветата. С тънък писък един орел се стрелна отнякъде и закръжи величествено над главите им. Криси, който държеше другата урна, млъкна и също вдигна лице към небето. Почуди се защо не излиза по-често под горския дъжд, а винаги се крие в хижата, когато вали. Наслади се на момента, после изведнъж се сети защо не го прави сам. Сепна се и погледна до себе си. Мая бе навела глава и хлипаше. Криси не можа да различи дъжд ли е мокрото по лицето ѝ или са сълзи.

Мая си спомняше. Спомняше си за братчето си, което бе положено завинаги в калната земя, спомняше си за човек, с когото бе делила живот и легло и който бе продал децата си без да му трепне окото, спомняше си за двете малки бебета, които нямаше да види с години и за които щеше да е непознатата леля през океана, спомняше си за нероденото бебе на Сание, за баща си, който я имунизира срещу любов и чувства, за майка си, която никога не я обикна достатъчно, за баба си Мица и дядо си Саво, които се бяха доверили на любов та, за дядо си Цено, когото не познаваше, но жалеше, за младостта си, за излъганите си надежди за промяна, за бедната си държава, на която не бе нужна, за това, че след всички усилия и отстъпки, които направи в живота си, тя си оставаше от незаслужилите в собствената си родина и трябваше да търси спасение от този живот в чужбина. Спомни си за препълненото си сърцето и за пръв път от векове насам си спомни как се плаче. Не можеше да повярва. Свлече се полека на мокрото, стискайки урната и коленичи. Колкото повече плачеше, толкова повече стискаше урната. Плачът ѝ се обърна в дълъг писък, който орелът над главите им заглуши със своя собствен. Криси пусна другата урна на земята, седна до Мая и я прегърна. Беше готов да прави това, докато беше нужен. Нещо бе разковало завинаги затвора на тази изтерзана душа и бе отприщило бента на чувствата ѝ. Само Балканът можеше да поеме излятото. Криси знаеше това. Стисна внимателно и нежно раменете на Мая, за да я увери, че е там и я остави да се освободи от миналото си.

В църквата на селото свети Николай се усмихна от иконостаса. Преди повече от половин век бе изтрил сълзите на едно момиче, което искаше да спре да плаче. Сега ги върна на едно друго момиче, което имаше нужда да се научи да плаче. Нищо в божията природата не се губи, само си сменя притежателя, мислеше благият светец, докато се наместваше по-удобно в рамката си. Беше свършил добра работа днес и го заслужаваше.

ХХХ

Тази нощ Мая разбра какво е любов. Криси не я разпитва нищо, но не я пусна цяла нощ и не спря да я уверява,че е там всеки път, когато Мая се стряскаше и скачаше. Беше решила да си тръгне същата вечер, но бе така изтощена, особено след като разпръснаха праха от урните, че едва се добра до хижата и се остави на Криси да я сложи да полегне на първото изпречило се легло. Чудеше се как е възможно толкова невзрачен човек да е толкова топъл и да ѝ е толкова необходим. Преди година не би повярвала, че може да разговаря с такъв човек. Сега се стряскаше на половин час и го търсеше. Криси не направи нищо особено, просто присъстваше, но я накара да се чувства така, сякаш се познаваха от няколко живота насам. Дори не се целунаха, а Мая го чувстваше по-близък от дългогодишен любовник. Не спря да ръми цялата нощ, но в хижата беше топло и уютно. Мая успя да се надигне чак след полунощ и Криси я заведе в огромната кухня. Направи ѝ омлет без дори да я пита дали иска и дали обича. Нито обичаше, нито искаше, а го изяде до последната троха. Имаше нещо в Криси, което я караше да го следва и да се изнервя, ако не го чуе за повече от минута. Шепнаха си някакви незначителности в сумрака на спалното помещение, без да могат да се наситят един на друг. Онова, което се обърна в Мая на поляната пред хижата, Криси доразчисти внимателно и нежно през тази кратка нощ и успя да освободи душата ѝ. Магьосник.

Сутринта дойде много по-скоро, отколкото им се искаше. Не си бяха казали нищо особено, а знаеха всичко. Познаваха се по-малко от ден, а вече трябваше да се разделят и това им се стори непоносимо и неестествено. Хладината на утрото навън обаче ги отрезви и нощната истина им се изплъзна като светлината на отминаващ лъч. Върнаха се в реалния живот и в ролите, които той им бе отредил.

Мая гледаше пред обувките си до колата и се надяваше Криси да не ѝ подаде ръка. Защото ако той рискуваше да ѝ подаде – тя трябваше да я поеме. А поемеше ли я – трябваше да остане. Някакъв спомен, който не бе изживявала мина през нея като вятър: Не можеше да си тръгне, не можеше да остане… Как е възможно, тя идваше за пръв път в живота си тук! Тръсна глава, за да го прогони, защото не знаеше какво друго да прави с него. Отвори уста да каже нещо в мига, в който и Криси отвори неговата. Засмяха се, без да им е весело.
– Каза, че заминаваш, нали? – попита той и Мая кимна енергично. – Кога?
– В средата на другата седмица пътуваме с рейса, че е по-евтино.
Криси каза сериозно:
– Надявам се да успееш да изпълниш мечтите си там, където отиваш.
Мая преглътна. Плаченето, което току-що бе научила в последното денонощие, се оказа едно много издайническо занятие. Затисна го с огромни усилия на тренираната си воля. Криси разпери ръце и призна също с огромно усилие:
– До вчера мислех, че няма нищо и никой на тоя свят, когото да обичам колкото жена ми и дъщерите ми.
Мая се сви като ударена и отстъпи към колата. Разбира се, Боже мой… Разбира се, че е женен и с деца, какво ѝ ставаше, какво си бе въобразила? Нещо във въздуха тук я бе поднесло и тя бе повярвала на една нощна химера.

Подхлъзна се леко на някакви камъчета, но успя да избегне ръцете му, които моментално се протегнаха да я задържат. Да обичам… да обичам ли беше казал? Какво значение имаше, стисна Мая ключовете и затърси опипом ключалката на вратата, дръгнейки по метала около нея.
– Благодаря ти за подкрепата и помощта. Пиши, ако мога с нещо и аз да помогна, дадох ти имейла си…
Успя да вкара ключа в ключалката и отвори вратата. Криси стоеше до колата и я гледаше.
– Внимавай като караш. И приятно пътуване към Англия.
Мая кимна с най-изкуствената усмивка, която успя да издокара на лицето си и измрънка:
– Внимавай с мечките тук ти…

След минута вече летеше надолу и се опитваше да не го гледа в огледалцето за обратно виждане. Невзрачен провинциален женен застаряващ мъж, когото не познаваше и в когото нямаше нищо средно. Би заменила всяка една година брачен живот с паричния си бивш съпруг и хотелските му всесилни другарчета от отбора на сегашните заслужили в тая държава, за по една нощ с този мъж…

Мина със сълзи на очи покрай църквата. Беше свършила това, за което бе дошла. Бе разпръснала праха на Мица и Саво точно там, където те искаха. Трябваше да е много доволна – приключваше с всичко, което трябваше да е направила, за да замине с чисто сърце и да започне наново някъде там, далеч…
А всичко, което усещаше с цялото си същество, бе вкуса на омлет в устата си. Омлет, който не знаеше, че иска.

ХХХ

Валтер Вичев се приготви да тръгне от къщата си към Дувър, за да посрещне Мая с двете ѝ деца от автобуса още там. Чувстваше се щастлив. Преди да си тръгне
от този свят баща му поиска само едно – да намери една жена в България и да ѝ помогне с всичко, което му е и не му е по силите. Баща му… най-прекрасния човек, когото Валтер някога бе познавал. Емигрант от комунистическа България, женен за източно-германка, с която бяха избягали заедно в Англия. Какво ли му е струвало да запази живота и любовта… Валтер имаше чудесно детство и младост, които дължеше изцяло на родителите си. Когато баща му си замина, той вече беше стъпил здраво на земята, имаше къща, професия и приятелка. След промените в източния блок направи всичко възможно и посети България. Намери Миляна и се срещна с нея. Говориха дълго и размениха спомени за Никола Вичев така, както всеки от двамата го помнеше. Почувстваха се като брат и сестра. Миляна имаше само една молба към Валтер – да се погрижи за Мая, ако тя има нужда някога, но без да знае кой е той. Има и добри лъжи и трябва да прецениш дали истината би помогнала или би навредила, преди да се облягаш само на нея, съгласиха се с усмивка и двамата – бяха научили добре уроците на Никола Вичев. Беше много важно Мая да не знае кой е Валтер, поне в началото, за да приеме помощта му. Затова той ѝ се представи с презимето на майка си – Нюман. Миляна имаше и момче, но той беше дълбоко затънал и тя предпочиташе да се погрижи сама за него, доколкото може. Мая беше тази, която щеше да се нуждае скоро от външна помощ, бе предвидила майка ѝ и бе познала.

Когато дойде времето, Валтер направи всичко – изпрати покани, плати визите и намери работа на Мая. Щяха да запишат децата ѝ в близкото училище, когато
дойдат и да ѝ намерят самостоятелна къща. Имаше време. Валтер щеше да се погрижи. Вярваше, че татко му го гледа отгоре и е доволен от него. Това беше и най-важното за сина на Никола Вичев.

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s