17. Прибежища

(*Прибежище (вижте повече тук) (Библ.) – Специално обособено място (град, храм, олтар), където бягащ от насилие или от закона може да намери храна, подслон и закрила. Бел.авт.)

———————————————————————-

-Честит рожден ден! За много години! Да си жива и здрава!

Ресторантът беше специално украсен за рождения ден на Мая. Бяха се събрали петдесетина човека, дошли специално за празненството, но имаше и редовни клиенти.
Заведението беше пълно, както обикновено. Тортата за рождения ден на Мая беше разположена тържествено на една маса до прозорците. Беше разкошна и децата стояха на стража до нея – никога не знаеш на кого ще му хрумне да я отнесе нанякъде, нали? В ръце държаха тамагочитата си, сравняваха ги и се надпреварваха да се хвалят един на друг. Времето им минаваше в шеги и закачки, но най-вече в очакване на парче торта. Възрастните обикаляха наоколо и разговаряха, празненството беше много приятно. Някой от време на време извикваше наздравица и тогава всички се обръщаха към рожденичката.

Мая беше сложила официална рокля и беше направила косата си. Изглеждаше прекрасно. Когато някой вдигаше тост, тя се обръщаше, за да му отговори лично –вдигаше чаша и се усмихваше. Дори отпи няколко пъти – имаше само безалкохолно в чашата си за шампанско.

ХХХ

На Живка много ѝ харесваше рождения ден и беше благодарна, че присъства, но се чувстваше притеснена и се чудеше как ще се оправи с цялата тази каша. Беше много красиво момиче, но нямаше самочувствие. Учителките в дома за изоставени деца, където израсна, знаеха точната причина за хубостта ѝ и много пъти я закачаха, че е дете на любовта. Това, направи си извода тя, гарантираше добра външност. Беше изоставена от майка си в родилния дом, с баща – неизвестен. Имаше времена,когато си въобразяваше, че някой ще дойде и ще я потърси, ще признае, че ѝ е родител и ще я прибере в истински дом. С годините този копнеж изтля и отстъпи място на притеснението. Беше прекарала много безсънни нощи да мисли какво ще прави занапред с живота си. Имаше късмет – една от учителките ѝ обеща да помогне. Мъжът ѝ ходел по София, имал познати. Сега вече било по-свободно, нали е демокрация. Намериха ѝ работа с квартира в един частен хотел над околовръстното на София. Имаше си собствена стая със собствена тоалетна и душ – лукс,за какъвто не бе и сънувала. Хотелът беше нов, светъл и винаги пълен с хора – предимно млади мъже със скъпи коли. Живка помагаше в кухнята, ако се наложи, но главната ѝ работа бе да продава в придаденото към хотела магазинче на улицата. Беше първото такова в района и хората идваха постоянно да си пазаруват всичко – от брашно и яйца до бира. Големите вериги едва прохождаха, а и бяха твърде далеч оттук. Децата, които играеха из улиците на издигащото се в ранг „квартал на София“ предишно село, правеха по-голям оборот и от родителите си.

Шефовете ѝ се оказаха много разбрани. Още с идването си Живка лесно прецени, че бившия барман Тони имаше една ясна цел в живота – парите. Шефката Мая пък беше медицинска сестра, но си бе останала по майчинство, за да гледа каката Милица и малкия Марти, който тогава нямаше и годинка. Бяха построили хотела с големи усилия върху парче земя на бабата на Тони. Беше проектиран така, че да има възможност за надстрояване и разширяване. Трябваха им само средствата, за да направят това. Хотелът беше много оживен, особено ресторанта. Идваха и си тръгваха постоянно коли, пълни със здравеняци, които бяха познати на Тони още от предишната му работа. Понякога те водеха и красиви момичета, с които оставаха в хотела за известно време. Живка обичаше да ги разглежда – излъскани и накипрени като новогодишни елхи, те се носеха наоколо високомерно наперени. Шефката Мая също беше хубава жена, но винаги се обличаше скромно, беше затворена и доста мълчалива.

Затова Живка мечтаеше да е като момичетата, които идват в хотела. Със започването на работата най-голямо внимание ѝ обръщаше братът на шефката. Казваше се Цвети и учеше в университет в центъра, но идваше редовно да
помага на кака си. Така изкарваше пари, а и избягваше да си седи вкъщи, където по някаква причина не му се прибираше. Често оставаше да спи тук, особено преди почивните дни в края на седмицата. Работеше здраво, но Живка го виждаше понякога и да седи на крайна маса в ресторанта и да чете от дебелите си книги. Сближиха се с времето и той стана първия ѝ приятел, когото изобщо някога е имала. Беше кротък, грижовен и много умен. Мина повече от година, докато Живка склони да прекарат нощта заедно. Беше притеснена как тази връзка може да се отрази на работата ѝ, но Мая и Тони приеха нещата съвсем нормално. Цвети имаше добро бъдеще – помагаше много в хотела, а наскоро и завърши. Сега чакаше да започне постоянна работа в именита компания в центъра. Специалността му беше търсена и той искаше да подреди живота си със собствени усилия. От разговорите им Живка знаеше, че плановете му включват и нея. Нямаше за какво повече да мечтае.

Все пак тя мечтаеше.

Така силно мечтаеше за скъпи коли, красиви дрехи, слънчеви плажове, шампанско, любов и охолен живот. Искаше да е на сцена, да танцува, да пее, да я аплодират, да се снима, да е звезда. От известно време един от здравеняците, които идваха в хотела ѝ обръщаше по-специално внимание. Беше мил, идваше без повод в магазина, купуваше си нещо дребно и оставяше огромен бакшиш. Не искаше нищо, само показваше на Живка, че я е забелязал. Говориха си няколко пъти и тя му сподели, че е от дом за изоставени деца и много ѝ се иска да намери родителите си. Той обеща да ѝ помогне и Живка не знаеше как да му благодари. Не сподели с Цвети, не знаеше какво да му каже, защото и сама не бе много наясно какво става. Работеше години наред там и никой не проявяваше интерес към нея – бе свикнала да е невидима. Красива, но невидима. Бедната госпожица Никоя от магазинчето на хотела. Връзката ѝ с Цвети бе приятна, но душата ѝ копнееше за повече. Преди няколко седмици откри, че е бременна. Дори не бе сигурна от колко време. Остана объркана и ужасена, не знаеше как да се справи с тази нежелана новост. Последното нещо, което искаше бе да се грижи за дете. Още потрудно ѝ бе да се накара да каже на Цвети. Предполагаше какво ще последва, а душата ѝ копнееше за толкова по-различни неща…

Беше естествено да е на рождения ден на Мая. С времето Живка бе станала част от семейството толкова, колкото и от екипа на хотела. Вдигна чашата си и се направи, че пие. Дори миризмата на алкохол я замая и ѝ прилоша. Едва се задържа на краката си.

ХХХ

Джучи дойде на тържеството по покана на Тони. Казваше се Чавдар, но всички го знаеха като Джучи. Беше виждал една книга за Чингис Хан на нощното шкафче на първата си приятелка. Попита я за какво се отнася и тя му разказа, че това е роман за най-големия воин на Азия, чието име не дава на китайците да спят и до днес. Заради него били построили Китайската стена. Чавдар много се впечатли и разказа на приятелите си от отбора. Каза да го наричат вече Чингис, още повече и буквата на името му съвпадаше. Треньорът му обаче чу и се смя с глас. Оказа се, че и той бил чел тази книга и Чавдар не бил никакъв Чингис, ами си бил Джучи – първородния син на Чингис, за когото е сигурно, че е татарско копеле. Баща му
изтървал жена си да я отвлечат татарите, та я държали три месеца робиня, докато Чингис успее да ги догони и изколи до крак. Направил и специалния ритуал за кръвно отмъщение – изял сърцата на похитителите още топли, докато те били още живи. Заговорило се за Чингис, но татарите му оставили малък подарък да му напомня, че е победим и раним. Подаръкът се казвал Джучи. Чингис го ненавиждал искрено и дълбоко до края на живота си, но го гледал и не го лишил от първенство в наследството – бил разбрал и приел урока на татарите. Цяла Евразия останала да плаща сметката им, но останал и Джучи. Той знаел кой е и живял живота си, за да вгорчава този на баща си. Бил потаен, безмилостен и отмъстителен. Треньорът на Чавдар беше като истински бог за момчетата от отбора му по борба и думата му бе закон. Той ги познаваше по-добре и от самите тях. И Чавдар остана Джучи.

Демокрацията ги изхвърли от спортното училище и те се озоваха на улицата без препитание и без бъдеще. Добре, че се познаваха, та успяха да се организират в малки бригади. На тяхната бригада им изчезна кола в Дружба. Прикипя им, бяха като глутница в клетка. Намериха си колата и смазаха крадците. Оказа се, че София е разделена на райони и крадците си имат зони на влияние. Безнаказани. Някои по-умни от отбора им тогава посъветваха да започнат застраховане на коли – било задължително на запад и щяло да се знае от ония отрепки какво да не пипат. Стори им се честно и започнаха. За следващата петилетка само три коли от тези с техни лепенки бяха откраднати в цяла България. Виновниците си платиха, разбира се, въпреки че се извиняваха като умопомрачени – не били разбрали, че е тяхна колата… Присмяха им се и обещаха да уголемят стикерите, та да се виждат. Хареса им това да са организирани и да изкарват парите си с почтена работа – вкараха ред в кражбите, а това не беше малко. Услади им се, започнаха да работят и магазини, фризьорски салони, бизнеси, че даже и апартаменти. Парите валяха, а след тях тичаха мадамите и сладкия живот. Бяха славни години. И други отбори се усетиха, взеха да организират групи и те. Конкурираха се, но гледаха да не се настъпват много един-друг, доколкото бе възможно. Имаше и неминуеми сблъсъци, но се стараеха да ги уталожват бързо. Обичаха да се събират на независима, ничия територия и хотелчето на Тони беше точно такова място. Достатъчно близко и достатъчно далеч от центъра, то беше встрани от пътя и от полезрението на централите на групите. Идваха тук, за да си починат и да разменят клюки с колегите на тяхното ниво от другите отбори. Мястото си бе създало име на оазис от междуособиците и враждите. Ползваха го от години и всички уважаваха много Тони, защото им беше стъкмил удобен новинарник-клюкарник, а винаги можеше да си доведеш и момиче за няколко часа, настрани от жената и любовницата. Разрешена беше само тиха инструментална музика, а вечер имаше и малък струнен квартет. Мястото ги караше да идват официално облечени и да се чувстват умни и образовани. Разбира се те не бяха нито едното, нито другото, но пък имаха пари и можеха да си позволят да се правят на каквото си искат. Тук разменяха съвети за помощ помежду си, тук се носеха одумките и легендите за това кой как е прекарал петрола за Сърбия. Тук научаваха в какви пропорции трябва да са „мешилките“ за дребните дилъри и кой как и каква стока е успял да изкара в западна Европа. Тук си подшушнаха един на друг да си обръщат парите в долари и всички го направиха. Никой не влагаше в банка, въпреки че банките по това време не питаха откъде са ти пари и посрещаха с широка усмивка всеки, който им носеше дебела пачка. Нямаше нужда и да се редят, та да си дават парите като всички селяндури, бабички и бачкатори. Щяха да им отворят сметка без да ходят до банката, но малко от тях се излъгаха – повечето наистина си обърнаха парите и само спечелиха от това. Носеха си пачките в сакове в багажниците, откакто един от най-големите босове беше направил това модерно. Беше хубаво – вечерта си говориш с един човек за курса на долара, на другия ден те пращат да се разберете с него по мъжки по един или друг въпрос. Сръдни нямаше, всички знаеха, че това е работата. В живота другари много, но другари в бизнеса няма – това е безмилостен тепих, където победителят е само един. За Джучи имаше само един проблем – Мая.

През всичките години Джучи имаше само едно слабо място – жените на другите. Нещо в него го караше да иска чуждата жена и не мирваше, докато не го постигне. Беше си изработил тактика, която действаше безотказно. Имаше няколко варианта и празно нямаше. Съпругите на магазинерите, приятелките на колегите, големите любови на познати покрай работата – всичко минаваше през него. Не се гордееше, но не се и срамуваше. Това беше слабост, която е разбираема и мъжкарска, предпочиташе да я има пред това да шмърка бяло или да потъва в хазарт като някои други. Неангажираните жени просто не го вълнуваха. Не се опитваше да си обяснява тази своя страст. Задоволяваше я и беше щастлив. До преди известно време. Опитваше се години наред да не забелязва жената на Тони, защото мястото имаше особено значение за много хора. Но не устиска, не устоя. Отпусна се и се пробва, мислеше да мине бързо и безболезнено. Не очакваше да се стига до тук. И изглеждаше, че нещата само щяха да се усложнят. Не беше от хората, които се плашат лесно, но нещо му трепваше под лъжичката всеки път, когато си помислеше за случая. А напоследък това стана и основното нещо, което го вълнуваше.

Вдигна чашата си за поздрав и задържа поглед върху Мая, докато отпиваше.

ХХХ

Обичаше жена си все повече с времето. Ожени се най-вече, защото разбра, че няма да намери по-свястно момиче от Мая, а и защото му беше омръзнало да слуша мрънкането на майка си. Тя му даваше зор да се ожени, за да гледала внуци, докато е млада, а и за да го сложи на място, да го види оправен в живота, докато е жива. Тони не скиташе, но го влечеше хазарта. Не пиеше и жените имаха средно значение за него, но обичаше паричките. Обичаше залаганията, обичаше тръпката при печалбата, обичаше дори болката при загубата. Залагането беше като едно огромно колело – понякога се напрягаш, за да го избуташ от калта, понякога те носи като стрела по инерция, а беше чувал и за хора, които са се сгромолясали в нанадолнището, защото не са могли да го управляват. Разбира се, той нямаше да допусне да стигне до там. Имаше пари и залаганията му бяха само за развлечение.

Мая се оказа по-стабилна и интелигентна, отколкото той предполагаше в началото. Тя беше тази, която му даде идеята за хотела и магазина. С това намери начин да се измъкне елегантно от живота с родителите му в панелката и да му даде бизнес-амбиция. Познаваше го до толкова, че да знае – Тони трябваше да е зает с някакъв проект. Скуката беше пагубна за него. Скука беше всичко, от което не се изкарваха пари.

Тони вярваше на мъдростта на майка си, че когато човек се опаричи – или му погрознява жената, или му отеснява къщата и той беше жив пример за второто. Направиха хотела, сдобиха се с две прекрасни здрави и прави деца, имаха приятели на важните места, никой не ги притесняваше. Успяха да докарат заведението на такова положение, че да е само за отдих и бизнес срещи. Дори не бяха застраховани – посетителите им бяха застраховката на заведението с денонощното си присъствие. Тони се бе заклел пред себе си още като малък, че никога няма да става за работа на смени и да остави здравето си из цеховете като баща си. Затова и намериха всички възможни връзки навремето, за да изкара курса за бармани. Работата му беше добра, но напусна бара след промените, защото решиха да се оправят сами. Усетиха се, че държавата ще да ги смачка с безразличието си и че всеки трябва да се спасява поединично. За Мая да напусне болницата се искаше повече време. Убеди я да остане поне да изгледа децата до училище, пък после ще решават отново. Истината беше, че нямаше намерение да остави жена си да върти задни части пред разни мазници-доктори, но нямаше да ѝ го каже. Щеше да купи спокойствието си, както правеше с всичко друго. Можеше дори да помисли за трето дете. Имаха възможности повече от нужното, дори при постоянните благотворителни акции на жена си. Това го дразнеше неимоверно – Мая не беше като съпругите на другите заможни мъже. Вместо да се наконти и да си живее живота, който бяха спечелили с честен труд, тя ходеше по хората с пакети храна, мереше кръвно на бабите в селото, които не можеха да си позволят доктор и се държеше съвсем официално и професионално с посетителите на заведението им без да създава лични приятелства. Тони не губеше надежда – сигурен бе, че парите рано или късно ще я променят. Беше общовалидно и неизбежно. За него оставаше задачата да напечели добре. Беше говорил за купуване на хотел и на морето без парични задължения – клиентите му харесваха атмосферата тук и искаха да си я доставят и в другия край на България. Когато получеше документа за новото място черно на бяло, Тони щеше да изненада жена си и да я изпрати с двете деца от късна пролет до ранна есен близо до плажа. Тогава тя сама щеше да забрави за болниците и бабите с кръвното. А и Тони щеше да има повече свобода – не искаше да мисли за казината, покера и рулетките. Това бе тежката артилерия, където се отпускаше да участва възможно най-рядко. Бяха отворили обаче няколко нови бинго-зали наблизо из София, които още не беше посещавал. Бингото беше най-пионерското залагане, то беше като коктейл за алкохолик – смехотворен заместител на истинското питие. Обичаше бингото, а и бингото обичаше Тони. Обичаха го и крупиетата, защото цяла София го знаеше с бакшишите, които оставя. Първия път си купуваш кожено яке,втория път си продаваш колата, светкаха старите играчи новаците и това беше доста близо до истината, смяташе Тони. Само пред Мая му беше неудобно да зачезва по цели нощи, но изглежда тя и с това щеше да свикне. Беше невероятна жена и с годините Тони се привързваше все повече към нея. Не можеше да си представи живота без Мая, но не можеше да спре и да залага. Имаше всъщност малко задължения, но можеше лесно да ги покрие – имаше добри доходи и не му се налагаше да мисли за пари. И все пак мислеше…

Загледа жена си, за да ѝ се полюбува. Беше красива и много сериозна. Както винаги.

ХХХ

Срамуваше се. Започна за проба, за успокоение. Беше лесно да се оправдае пред себе си, че обстановката вкъщи го е подтикнала да посегне към дрогата, но кака му Мая беше израснала в същата обстановка и беше чиста. Възхищаваше ѝ се, но му беше трудно да е като нея – все пак беше мъж и имаше по-различни задължения. Трябваше да защитава майка си от шамарите на доктора, трябваше да завърши образованието си и да си хване хляба в ръцете така, че да е независим от ненавистния си баща. Трябваше да оправдае късмета си да срещне Живка. Имаше всички основания да е щастлив. И чист.

И все пак той друсаше. Шмъркаше, боцкаше се, пушеше при всяка възможност. Прикриваше го, но нямаше как да продължи това до безкрайност. Започна от подадена цигара в гимназията и стигна до тук. Аверите му го обичаха, защото където беше Цвети – там беше и дрогата, там беше купона. Черпеше всички и всички го обичаха. До другото боцкане. Осъзнаваше, че няма истински приятели, но не му пукаше. Не мислеше, че ще живее дълго и без това. И от това не му пукаше. Освен за Живка. Обичаше я, единствено заради нея би премислил нещата. Знаеше, че трябва да говори с кака си. Само тя нямаше да му се скара, нямаше да го нагруби или да го нахока. Тя винаги вземаше трезвото и правилно решение и беше способна да го следва докрай. На Цвети му се искаше да е поне наполовина толкова волеви, но още повече в този момент му се искаше малко бяло.

Срамуваше се.

Погледна кака си и ѝ се усмихна.

ХХХ

Бяха привършили с приготвянето на храната за вечерта и когато чу поредния тост, Илияна успя да излезе в рамката на кухненската врата и да разгледа гостите на тържеството. Щеше да има храна и за двамата със сина ѝ до края на седмицата след това празненство. Синът ѝ растеше и беше зает с неговите си занимания, но тя беше тази, която все още издържаше и двамата. Имаха поне гарсониерата, това мъжът ѝ не можа да отвлече със себе си, когато я напусна неочаквано малко след промените. Илияна така и не знаеше до днес къде е, но и не го търсеше. Изгледа детето си сама, имаше добра професия и се справяха. В годините след десети цените хвръкнаха, а нейната заплата остана същата. Имаше малко спестявания, които похарчи за храна, а тези, които стискаше до край даде в организирана игра за печалба, по съвет на близка приятелка. Обещаваха сто процента лихва и наистина я дадоха първите месеци. Затова Илияна вкарваше всичко обратно и се напечели толкова бързо, че се чудеше какво ще прави с парите. И тогава един ден играта просто свърши. Затвориха фирмата, която я въртеше и любезните представители се покриха до един. Илияна остана почти без стотинка. Много плака, но нямаше на кого да се оплаче. Вестниците писаха за някакви пирамиди и схеми, но това познание не ѝ върна парите. Беше изгубила всичко от лакомия и не можеше да си прости. Заплатата ѝ беше нищожна, наложи се да търси втора работа. Хората не даваха вече пари за частни уроци дори по трудната математика, всеки гледаше хляба, но Илияна се обади на всички телефони, които имаше в тефтера си и късметът ѝ се усмихна. Миляна Карагеоргиева си спомни с радост за нея и обеща да говори с Мая, която имала сега хотел. Илияна много се притесни, защото познаваше момичето от училище и си спомняше случая с касетката. Срамуваше се, че не каза нищо тогава, но какво можеше да направи? Директорът им беше непоносимо малко човече, което гонеше само и единствено личната си изгода. Беше разбрал, че бащата на едно от децата е шеф на поделение трудоваци и трап прокопа да се чуди как да го използва. Имаше място в Искърското дефиле, на което искаше с магическа пръчка да вдигне вила и да я обзаведе без да се похарчи и стотинка. Военният обаче беше принципен мъж и не се поддаде лесно. След голямо умуване директорът реши, че дъщерята на военния няма да излезе с добра диплома и препоръка, ако баща ѝ не закара войниците на мястото му да копаят и да наливат плочи. Така и стана – намери начин да сгащи момичето чрез нейни приятели и да я обвини в разпространение на западно влияние. Никой от учителите не посмя да гъкне за цялата случка и след задушевен разговор между военния и директора в кабинета му всички обвинения бяха свалени. Още следващия понеделник десетина войници вече копаеха на мястото в Искърското дефиле. Някои от учителите, които отидоха на отварянето на вилата говореха под сурдинка, че даже пътеките по стълбите са с червен кант и надпис БНА на тях. Илияна не беше сред поканените, но беше сигурна, че казаното е истина – все пак военният имаше още едно момиче в по-долните класове, за което трябваше да мисли. Най -интересното от всичко беше, че след промените директорът удари ключа на вилата и апартамента си и беше от първите, които се метнаха със семейството си на безвизовите полети за Куба. Имаше такова време с директен полет от София до Хавана с междинно кацане за зареждане с гориво в Монреал. Илияна беше чула и шегите за това, че от Канада до Куба екипажът играел голф в празния самолет. Чудеха се с колегите на какъв ли се прави директора в момента някъде из канадските земи. Бяха единодушни, че е било жива комедия обяснението на гишето за емигранти. Представяха си го как е обяснявал колко репресирани са със семейството му от комунистите в родината си.  Разбира се, че бяха репресирани, говореха колегите в учителската стая – само самоотвержен герой можеше да понесе десена на пътеките на БНА. Цветовата им гама беше престъпна и изваждаше очите на хората, които ходеха по тях.

Сега, толкова години по-късно, беше безкрайно благодарна на Мая. Беше може би най-свестния човек, когото познаваше. Миляна я прати на адреса на хотела и на Илияна ѝ беше крайно унизително да идва да иска услуги. Мая обаче се зарадва да види учителката си. Беше много натъжена от положението ѝ – сама с подрастващ син, глад и студ в апартамента. Взе я на работа в кухнята. Повечето кухни на ресторантите даваха остатъците от храната за ферми, където им гледаха прасета за следващия сезон. Мая обаче раздаваше останалото от кухнята на жените, които работеха там и на няколко бедни семейства в селото. Мъжът ѝ Тони я беше оставил да прави каквото иска в хотела, защото и без това постоянно отсъстваше и беше невъзможно да контролира сам всичко. За Илияна работата в хотела беше глътка свеж въздух – имаше достатъчно храна, че да отделя каквото изкара като учителка за топло и учебници на сина си.

Нямаше спестявания, но нямаше и дългове, а това беше истински успех. Стискаше зъби и гледаше да изучи момчето си. Той беше много талантлив и рисуваше прекрасно, но на кого плащат за талант? Трябваше да завърши висшето си и тогава да мисли какво ще работи. Илияна щеше да се погрижи това да стане. И дължеше тази възможност най-вече на Мая. Беше ѝ много мъчно за Цвети, но нямаше как да му помогне. Молеше се да се излекува, но знаеше, че това ще е трудно, още повече никой не говореше за състоянието му. Жалко, толкова жалко, мислеше си Илияна, такова добро дете, с баща – доктор…

Радваше се на късмета си със собствения си син, особено като го сравняваше с посетителите тук. Радваше се на допълнителната си хотелска работа, вършеше я със сърце и искрено пожелаваше само най-хубави неща на Мая.

Вдигна малката си пластмасова чашка от вратата на кухнята и изчака Мая да я погледне, за да ѝ изпрати въздушна целувка.

ХХХ

Седя през по-голяма част от вечерта на една крайна маса са в ресторанта. Младите наоколо празнуваха рождения ден на дъщеря му и се забавляваха, но доктор Тома Карагеоргиев се чувстваше стар и изморен за веселби. Изобщо не можеше да се справи с новите условия в живота. И в работата си беше по същия начин – седеше по цял ден в овехтелия си кабинет и самотуваше. Имаше пациенти, но трябваше да се справя с всичко сам. Трябваше да си наеме сестра, да си подновява оборудването и да се предлага на семейните лекари като добър специалист, за да му изпращат хора по направление. Не разбираше новия ред, не беше по вкуса му да се хвали сам, минало му беше времето да се променя. Седеше в кабинета си и гледаше през прозореца как колите на паркинга се променят. Съветските коли отстъпиха мястото си на западните – отначало стари, после и по-нови. Времената на Томa бяха лесни – полагаш усилия, градиш, изкачваш се по стълбицата. Сега нещата бяха излезли извън всякакъв ред и контрол. Нямаше нужда да полагаш усилия – имаше нужда да си силния. Силните бяха необразовани, диви, жадни, безкрупулни, жестоки и недосегаеми. Тома не беше светец, но беше научил децата си на ред, беше им вменил някакви правила за съществуване сред хората. Сега наблюдаваше как живота се подиграва с него и възпитанието, което беше получил и се бе опитал да предаде натам. Нямаше методиката и познанията, за да противостои на срутването. Можеше само да наблюдава последващото опустошение. Беше се изложил като баща – децата му не го уважаваха заради Миляна. Беше свършил като доктор – не можеше да предложи нищо на хората, които влизаха при него, освен старовремски съвети и очукани инструменти. Беше победен като човек – всичко в живота му потъваше в плаващите пясъци на новата демокрация, която беше всичко друго, но не и управление на народа, както го бяха научили книгите по латински, които изучаваше като студент. Не беше партиец и се чувстваше омерзен затова, че прекара десетилетия да моли за членство в такава партия. Не беше и опозиционер, защото опозиция в България нямаше. И да имаше – вероятно той щеше да се бори с нея, докато беше млад. Виждаше, че дъщеря му е устроила живота си до голяма степен. Това да не е особено щастлива беше нещо, с което щеше да свикне – животът имаше способността да оглажда и най-острите камъчета. Не беше близък със сина си Цвети, но си отдъхна, когато той успя наскоро да вземе диплома за висше – това беше печатното доказателство, че се е справил добре като баща. Миляна ходеше вече без синини и беше започнала да добива едно по-различно самочувствие. Нямаше да го напусне, нямаше да промени статуквото на щастливо семейство, което бранеха с толкова лъжи през годините, но вече не му беше подвластна. Отдавна не се плашеше от него, а вече дори не го и ненавиждаше. Беше се излекувала от него.

Доктор Тома Карагеоргиев имаше само един единствен верен приятел, съюзник и довереник в живота – алкохола.

Вдигна чашката, за да поздрави дъщеря си с празника и отпи.

ХХХ

Мая се опитваше да празнува заради останалите, най-вече заради децата си. За тях това бе хубав рожден ден с голяма торта, която чакаха с нетърпение да бъде разрязана и най-важното – изядена.

За Мая беше трудно. Знаеше, че Мица си отива. Беше преценила това с опитното си око на медицинска сестра. Не искаше да нахалства на баба си, не искаше да я
притеснява с професионализъм и всички свързани с него досадни и не до там приятни за обикновения човек неща. Мица знаеше възможностите и бе избрала да не минава през тях. Бе избрала живота да оттече по естествения си ред. Мая уважаваше избора ѝ, но сърцето ѝ се късаше. Не бяха говорили със Саво за това, нямаше какво да си кажат. Мица бе дала ясно да се разбере, че иска да прекара всеки даден ѝ от Господ ден така, както тя прецени. Обичаха я твърде много, за да говорят зад гърба ѝ и да кроят планове, които тя нямаше да одобри. Негласно
се споразумяха да избегнат разисквания и препирни, но страдаха безмилостно от това мълчание по темата. Миляна също знаеше, но това не промени отношенията ѝ с Мица. Освен, че се чуваха и виждаха малко по-често. Най-вече в хотела, защото тук бяха внуците и присъствието на толкова много други хора гарантираше спокойствие във всеки разговор.

Мая живееше като сламена вдовица. Тони живееше с тях в хотела, но това не го правеше част от семейството – това правеше семейството им част от работата му. Всичко беше подчинено на бизнеса. Парите се стичаха от много места и се въртяха, но малко се задържаха за нуждите на семейството. Мая се грижеше за децата, за кухнята, за камериерките, за магазина, за зареждането, за всички малки неща, които движеха това място и му даваха живот. Наложи се да напусне работа и да се заеме с децата и къщата. За разлика от другите майки, с които другаруваше покрай училището на Милица и градината на Марти обаче, нейната къща беше твърде голяма и трудоемка за стопанисване. Тони отсъстваше постоянно – освен хотела, той беше подхванал и няколко други бизнеса. Организира кабелна телевизия в няколко квартала, купи два гаража и отвори мебелен цех. Така с времето се наложи на Мая да поеме поддръжката на хотела. През почивните дни Тони предимно спеше. Мая беше свикнала да извежда децата сама с колата. Тъжното беше, че бяха свикнали и те. С Тони имаха и различни възгледи за повечето неща в живота. Мая искаше да обърнат внимание най-вече на децата си, да пътуват заедно и да не се пристрастяват към печеленето на пари. Тони искаше да трупат. Бяха единодушни за възпитанието на децата, защото на практика Тони не участваше в него и не предявяваше особени претенции. Мая все повече си мислеше, че тя и децата са опаковката на приличието за Тони като за пред хората. С времето младото семейство натрупа значителни спестявания и загуби постепенно малкото си допирни точки.

Тони беше поканил повечето гости в хотела в началото след построяването му и беше главният човек тук, но Мая беше тази, която крепеше всичко. Тя се отнасяше към посетителите и мястото като към терариум – поддържаше го чисто, хранеше ги и беше нащрек във всяка секунда на денонощието. Познаваше хората, които идваха тук, но нямаше доверие на нито един от тях. Виждаше как живеят и неволно сравняваше с хората, които посещаваха болницата. Падението на морала и изчезването на почтеността в живота бяха повсеместни и само стискането на зъби спасяваше положението, неизвестно докога. Мая даде на Тони идеята за това място, за да избегне зараждащия се патриархален сблъсък на поколенията в апартамента, но нещата излязоха от мярка. Парите валяха, но не напояваха семейното им благоденствие. Мая беше самотна и затормозена. Не беше щастлива.

От доста време избягваше настойчивото поведение на един от гостите. Беше неприятен, самовлюбен и безочлив, със смешния прякор Джучи. Мая беше чувала легендите за мъжките му подвизи и гледаше най-вече да брани от тях Живка. Не ѝ се щеше да допусне, че Джучи ще се опита да постигне нещо с нея самата, докато не я повика по незначителен повод в една от стаите на хотела, къде-
то правеха бизнес-срещи далеч от всички в ресторанта. Джучи седеше спокойно и самонадеяно, сякаш мястото е негово.
– Не ти предлагам удоволствия за една нощ. Ти не си такъв тип жена. Опитвам се от много време да се боря със себе си, но не ми се получава. Помисли, ще имаш само полза от връзката си с мен. – наглостта му беше безмерна. Самият факт, че си позволяваше да ѝ говори такива неща беше унизителен. Мая разбираше обаче, че е решил да рискува на едро, щом си позволи да го направи. В хотела идваха много хора, но никой до сега не бе посегнал на жената на собственика. Това нямаше да се отрази добре на никого дори само като слух.
– Благодаря ти, много си мил да обърнеш внимание на една стара жена като мен, при толкова млади момичета. Уверявам те, че не съм най-добрия избор. – Мая искаше да остане над тия неща, но знаеше, че това е близко до невъзможното. Посетителите на хотела им печелеха парите си основно от това да принуждават останалите да се съгласят с предложенията им.
– Не учи орела да лети. – усмихна се с едната част на лицето си Джучи. – Аз знам как да избирам.
– Да, чула съм. – Мая въздъхна. – Ще се наложи да ти откажа. Не ми се занимава с такива неща, нямам нерви и сили за усложнения.

Джучи не очакваше такъв бърз отказ. Реши да играе прямо и хвърли открито картите.
– Виж… не съм бил никога с медицинска сестра. Побъркваш ме само като минеш покрай мен. Знам, че не е честно към Тони, но ти се заклевам, че това ще си остане между нас.
Мая вдигна вежди.
– Предлагаш ми какво?
– Предлагам ти да спасиш мъжа ти от разходки с колата по Витоша. Той е ценен за всички нас.
Това беше открита заплаха, изнудване. Мая знаеше много добре как посетителите на хотела „разхождаха“ хора по баирите нагоре над селото. Някои от тях не се и връщаха, другите винаги слизаха готови да направят каквото трябва. Не можеше да повярва, че Джучи задълба толкова навътре. Явно не се опасяваше, че тя щеше да го изтропа на някой от по-главните. Това би му струвало уважението на останалите, но на Мая можеше да коства много повече. Ситуацията беше патова. Нямаше как да сподели с Тони, а ако скриеше от него – можеше да стане по-сложно впоследствие. Не можеше да го увърта дълго. Ако отложеше решението си – Джучи щеше да е победил, каквото и да му отговореше по-късно, защото тя все пак щеше да е обмисляла възможността.
Джучи я дебнеше и тактуваше с върховете на пръстите си върху новия си мобилен телефон Нокия 8110 с плъзгащ се капак – беше един от първите, които си го позволиха и много се гордееше с него. Мая удостои с поглед безценната му придобивка, но не изглеждаше особено впечатлена. Тя осъзна, че има само един избор – да играе ва-банк.
Влезе в тона на Джучи и провлачи отегчено:
– Не ме притеснява това, заведи Тони на Витоша. Поне ще знам кой го е направил, хората ще питат после, хубаво е да знам към кого да ги препратя за подробности. А и ще ми направиш услуга – ще остана една желана жена! Старичка, но с много пари.
До сега при Джучи празно нямаше. Повечето се връзваха още на първата част от програмата му, тая с особеното харесване – всяка жена вярваше, че е специална.
След като си минеше по реда и разбереше, че е само бройка в списъка му – тя си замълчаваше, за да не се излага. Джучи много се забавляваше по време на общите събирания. Всички го уважаваха – и мъжете, и жените, но той беше единствения, който знаеше истинската причина за това. В редките случаи, когато някоя се правеше на интересна в началото, Джучи пускаше в ход номера с разходките. Това действаше безотказно, защото всички знаеха с какво си изкарва хляба. Страхуваха се да не станат причина за неприятности и след предупреждението откликваха много дружелюбно на всяко негово искане. На раздяла всяка получаваше и щедро подаръче – Джучи беше роден джентълмен и знаеше как да се отнася с дамите.
Тактиката и съпротивата на Мая го слисаха и той се запъна как да продължи – в запаса му нямаше подготвени думи за такъв случай. Не беше допускал, че ще има такъв случай.
– Не те ли е срам? – успя да снесе накрая той, за изненада и на самия себе си. Наистина, да го удари на чувства ли беше най-доброто, с което можеше да продължи? Беше жалък дори в собствените си очи и раздразнението му растеше с всяка секунда.
– Теб не те ли е срам? – върна му го без секунда колебание Мая и продължи да стои мълчалива права срещу него.
– Тони те обича толкова много, а ти го прежали при първата възможност! Не очаквах това от теб, много съм разочарован.
– Тони ти е приятел от години, а ти реши да го качваш на Витоша веднага, щом аз отказах да ти се вържа на евтините игрички. И аз съм разочарована, имах по-високо мнение за теб. – излъга го Мая.
Джучи едвам дишаше от гняв. Животът вървеше бързо и всички около него гребяха с пълни шепи – малко от момчетата се заблуждаваха, че ще дочакат пенсия. Вземаха, каквото искаха, защото го заслужаваха и защото им се полагаше. И да не беше точно така – кой можеше да ги спре? Джучи нямаше да допусне да бъде подиграван по такъв начин.
– Ясно е, че го казах на майтап де, и ти пък, кво толкова… Просто много те харесвам и не искам да оставя възможността ни за връзка да пропадне.
– Не можем да имаме връзка, не можеш изобщо да ме питаш такова нещо, това е долно и нагло.
– Мога да те питам каквото си искам, за питане не бият. – ухили се Джучи. Това беше един начин да се измъкне от глупашката ситуация. Можеше да изкара всичко на майтап. – Знам, че си много специална, защото си успяла да омагьосаш Тони да има нулев интерес към другите жени. Искам да знам какво ти е специалното. Жив ме яде отвътре и не мога да махна с ръка и да забравя.
Мая въздъхна.
– Тони не се влачи по чужди жени защото е стиснат. Той няма да похарчи и стотинка за нещо, което може да има безплатно. А ти не можеш да махнеш с ръка, защото си инат и не можеш да преглътнеш, че си отрязан, а не защото много ме харесваш. Нещата стоят така – аз ще се правя, че това никога не се е случвало. А ти – два пъти повече.
Джучи се озъби.
– Не се е родила тая, дето ще ми нарежда какво да правя. Най-малкото ти, дето ми се праиш на вода ненапита. Можеше просто да си честна и да кажеш, че не си падаш по мене. Ти си инатът, но това ще ти струва скъпо.
Мая поклати глава горчиво.
– Какво ще измислиш за отмъщение? Ще чакаш дъщеря ми да порасне, та да спиш с нея ли? Може да не доживееш до тогава. Сега си много отворен, ама като ви довлечат на носилка в болницата – кървите и увивате като родилки и сте готови и майка си да продадете за малко морфин. Не вири рогата толкова, че може на теб да струва и по-скъпо, не се знае.
Джучи я гледаше със стиснати зъби и едва се удържаше да не и свитне една. За ква се мислеше тая, в края на краищата?
– Вярвах, че ще станем близки и ще ни е хубаво. Наместо това се сдоби с враг. Не си толкова умна, колкото си мислиш. Внимавай. – Джучи грабна новия мобилен и хукна към вратата. Едва се побираше в кожата си.
– Един умен човек ме посъветва да не ми пука от никой и от нищо в живота. До днес не знаех, че двете неща могат да са събрани в едно. – настигна го гласът на Мая.
Джучи преглътна.
– Ще съжаляваш за думите си.

Мая вдигна рамене:
– Възможно е, но това няма да ги направи по-малко истина.

Не бяха говорили оттогава и се избягваха, като опитваха това да не бие на очи.

Мая имаше още една странна среща през последните месеци. Някакъв объркан германец отседна в хотела им. Каза, че идвал да разгледа София, бил чул само хубави неща за тук. Бил женен с три деца, показа снимка на семейството си и наистина се разходи из града с помощта и по съвета на хора от хотела. Всичко беше много хубаво, само че такива хора не отсядаха тук, мислеше си Мая. Валтер прояви много топъл интерес към нея самата, без да изказва неприлични намерения – виждаше семейството ѝ и даже на няколко пъти в разговор го сравни със своето. Преди да си тръгне остави на Мая визитна картичка и я накара да обещае, че ще се обади задължително, ако има нужда от каквото и да било. Мая се съгласи през смях, защото наистина не мислеше, че ще опре до Валтер с трите деца, но прибра и запази картичката.

Знаеше, че Цвети взема наркотици, но той беше пълнолетен и си имаше живи родители. Не беше работа на Мая да му е настойник в живота. Грижеше се за него, доколкото ѝ позволяваше положението на по-голяма сестра, но беше много притеснена. Родителите на Тони остаряваха и макар да се справяха добре за момента на вилата си недалеч от София заедно със старата баба, идваше време да се грижат и за тях. Милица и Марти растяха и трябваше да се мисли за образованието им. Времената бяха много трудни – половината хора мизеруваха, другата половина безчинстваха. Мая имаше нужда от свобода и от промяна, но такава изобщо не се очертаваше – Тони се окопаваше и трупаше, което ги дърпаше сигурно и дълбоко надолу. Мая с натежало сърце усещаше как неспасяемо затъва в битовизма на мутренска България.

– Честит рожден ден, Мая! Да си жива и здрава и все така любяща и засмяна! – извика някой и хората изръкопляскаха.

Мая вдигна чашата си, усмихна се и благодари на всички, които я бяха зачели с присъствието си. Това бяха семейството и приятелите ѝ – толкова много хора, които я обичаха и уважаваха, вярваше или поне се надяваше тя.

И нито един, на когото може да разчита повече, отколкото той на нея.

Започваше да разбира какво значи „Христова възраст“.

влюбени макове

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s