18. Мляко

Мая заряза всичко на мига и се затича към колата.
Беше с домашните си дрехи. Държеше с треперещи ръце мобилния и се опитваше да не крещи в него.
– Моля те, отиди прибери Милица от училище и я качи после в хотела. Оставих Марти на жените от кухнята. Трябва веднага да отида до болницата. После ще
ти обяснявам.
Хвърли телефона на съседната седалка, врътна ключа в стартера и отлетя надолу по улицата така, че малките камъчета се разхвърчаха от асфалта чак до прозорците на ресторанта. Не ѝ стигаше въздух от напрежение и притеснение. Добре, че колежката ѝ се обади веднага.
Не искаше да повярва на това, което ставаше, но знаеше, че е истина. Усетът ѝ на медицинска сестра я беше предупредил, но тя бе пренебрегнала породилото се чувство. Сега трябваше да стигне навреме, за да поправи грешката, която сама бе допуснала.

ХХХ

Живка решеше косата си пред олющеното огледало в тоалетните. Свали внимателно парцаливата нощница и я пусна на земята. Извади от пликчето сгънатите нови дрехи и няколкото бинта. Това беше правилното решение. Това беше верния път за нея.

Когато Мая я заведе на доктор се оказа, че бременността е напреднала. Беше късно за аборт. Трябваше да роди, нямаше друг начин. Положението я изпълни единствено с разочарование, което Живка трудно прикри. Мая изтълкува реакцията ѝ като нормално безпокойство на неомъжено момиче, което ще ражда за пръв път. Казаха на останалите от семейството и в хотела. Цвети беше щастлив, родителите му се зарадваха, но Мая и Тони поздравиха Живка въздържано, запазвайки възторга в прилични граници. Знаеха, че Джучи я наобикаля напоследък и това не им се нравеше. Мая я предупреди да се пази
от него, но Живка не я послуша, напротив – сближиха се и оформиха едно особено приятелство.

Джучи се оказа човека, когото тя тайно се бе надявала да срещне. Той имаше връзките и желанието да ѝ помогне да изпълни мечтите си. Това, че е бременна и трябва да запази бебето беше като студен душ за Живка, но Джучи я успокои. Всичко щеше да се нареди добре, тя нямаше нужда да се притеснява за нищо. Той обеща да говори с останалите и да ги убеди да изчакат с предложения за брак и сватби. Изглежда беше успял, защото Цвети не повдигна въпроса. Оставаха няколко месеца до раждането, когато Джучи я взе с колата, за да я разходи на едно специално място. Живка не бе ограничена за това къде може да ходи, но до сега не бе имала приятели, които да я водят на разходка с коли. Когато каза на Мая, че иска почивен ден, тя завъртя глава в дълбоко неодобрение, но не я спря.

Пътуваха дълго, но беше един от най-приятните дни в живота на Живка. Колата на Джучи беше голяма, удобна, прохладна, музиката – приятна и самият той много галантен. Живка много го харесваше. Цвети бе момче, Джучи бе мъж и я караше да се чувства защитена. Говориха си за всичко, опознаха се и след няколко часа стигнаха на петолъчката до Сливен. Живка идваше за пръв път в този район и всичко ѝ беше интересно. Закопня разходката всъщност да води до морето, но реши да изчака и да види. Слязоха от колата да се разтъпчат и разгледаха сергиите. Продавачите ги следяха с надежда и обещание за отлично обслужване – колата на Джучи ги караше да се държат по този начин. Живка забеляза как ги гледат, вероятно мислеха, че са семейство, което чака дете. Бременността ѝ не притесняваше Джучи, той сякаш не я забелязваше.

Спряха до една сергия, отрупана като останалите със стъклени съдини. Ароматът на съдържанието им се смесваше в нещо толкова вкусно, че Живка преглътна шумно няколко пъти. Продавачката се засмя и скочи:
– Я на тая булка да продадем малко паниран патладжан, че такъв няма къде да яде на друго място в цяла България.
Жената затропа с похлупаците и една метална щипка, извади едно сочно парче и го сложи ловко между две филии хляб. Усмихна се на Живка и ѝ го подаде.
– Я виж друго какво може да ти се яде, поръчай си. – насърчи я допълнително Джучи и намигна на продавачката.
Живка избра една пълнена с яйце и сирене чушка, както и малко пържени тиквички. Не беше осъзнала до сега колко е гладна. Седнаха на една масичка до сергията и докато Живка ядеше, Джучи запали цигара. Храната ѝ дойде на място и наистина беше много вкусна. Петолъчката представляваше едно доста очукано площадче, но всички се стараеха да изглежда добре. Беше пълно със сергии и хора, които или продаваха, или бяха спрели за почивка. Едва ли бе целта на разходката им, помисли си Живка, но пък беше картинка различна от тази, която наблюдаваше всеки ден през прозорците на магазина. Джучи я изчака да се нахрани и ѝ съобщи безмилостно и направо.
– Жената, от която си купи храната е майка ти. – не остави място за шеги тонът му. Главата на Живка бръмна. Тя се заобръща ужасена ту към продавачката, ту към Джучи.  Той продължи:
– Знам, че винаги си искала да знаеш кои са родителите ти. Имам връзките и възможността, и ги издирих. Жената е българка, а мъжът ѝ е бял циганин. Напуснал я е, когато си се родила ти. Имат и двама по-големи сина. Единият е в затвора за кражби, другият е свестен и въртят с майка ти тази сергия тук. Искаш ли да ѝ кажем коя си?
Храната, която току що бе погълнала, се обърна в стомаха на Живка и се опита да се върне обратно. Тя задиша учестено и я задържа с усилие, като стисна и устата си плътно затворена за по-сигурно. Не се усъмни нито за миг в това, което ѝ каза Джучи. Завъртя усърдно глава, за да се предпази от възможността да говори с продавачката. Джучи обаче не я остави, а ѝ се усмихна неотстъпчиво и се обърна към сергията. Насочи към нея леко свития си юмрук и я повика с нервно потрепване на изкривения си като кукичка показалец така, както се мами куче. Жената скочи и въпреки възрастта си пъргаво припна към тях.
– Кажете, проблем ли има? Ще сменим веднага…
– Не, не. – отегчено я прекъсна Джучи. – Жена ми е журналистка и има нужда от интересна история. Минавал съм и друг път оттук и знам, че ти си с най-успялата
дъщеря от всички. Разкажи ни затова.
Джучи сложи десет лева на масата и жената се засмя с глас. Прибра ги бързо в пазвата си, докато заговори:
– Е, нямаше нужда де, аз ще ви кажа и без пари. Мен ме краде циганин навремето, че бях много бяла и хубава. И той беше светъл, хубавец, не му личеше да е циганин и голяма любов имахме, ама баща ми не ме даде. Прав е бил, ама кой да слуша…Родих му двама сина, а третото се случи да е моме. Мъж ми ме остави баш по това време, намери си по-млада, чак в Румъния забегна зарад нея. Нямах пари, три деца как се гледат сама? Ама ако беше мъжко – щех да го задържа. А то – женско… Аз вече знаех как се живее като жена тук, за това я оставих в родилния дом – ега някой я вземе, да ѝ даде добър живот, да не е като мене. То беше бяло и хубаво бебе, излезнал му е късмета. Казаха ми после, че са го прибрали големи хора от София, изучила се, та сега била женена, имала си магазин с много продавачки. На мен се е метнала, търговията я влече. – жената се засмя и обърса без нужда чело с опакото на дланта си. – Ще трябва да отидем някой път със сина, да я навидим, да знае, че аз съм ѝ дала живот. Ако я бях оставила в мойта къща, на дванайсе-тринайсе щеше да я отнесе некой комшия, а земе
ли я еднъж – край, връщане няма. До двайсе щеше поне три деца да е родила и тука до мене да седне, пържен патладжан да продава. Така е тука при нас. Оставих я, за да я спася. Вие къде сте в София? Може да я познавате.
Живка седеше вкаменена срещу жената. Разглеждаше като хипнотизирана плетения разноцветен елек, полата на дребни цветчета и похабената кафеникава кожа с мръсни от уличната прах дълбоки бръчици. На лицето ѝ бе нарисуван живота, през който е трябвало да мине. Той беше дръглив, опърпан и тъжен. Олюпеният лак по ноктите ѝ стоеше толкова жалко, колкото и яркото мазно червило на повехналите ѝ устни. Колите минаваха непрестанно и завихряха прахта по малкото площадче така, че тя се стелеше като постоянна сива пелена наоколо. Затова всичката храна бе покрита, досети се Живка. Никой обаче не бе покрил жената пред нея от прахта на трудностите и времето.
– Как я кръсти? – подхвърли Джучи към продавачката, докато гледаше с особено удоволствие бременното момиче пред себе си.
– Живка. Да е жива и здрава и да има по-щастлив живот от моя. Може да я познавате? София е голяма, ама не е чак толкова голяма. Не, че съм ходила де… – изсмя е нервно жената и се опита да прикрие липсващите в устата си зъби с ръка.
Джучи кимна.
– Браво, лелче, много хубав материал ще излезе за нашата журналистка. Нали? – погледна той в Живка. Тя бе прехапала уста и се опитваше да не се разпадне.
– Как се казвате? – успя да отрони тя. Продавачката я погледна въпросително, затова Живка бързо добави – Да знам, да кажа на дъщеря ви, ако я засеча някъде в София.
– Е, затова – може, ама на вестника няма да ме пишете с мойто име. Не искам всички да ме говорят. – изведнъж се загрижи за доброто си име продавачката, решила кой знае как, че историята ѝ ще бъде отпечатана във вестник. Сигурно защото в нейния свят най-умните неща ги пишеше на вестника, затова важните хора четяха вестници. Не искаше да става за резил, а и топлината на десетте лева в пазвата ѝ бе започнала да изветрява. Тя се подмести и се накани да се върне на работното си място. После изведнъж се реши и пророни тихичко – Динка, Динка се казвам.
Живка мълча почти през цялото време на връщане до София. Джучи не я закачи, само я прегърна сърцато на раздяла и ѝ каза:
– Ти си умно момиче. Прецени и помисли какъв искаш да бъде живота ти. Избери ти, за да не обвиняваш другите или обстоятелствата по-късно за съдбата си.
Срещата обърна целия живот на Живка, макар тя да не сподели с никого за нея.

ХХХ

Мица бе угаснала в средата на една нощ без обяснения. Саво не можа да я събуди на сутринта и остана да я гледа и да ѝ приказва известно време, преди да се обади на Мая. Не можеше да се раздели с нея. Нямаше да се раздели.
Мая прие новината достойно – все пак тя дойде очаквано, беше въпрос само на време. Не направи сцена, въздържа се и се опита да вдъхне храброст и на Саво. Уреди и подробностите около погребението, като се опита да не натоварва възрастния човек с нищо допълнително. Без колебание дойде и го взе на деня с инвалидната количка. Саво присъства като близък роднина и Мая не си направи труда да разяснява на никого връзката му с Мица. Миляна не каза нищо – все пак урната на Мица бе положена до тази на Цено и за нея това бе достатъчно.

Саво се премести в дома за възрастни хора около седмица след погребението. Трябваха му грижи, годините му тежаха, имаше нужда дори някой да го храни. Мая разбираше, че не му се живее повече, но тя упорстваше и ходеше поне през ден да прекарва няколко часа с него. Домът беше от най-уредените, имаше си личен телевизор в стаята, а Мая му донесе и мобилен телефон. Настоя да го научи как да борави с него и не му разрешаваше да го изключва. Не можеше да се раздели и със Саво. Нямаше да се раздели.

ХХХ

Мая блъсна вратата на колата и се затича към входа на родилния дом. Влетя запъхтяна в отделението и се втурна в стаята на акушерките.
– Къде е? – успя да извика тя с пресъхнала уста. Приятелката ѝ, която се бе обадила на мобилния, стана и се опита да я успокои.
– Едната колежка седи на вратата на тоалетната. Не е излизала от там, спокойно, тук е.
Мая докосна за секунда с безкрайна благодарност рамото на акушерката и спусна към тоалетната. Отвори вратата с все сила и нахълта вътре. Живка стоеше пред
огледалото и внимателно стягаше с бинт гърдите си.
– Какво правиш? – едва се сдържа да не изкрещи Мая. Дишаше на пресекулки с отворена уста. Живка не се обърна и продължи да връзва безмилостно гърдите си.
– Къде си мислиш, че отиваш? – Мая събираше сили да не изпадне в истерия.
Живка я погледна в огледалото, завърза здраво края на мокрия вече бинт и облече с мъка една лека блузка отгоре си. Отпусна се, за да си почине след тези усилия и промълви:
– Тръгвам си.
Мая тръсна глава, сякаш това щеше да изтрие от въздуха казаното.
– Не разсъждаваш трезво. Роди преди няколко дни, тече ти коластра и даже кърма вече. Какво ще правиш, къде ще спиш довечера?
Живка вдигна рамене.
– Не е твоя работа.
Мая ахна невярващо, събра ръце пред лицето си и духна с все сила в слепените една в друга длани. Опита се да възвърне от нищото, където бяха погълнати в последния час, поне грам от знанията и опита си на медицинска сестра в критична ситуация. Изобщо не стана.
– Нямаш пари, нямаш нищо! Как ще живееш, ти си майка, не ти ли пука?
Живка продължаваше да се облича. Разбираше, че няма да я пуснат току-така. Надяваше се да може да се спаси по-бързо, но изглежда приятелките на Мая от акушерската стая я бяха повикали скоростно. Много важно, това нямаше да я спре.
– Не можеш да ме задържиш. Няма да се оставя да бъда като другите. Не искам деца, не искам да готвя, да прислугвам и да линея като някаква мишка из панелките – от работа вкъщи и от вкъщи на работа. Има уреден договор, имам и билет за самолета, отивам в Кипър, ще бъда певица.
Мая сбърчи вежди:
– Ти бълнуваш, момиче! Опомни се!
Живка сви ядно уста:
– Да се опомня? От какво? За да стана като теб и останалите и да не мога да се понасям от скука ли? Ти щастлива ли си? Сложи сега тук ръка на сърцето си и ми
се закълни в живота на децата си, че си щастлива!
Мая тропна с крак и удари плочките до вратата на тоалетната, готова да изкрещи. Живка вдигна ръка и я превари:
– Искам сама да избера съдбата си!
– Съдбата ти вече те е избрала! Ти си майка!
Двете жени стояха една срещу друга. Едната запъхтяна от тичане и нервна, облечена в домашни дрехи, другата изтощена, родилка, с мокра от кърмата блуза над стегнатите си гърди и непреклонна решимост в очите.
– Искаш ли да знаеш какво е сценичното ми име? – изведнъж попита Живка.
Мая я гледаше с отворена уста.
– Жужа Динкович. По-добре да имам сръбско презиме, така е по-вървежно. Знам всички песни, научих ги, докато работех в магазина, нищо, че ти не даваш да се слуша такава музика.
Мая се хвана за главата. Цялата ѝ коса беше потна, дрехата на гърба ѝ беше мокра.
– Живке… не си си с ума, момиче! Който и да ти обещава тия неща – те лъже Събуди се, осъзнай се! Ами Цвети, даже един път не спомена за него?
Живка се наведе и продължи да оправя багажа си, после ритна болничната нощница и бавно се изправи.
– Дръпни се от пътя ми. Не можеш да ме задържиш. Противозаконно е.
Мая задържаше дъха си в шепи. Едвам дишаше. После рязко се пресегна, отвори вратата и извика на акушерката пред тоалетната:
– Донеси ми формите! Бързо!
Живка се поколеба, но спря. Мая беше запушила входа с тялото си. Гледаха се безмълвно, докато акушерката не дотича с документите. Подаде ги през рамото на Мая заедно с една химикалка и за по-сигурно затвори отново вратата на тоалетната отвън. Мая задържа документите срещу Живка така, че да ги вижда. После мълчаливо ѝ ги подаде, заедно с химикалката. Личеше, че няма сила на тоя свят, която да я отмести от пътя на родилката.

ХХХ

Миляна изчака Милица да излезе с другите деца от училището, но тя не се показа. Загледа към прозорците и видя учителката на детето да є маха. Миляна разбра и си проправи път навътре през излизащите ученици.
Милица чакаше леко притеснена в коридора. Миляна ѝ се усмихна и я хвана за ръка веднага, щом стигна до нея. Учителката излезе от класната стая и поздрави много любезно бабата на ученичката си.
– Не знам дали трябва с вас да говоря, предпочитах да се свържа с родителите.
– Можете да ми кажете спокойно какво ви притеснява. – увери я Миляна и потупа успокоително ръката на Милица. Детето държеше чантата си на земята между
краката и беше пребледняло от неудобство.
– Знаете, че Милица е една от най-добрите ни ученички.– започна учителката и Миляна кимна. Разбира се, как иначе, помисли си тя и лицето ѝ го изрази ясно. – Въпреки това днес имахме доста неприятна случка. Група момчета играеха шах в междучасието, Милица минала между чиновете и им бутнала дъската.
– Нарочно? – уточни Миляна.
– Не. Отначало неволно, извинила се, но момчетата били недоволни. Тогава тя се върнала и бутнала и останалото съвсем целенасочено. Наложи се да стои права в
ъгъла първите петнадесет минути на последния учебен час. За пръв път я наказвам, много ми е неприятно. Винаги до сега е била само за пример на другите. Има ли някаква причина за подобна промяна в поведението ѝ напоследък?
Миляна усети как Милица се разтрепери и разбра, че ще се разплаче всеки миг.
– Не мисля. – Миляна се обърна към внучка си. – Кажи ми какво стана?
Милица задържа сълзите си и се опита да разкаже със сериозен глас.
– Ами аз минавах между редовете и без да искам бутнах няколко фигурки. Извиних им се, но те ме навикаха, че съм им развалила играта и извинението ми нямало да им я подреди обратно. Щом не ми искат извинението – аз пък им бутнах целия шах. И госпожата каза да им се извиня пак, но аз няма да им се извиня. И ме наказа. – Милица подхълцваше, но не се разплака.
Миляна се разсмя. Госпожата я погледна изненадано.
– Браво, моето дете! Само така! Няма да се даваш. Те не те уважават – няма какво да им се извиняваш повече. Правилно си постъпила. И правилно си седяла в ъгъла – това ти се полага, но не боли, нали?
Милица кимна енергично. Миляна се обърна мило към учителката:
– Вие сте си свършила работата добре и аз ви разбирам. Правилно сте наказали внучка ми и ако се наложи – направете го пак. Тя обаче ще трябва да се погрижи сама за авторитета си в класа и това понякога струва бутнат шах и наказание в ъгъла. Не се е сбила, не е наранила, нито нагрубила някого, нали? – учителката повдигна рамене в пълно недоумение, защото нямаше какво друго да стори. –
Има право да държи на достойнството си, има право да очаква уважени от останалите. И ще трябва да продължи с този начин на поведение, ако вие не научите кавалерите в класа, че могат да приемат великодушно извинението на една млада дама, дори това да значи разместени фигури на една партия шах. Това ли е?
Учителката разпери ръце.
– Изненадвате ме с това отношение.
– Имате право да сте изненадана. Аз пък имам право да застана на страната на детето си. Ако няма друго ви пожелавам приятна вечер.
Миляна се обърна и поведе Милица навън от сградата.

Детето спря и я прегърна пред входа на училището.
– Това пък за какво? – Миляна я прегърна обратно.
– Затова, че не ми се скара пред госпожата.
Миляна клекна пред внучка си:
– Няма за какво да ти се скарам, постъпила си правилно. Кажи ми само – плака ли, докато беше наказана?
– Не. Не плача пред децата. Силните момичета не плачат. – Милица беше много сигурна и сериозна.
– Само така! И какво друго?
– И държат брадичката нависоко, за да крепят главата изправена!
– Защо? – Миляна се забавляваше искрено. Толкова обичаше малкото момиче!
– За да не им падне короната! – весело се засмя и подскочи Милица.
Миляна погали и целуна внучка си по косата. После каза:
– Майка ти нареди да те качвам в хотела, но аз имам малко работа. Ще трябва да отидем до къщата на старата баба, за да оправим малко багаж.
– Баба Мица, дето я посадихме ли? – Милица подприпкваше с тежката раница на гърба и Миляна се пресегна да я освободи от нея.
– Не сме я садили, но щом така мислиш… – усмихна се тя на определението. Детето беше почти на десет години и имаше мнение и отношение към всичко. Беше много будна и ученолюбива и много привързана към майка си и брат си.

След краткото пътуване с тролея стигнаха в стаичките на Мица на приземния етаж в кооперацията, където беше живяла. Повечето ѝ неща бяха пренесени в апартамента на Петрашев, но тук бяха останали предмети, които Миляна свързваше най-вече с баща си. Трябваше да освободят помещенията до няколко седмици, новите наематели вече чакаха.
– Първо ще ти направя една чаша мляко с какао за награда. Справила си се отлично днес в училище и заслужаваш. Сигурна съм, че старата баба е имала някъде и малко бисквити и няма да има против да ги доядем. – Милица обичаше мляко с какао и затова на всички места, където ходеше имаше в запас поне по един буркан сухо мляко и един с какао в случай, че гостуват неочаквано двамата с Марти.
Направиха и докато чакаха да изстине започнаха да оправят багажа. На Милица мястото изглеждаше като съкровищница. Имаше само хубави спомени от старата баба и не вярваше, че са я посадили. Не беше много наясно как стават тия неща, но така и не успя да се самоубеди, че голямата глинена ваза, която занесоха на специалното място в парка е прабаба ѝ Мица. Беше разбрала отдавна обаче, че
възрастните понякога вършат много странни неща.
Миляна отвори една кутия и започна да вади крайно интересни предмети оттам. Такива работи вкъщи в хотела нямаше, придърпа се нетърпеливо към баба си Милица, седна и запляска с ръце. Миляна отвори внимателно една квадратна кутийка, покрита отвътре с кремава коприна. Върху коприната стоеше старо, пожълтяло венче с дребни изкуствени цветя.
– Това е носила старата баба, когато е била булка. – обясни на детето Миляна.
– Че то много жълто, булките жълти ли са били тогава? – реши да уточни Милица.
– Пожълтяло е от времето. – отвърна Миляна и разреши на детето да вземе и да разгледа подробно венчето.
Продължи да рови и извади един красив пръстен. Милица отвори широко и радостно уста.
– Пръстена на кралицата? За мен ли е? Нали аз съм кралицата вече? – това дете можеше да залее с въпроси всяко пространство около себе си. Миляна се усмихна.
– Не, това е пръстен на любовта. От Франция е, даде го на старата баба моя баща, дядо Цено, нали съм ти казвала за него? Ще дадем пръстена на вуйчо Цвети да го
даде на кака Живка, ако решат да се оженят. А и ти още не си кралица. Ще станеш, когато ти дойде времето.
– Кога ще дойде времето? – нацупи се момиченцето. Миляна поклати разсеяно глава, защото продължаваше съсредоточено да оправя багажа. Много от нещата бяха важно за самата нея.
– Като дойде – ти сама ще разбереш. Пий си млякото сега, за да пораснеш голяма по-бързо.
Милица се намуси, но отпи от млякото с какао и си взе бисквита. Това донякъде утеши разочарованието ѝ – все пак бисквитите бяха за предпочитане пред пръстен, който така или иначе не ставаше за ядене. Бисквитите бяха съвсем заслужена награда за бъдеща кралица, геройски изтърпяла наказание този следобед.

ХХХ

– Подпиши. Няма да те пусна, докато не подпишеш.
Мая беше много сериозна. Живка гледаше в земята.
– Може да се върна след време. Може да ми дойде друг акъл. Не знам…
Мая чакаше. Имаше цялото време на света.
– Подпиши. Подпиши, че се отказваш. Правиш го. Подпиши се поне, имай поне толкова достойнство.
Живка гледаше в земята. Мисли дълго. После посегна и сложи листовете на перваза в тоалетната.
– Напиши всички данни от личната си карта и подпиши и двете форми. Няма да си тръгнеш, докато не питам главната акушерка това достатъчно ли е.

Живка попълни формите и ги подаде на Мая. Загледа се навън и зачака. Мая излезе и отиде да провери дали написаното е достатъчно. Някои от акушерките ѝ бяха съученички, но тя не знаеше всички подробности от работата им тук и ѝ трябваше помощ. Главната акушерка, която беше на смяна, разгледа подробно всичко и одобри направеното.
Мая тръгна по коридора към тоалетната и видя как Живка излиза, без да я дочака. Не я интересуваше дали документите са валидни, бягаше от това място, за да спаси себе си. Блъсна стъклената врата на отделението и заслиза по стълбите толкова бързо, колкото ѝ позволяваше силата.Излезе през входната врата и почти се затича към колата. Блузата ѝ беше мокра от избилата кърма и усещаше, че кърви под полата. Добра се със сетни сили и се свлече на седалката до шофьора.
Мая точно изскачаше от входната врата на родилния дом. Видя как Живка блъсна вратата на колата след себе си, за да се скрие от света. Облегна чело на рамото на Джучи и пусна торбичката с дрехи в краката си. Мая извика, но Живка не я чу. Или не искаше да я чуе. Продължи да седи с чело забито в рамото на Джучи. Той включи мотора, обърна се, погледна Мая с безизразно лице и прегърна Живка
през раменете. Притисна я за миг до себе си, после протегна леко ръка зад гърба ѝ, залепи опакото на дланта си на стъклото на страничната врата и бавно вдигна средния си пръст нагоре. После завъртя кормилото само с лявата си ръка и потегли.
Мая изгледа задницата на мощния му автомобил и не обърна внимание на няколкото човека наоколо, които я гледаха стреснато. Никой не крещеше така пред родилен дом. Никой, освен Мая.

Тя не се поколеба нито за миг повече, а тласна обратно входната врата и се затича нагоре по стълбите. Приятелките ѝ я чакаха с документите. Мая изми ръцете си и тръгна решително към детското отделение.
– Браво, Майче! Браво на тебе, как успя да я накараш! – колежките ѝ я гледаха с искрено възхищение. Толкова редовно родилките, които оставяха децата си просто си тръгваха от отделението без да подпишат документите на бебетата. Това затрудняваше възможността децата да бъдат осиновени още в самото начало след раждането си. Налагаше се да бъдат отглеждани по институции, а това можеше да се избегне с един подпис още тук, в родилното.
Мая влезе при бебетата и затърси с поглед.
– Ето там, в дъното. – посочи ѝ акушерката, която се бе обадила по телефона.
Мая застана над едно от легълцата за новородени и се усмихна на спящото малко създание вътре. После се обърна и погали мъничето в съседното легълце. То потрепна и се разбуди. Въздъхна няколко пъти за упражнение и нададе жално гладно мяучене. Справи се добре, като се има предвид, че тепърва се учеше на това. Мая взе бебето и шишенцето с мляко над главата му и пъхна биберонката
в малката устица. Детето засука с удоволствие и се успокои в ръцете на хранителката си.
– Трябва да им запишеш някакви имена. Утре ще дойде колежката от социални грижи, а в документите нищо не пише. Имаш ли идея за имена?
– Имам, но ще се обадя и на таткото, а и на баба им. Нека сме сигурни, че са съгласни. Никой не очакваше това от Живка, ще трябва да им съобщя и тази новина…

XXX

Цвети разби хубаво кофичката с кисело мляко и проби капачката на две места едновременно с двата си палеца. Обичаше да прави това от малък. Успокояваше го. Понякога си вземаше кофичка кисело мляко след училище и я изпиваше бавно и с удоволствие в някоя градинка, преди да се прибере вкъщи. Това му беше отпуската от живота. Няколко минути, но си струваше. Беше щастлив татко на две малки момиченца. Искаше да е здрав, искаше да се излекува, искаше да бъде добър баща. Най-вече искаше Живка. Това, че тя се оказа бременна беше само добро допълнение, макар да не беше цел за Цвети в този момент на връзката им. Децата обаче се бяха родили и Цвети трябваше да преоцени целия си живот. Нямаше да допусне да е баща като своя. Нямаше.

Затова реши да откаже дрогата. Този път сериозно. Беше казал на момчето, което го снабдяваше, че това е последната му доза. Оня се засмя, защото беше чувал много пъти това, но Цвети го имаше предвид. Трябваше да се стегне и да е добре за изписването на бебетата.
Те нямаха още имена, но щяха да им измислят с Живка. Щеше да е трудно известно време, защото Цвети очакваше това при отказването, но щеше да каже и на кака си, че е сложил тази вечер спринцовката за последен път във вената си. Кака му Мая щеше да помогне с бебетата в първите месеци, а и майка му беше насреща. Всичко щеше да се нареди. След тази последна доза.

Приготви си я и вкара нежно иглата във вената. Въздъхна и дръпна вървата, за да усети всичко надълбоко, като остави спринцовката да падне на пода до него. Мобилният му беше до празната кофичка на масата и му се стори, че звънна, но това нямаше значение в момента. Усети дрогата в тялото си, усети топлината и спокойствието, усети и вълната на безразличие към всичко, която винаги го обзе-
маше и заради която започна. Това, което не усети беше отровата, която безмилостно посини устата му и блокира мускулите на гърдите му. Това, което не усети беше невъзможността да мърда и да диша. Тялото му се затресе в конвулсии, но лицето му не се промени. Цвети дори не се бореше. Всъщност не искаше нищо. Не искаше деца, не искаше да остарее от работа, не искаше да се справя с роднини, проблеми и нещата в живота. Искаше спокойствие. И Живка. Но знаеше, усещаше, че тя не го обича. Не ѝ беше достатъчен. На никого не беше достатъчен.

Достатъчен беше само на този, който му продаваше дрогата. Той не прости на Цвети, че иска да се разделят. Тези хора не прощаваха разделите.

Животът изскочи от тялото му и побягна от това изнурено съществуване. Душата му дори не се обърна да види за последно синкавата, безжизнена черупка на дивана, а се затича към светлината в ъгъла на тавана и обратно през нея към къщи.

Мобилният продължаваше да звъни до празната кофичка мляко на масата.

ХХХ

– Не знам защо не вдига. Сигурно е заспал, изморен е напоследък. – Миляна приседна на стола и се загледа към градината през прозореца на коридора. За пръв път идваше тук, но след като остави Милица на баща ѝ в хотела тази вечер реши, че няма за кога да чака повече. Беше решила да направи това отдавна и оправянето на апартамента на майка ѝ следобед я подтикна да не губи повече време. Намери мястото лесно, но звъна на мобилния я спря точно, преди да влезе в стаята. Мая се обаждаше с трудни новини. Миляна продължи:
– Добре си направила, че поне документите е подписала. Утре ли? Добре, запиши ги както си преценила сега да има нещо черно на бяло, пък утре ще решаваме по-подробно. Нека говорим и с Цвети и ще видим, твоите приятелки могат да задържат документите известно време, нали? Поне ги има… Да, добре. Ние се справихме добре, сега се прибирам, да. Хайде.
Не беше съвсем неочаквано за нея това, че Живка бе избягала. Тя поначало изглеждаше като момиче, от което няма какво добро да се очаква. Знаеше, че Цвети я обича, но никак не я одобряваше. Дори сега не беше ясно дали е направила всичко това сериозно или ще вземе друго решение и ще се появи утре отново. Най-добре беше да се изчака.

Миляна се обърна и почука леко на вратата зад себе си, защото не знаеше как иначе да влезе. Нищо не се чу отвътре и тя леко натисна дръжката. Вратата се отвори без скърцане и Миляна видя как една помощничка храни Саво в леглото му. Той беше отслабнал, беше се смалил от последния път, когато тя го видя на сватбата на Мая пред църквата. Беше казала на Тома, че е забравила нещо вкъщи и трябва да се върне и беше отишла тайно до “Света Неделя”. Не слезе от таксито, но искаше да зърне дъщеря си как излиза венчана. Почти беше сигурна, че Тома знае къде отива тя, но това беше спряло да я притеснява.
Видя Мица и Саво как се снимаха с Мая и ѝ стана безкрайно хубаво и мъчно. Побърза да напусне мястото, но горчилката остана в нея. Беше част и не беше част от това семейство, което тримата бяха оформили.
Саво обърна леко глава към вратата, колкото му разрешаваха силите и премигна.
– Кажете? – каза любезно помощничката.
– Идвам на посещение. Може ли?
– Има си часове, в които сме отворени за това. Учудвам се, че не са ви спрели на вратата долу.
– Нямаше никой в кабинката на пазача и аз се качих. Няма да стоя дълго.
Помощничката вдигна безразлично рамене, остави храната на шкафчето и излезе. Миляна мина внимателно покрай долния край на леглото и седна на нейното място.
– Дойдох да ти кажа и да ти поискам нещо. – обърна се тя към Саво без предисловия. Той изглеждаше стар и слаб, но тя нямаше какво да обсъжда това. Не искаше да му съчувства, още по-малко да се сближават, а изразено гласно съчувствие винаги сближава.
– Радвам се да те видя, за каквото и да си дошла. Беше много малка последния път, когато си говорихме.
Миляна тръсна нетърпеливо глава. Не беше дошла и за да говорят сладки приказки за добрите стари времена, които изобщо не бяха добри, а не бяха и толкова стари.
Тя помнеше всичко.
– Искам да ти кажа да не делиш майка ми от баща ми и там, от другата страна. Не му я вземай. – Саво се опита да се усмихне. Толкова беше изненадан и щастлив, че говори с Миляна и може да я види отблизо. Изглеждаше добре, колегите се бяха справили прекрасно тогава с доктора, съвсем видимо я беше оставил на мира. Беше остаряла, но красива, приличаше и на Мица, и на него самия. Обичаше я. Наблюденията му не попречиха на тренирания му мозък и да я слушат.
– Не съм я взел. Мица може сама да избира. Дори не знам дали се избира от другата страна. А и аз не съм се разбързал за там толкова. – излъга я Саво. Не искаше да ѝ вменява дори неволно, че човек е добре да желае смъртта.
– Искам и да те помоля да кажеш на татко ми, че много го обичам и много ми липсва. Всеки ден.
Саво ѝ се любуваше. Не знаеше дали някога щеше я види така отново. Миляна го гледаше настоятелно и той се сети, че трябва да ѝ отговори нещо.
– Добре. Ще му кажа, ако изобщо иска да говори с мен.
– Той беше най-добрият човек на света. Дано намери сили да те изслуша. – Миляна се облегна на стола. Беше казала това, за което дойде. Трябваше да тръгне, но нещо в погледа на Саво я спираше. Виждаше го за пръв път от толкова близо от десетилетия. Значи това бяха ръцете, които бяха прегръщали майка ѝ в последните години. Сигурно е имало за какво да го обича. Миляна не знаеше и не искаше да знае. Старецът пред нея я гледаше с такава топлота, че тя не можа да стане от стола си. Обърна се и разгледа около него, видя недовършената вечеря. Имаше малък сандвич и неизбежната купичка кисело мляко със захар. Мълчаливо взе купичката, сложи нова салфетка под брадата на Саво и започна внимателно да му подава пълни лъжици.
Саво знаеше, че след тази вечер ще е напълно готов да си тръгне от живота. Нямаше да има нищо по-хубаво, което да очаква да му се случи от това дъщеря му да постои до него и да го нахрани.

ХХХ

Лена и Мика спяха сладко в малките си легълца. Това бе първата нощ на този свят, в която се бяха сдобили с имена. Това трябваше да бъде и последната им нощ в родилния дом. Преди ден те имаха двама родители и ясна съдба. Животът обаче кроеше различен план за тях. Тази вечер всичко сигурно, което притежаваха двете малки момиченца, беше по един биберон изкуствено мляко в шишенцата над главите им.

22552409_1883831941626817_6333531331156531409_n

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s