16. Младост

Мая седеше на обърната по височина касетка и пушеше. Беше успяла да е първа днес. Беше се добрала до тук пеша от предното кръстовище, където я остави колежката. Със задоволство установи, че този път е първа на опашката. Няколко примигващи слаби лампи отвътре осветяваха пространството пред витрините на супера.
Кварталът спеше, но вече се виждаха тук-там запалени светлинки – сигурно някой ставаше за първа смяна или бързаше за насам. Тъмна фигура се показа иззад блока и Мая напрегна очи да познае кой е.
– Я да видим кой ме е преварил днес! – Нели от трети етаж се придвижваше полуспяща в сутрешния сумрак.
Юнският ден се раждаше с трепкаво туптене в розовата прасковина на изток зад блоковете на военните от другата страна на шосето, но тук пред супера изтлей-
ващата тъма не искаше да пусне стягата си и продължаваше със сетни сили да разпръсква нощната хладина наоколо.
– Някои поне сте спали, други не сме лягали, за да дойдем. – Мая се усмихна на комшийката си. Нели си хареса и придърпа една по-чиста касетка. Обърна я и се настани внимателно отгоре.
– От болницата ли идваш? – заопипва джобовете си тя и извади пакет цигари от единия. Запали и внимателно извади буркан от лютеница пълен с тъмна течност
от другия. Отвари го бавно и внимателно като свещенодействие, докато капачката пукна с горделиво самочувствие и разреши на аромата да се разсипе наоколо. Нели отпи внимателно и подаде буркана на Мая. – Инка е, ама става.
– Кога сколаса да го свариш, ма Нело? Офратна булка си тиии! – Мая отпи с благодарност и примигна от удоволствие от топлина. – Бях втора смяна, но седях до към три след полунощ, че нямаше кой да ме замести. После една колежка ме хвърли до кръстовището на тотото долу. Един път и аз да съм първа, пенсионерите ще ме линчуват след малко.
Двете млади жени се засмяха и мълчаливо потънаха за момент в сутрешните си мисли.

ХХХ

Мая и Тони живееха с родителите му и баба му в панелен блок в една от спалните на София. Апартаментът беше тристаен, но малък за всички. Когато се появи и
дъщеря им Милица по-малко от година след сватбата,пространството съвсем се смали. Четири поколения на осемдесет квадратни метра с една тоалетна не беше
мечтата на никой млад човек. Все пак бяха късметлии да имат поне собствена стая – много техни приятели трябваше да плащат квартира или да се тъпчат с роднини в още по-малки жилища.

Сватбата им беше голяма, селска. Като на единствен син, родителите на Тони се отсрамиха пред всички приятели и роднини до четвърто коляно. Осигуриха богат
обяд за четиристотин човека в красиво украсен стол недалеч от центъра. Оркестърът наброяваше цели седем ентусиазирани музиканти, които постоянно наричаха младоженците да имат същия брой деца, та да им свирят вкъщи всяка вечер. Мая прие повечето подробности около сватбата без излишно въодушевление– самата тя искаше малка, скромна сватба. Семейството на Тони обаче настоя на своето, организира и заплати всичко – очевидно това беше много важен ден за тях. Не спестиха нищо от храна, алкохол и украса. Бащата на Тони ѝ даде достатъчно пари, за да има възможност да си избере рокля по вкус, а не по цена. Мая беше наясно, че за да успее този брак – тя трябваше да направи повечето отстъпки. Успя поне да ги уговори да пропуснат герданите с пари, за което Тони я подкрепи – и на него не му се излагаше пред поколенията. Достатъчни му бяха снимките с хартиена шапка от банкноти-двайсетарки от „яловата сватба“ – изпращането му в казармата. Мая не беше влюбена в Тони – нямаше да допусне грешката на майка си, но го уважаваше и харесваше – нямаше да допусне грешката и на баба си да приеме брачен партньор само в името на удобството. Тони имаше едно главно, незаменимо и безценно качество – не пиеше, вероятно имунизиран от работата си като барман. Беше средно интелигентно,работливо момче с домошарски възгледи и възпитание. Беше разумен и пестелив, и макар единствено чедо – разглезен само до приемлива степен. Мая знаеше, че Тони ще се прибира навреме, ще работи неуморно, ще ѝ бъде верен и ще се грижи съвестно за децата си, а това бяха предостатъчни условия за много успешен брак.

Сватбата им мина като по ноти. Докторът се въздържа от голямо напиване, което беше истински успех.За сметка на това забрани на Миляна и Цвети да присъстват на венчавката в църквата. Мая и Тони държаха на църковен брак, но това беше против личните виждания на доктора и като глава на неговото си семейство той взе еднолично решението за неприсъствие. Миляна безропотно се съгласи, което Мая и очакваше от майкаси.Едва пред църквата, когато колата ги докара заедно с Тони от гражданското и гостите вече ги чакаха сияещи в шпалир, Мая усети колко много я е наранило решението на доктора. Почувства се съвършено сама на света, като истински кръгъл сирак. В най-хубавия ѝ ден егоизмът на доктора бе победил отново и до този момент тя се заблуждаваше, че е свикнала и това няма да я засегне. Беше наистина красива булка, а нямаше да има снимка със семейството си пред църквата. Овладя се, вдъхна дълбоко и се усмихна на излизане от колата, защото беше достатъчно зряла и знаеше вече по-голяма част от правилата на играта, наречена „живот“. Изкачиха стълбите на Света Неделя заедно с Тони и кумовете и влязоха в църквата.

Бяха поръчали и хор, който запя прекрасно. Свещеникът ги венча, а кумът успя да не чукне короните една в друга, което по поверие гарантираше, че младите няма да се карат. Съпругът ѝ беше по-нервния от двамата. Мая го погледна успокоително – харесваше го искрено, особено заради това, че не ѝ сваляше много звезди. И на двамата драмите не бяха по вкуса, а Тони ценеше високо спокойствието, подредеността и грижовността на Мая. Рядко се намираха такива момичета и Тони беше достатъчно разумен, за да хване най-добрия шанс за булка в живота си. Връзката им беше лека, приятна и много сговорчива. Тони беше щастлив, но показността му беше неприсъща и притеснението му от церемониите изненада дори самия него.

В края на венчавката тръгнаха да обикалят след свещеника и тогава Мая видя Мица и Саво – Мица бе докарала възрастния мъж с инвалидна количка и двамата стояха чинно отстрани до една колона. Мая не можа да се въздържи и пое звучно въздух от изненада, с което накара и Тони да се обърне към мястото, накъдето гледаше. Нищо там не му направи впечатление и той продължи да обикаля сериозно зад свещеника. Мая едва дочака края на церемонията и се спусна против правилата към възрастната двойка. Прегърна и двамата едновременно, а те мило ѝ се скараха да отиде да продължи с излизането по централната пътека, както се полага.
Снимките пред църквата бяха най-щастливия момент за Мая от цялата ѝ сватба. Тя се снима с всички желаещи от безбройната рода, но душата ѝ запя, когато Мица помогна на Саво да се изправи и двамата прегърнаха младото момиче плътно през кръста помежду си. Мая махна на фотографа да направи още една снимка – за сигурност, и се почувства на седмото небе. Тони говореше с роднини, всички се приготвяха да се отправят към ресторанта, а Мая не искаше да си тръгне оттук.
– Благодаря ти! – целуна тя възрастния мъж по бузата. Саво я разгледа от близо, погали я внимателно по воала и ѝ се усмихна истински щастливо. Мая можеше само да си представя какво му е коствало да дойде в църквата – особено в църквата Света Неделя. Наистина не очакваше да го види тук заедно с Мица. Дори не си бе мечтала за подобна възможност – знаеше твърде добре предисторията на такова идване, за да си позволи да го допусне. И все пак, против всякаква логика и правила, дядо ѝ беше дошъл. Тя винаги го наричаше по име, но и двамата знаеха много точно какви са си един на друг. – Благодаря ти, че дойде, обичам те!
Саво сложи изкривената от ревматизма ръка на гърдите си. Беше облякъл официален костюм, беше избръснат и сресан. Беше много сериозен. Стоеше прав, прегърнал внучка си и се чувстваше най-гордия и щастлив човек на света.
– Щом е важно за теб, е важно и за мен. Бъди щастлива, цветенце. – беше започнал да я нарича така подир дивите теменуги в градината си. Мая винаги се усмихваше, когато чуеше това – никак не беше свикнала на нежности и гальовни имена. Глезенето беше изключено в нейното семейство и в началото ѝ трябваше време, за да приеме това отношение от страна на Саво. Бяха минали няколко години от запознанството им и на практика Мая приемаше именно Саво за най-близкия възрастен мъж в живота си. Отношенията ѝ с доктора се бяха загладили, след като записа да учи за медицинска сестра, но едва се крепяха на един нестабилен ръб – Мая никога не се примири с пиенето и насилието, които доктора смяташе за свое право като глава на семейството си. Задомяването на Мая днес носеше нужното облекчение и за двамата – нямаше повече да се виждат ежедневно и героически да се въздържат от постоянни свади помежду си. Днешния щастлив ден Тони дължеше до голяма степен именно на поведението на доктора.
– Ще дойдете в ресторанта, нали? Моля ви се, моля ви се! – булката потропа настоятелно с високите си, кукленски обувки. Беше много необичайно за нея да проявява капризи и дори Тони се обърна изненадан за миг. Е, все пак беше сватба, сигурно и на Мая ѝ дойде доста ритуала в църквата, помисли си той и ѝ се усмихна насърчително.
Мица прегърна внучка си – толкова бяла, красива и щастлива изглеждаше тя. Оправи някакви невидими гънки по роклята ѝ и каза с извинително лице:
– Не, Мая. Дойдохме само за църквата. Няма да ни е комфортно сред толкова много хора. Не искаме да привличаме внимание. Ще се прибираме. Върви и си карай сватбата – гледай този народ, все на теб чака. Булката е най-важната за деня. Ще ни разкажеш после всичко, а и нали имате камери сега – гледам, записва един човек там. Ще го видим по-късно със Саво подробно. Аз се извиних пред майка ти, че не се чувствам много добре тези дни и няма да мога да дойда в ресторанта. Закъснях за съвета, но успях за църквата. Това е най-важното! Ти си най-хубавата булка на света, моето момиче, върви и бъди щастлива!
Мая въздъхна, но не продължи да ги убеждава. Беше наясно, че каквото са решили – това и ще направят. Познаваше ги вече твърде добре и знаеше, че и това, което направиха им бе отнело много време, приготовления и усилия. Беше толкова изненадана и щастлива от присъствието им, че реши да запази това чувство без повече искания. Усмихна се широко и ги прегърна отново един
по един. Мица и Миляна не бяха в особено добри отношения по ред причини, не на последно място – доктора, пиенето му и неприятностите, които създаваше с пълното безропотно съгласие на Миляна. Мица избягваше всякакво съприкосновение със зет си и Миляна се бе примирила, че нещата са каквито са. Не беше изненада, че Мица отказа да присъства на сватбата в ресторанта. Мая поклати глава – роднитие ѝ бяха като избирани с конкурс!
– Добре, отивам да направим запис на този филм на ужасите, но един ден по-натам ще грабна видеото и касетката, ще се заключим някъде с вас и ще ви я пускам докато не почнем да я играем! – каза отривисто тя.
После изпроводи Саво лично с количката до такситои ги остави с Мица да се придвижват по пътя си. Остатъкът от деня мина по учебник и всички сватбари се
разотидоха доволни. Вечерта си Мая прекара с благодарност в хола на новия си дом пред телевизора с вдигнати на един фотьойл крака. Свекър ѝ хъркаше алкохолно шумно от спалнята си, възрастната му майка дремеш сгъната на две на една табуретка до Мая, а Тони и майка му брояха парите от сватбата в младоженската спалня, понеже Мая прояви нулев интерес към тази дейност след
цялата шумотевица на сватбения ден. Легнаха си изтощени доста след полунощ, като се опитваха да свикнат с новите си роли.

ХХХ

Зазоряваше се бързо. Мая отпи отново от кафето на Нели. Комшийката ѝ пушеше и гледаше с едва отворени очи идващите на опашката хора. Бяха почти едни и
същи, познаваха се и бяха в ежедневна надпревара за реда си из суперите наоколо. Мая поздрави няколко от тях и започна да си разменя шеги с тези, които познаваше по-добре. Чувстваше се отлично и се забавляваше дори с това. Беше се дипломирала като медицинска сестра, беше се оженила и беше родила първото си дете само за четири години. Битието ѝ бе улегнало в един удобен жлеб и се придвижваше стабилно и кротко напред, но живота на хората в България се бе разклатил. Няколко месеца след раждането на Милица вятърът на промените достига и България, и отдуха Живков от върха. Хората се радваха, но бяха неподготвени за сгромолястващите се камъни, които това отдухване повлече след себе си върху главите им надолу по хълма на властта. Млада България обаче упорстваше и се бореше за свободата си, за избора да бъдеш какъвто искаш и да го направиш без писмена препоръка от партиен член, за възможността да пътуваш където искаш без да продаваш душата си за международен паспорт. Беше време, искаха го, имаха право да го живеят и не жалеха сили, за да го постигнат, ако не за себе си, то поне за децата си.
– Е, ще има ли карантия днес? Четвъртък е! – обади се на идване по хълмчето към супера една пълна жена без възраст. Преброи набързо чакащите и доволна се нареди сред първите десет – сигурно щеше да стигне и за нея. Карантията беше много търсена рядкост – евтин заместител на постоянно липсващото месо. Някои хора си хранеха кучетата и котките с нея, но за други това беше единствената възможност за по-сериозно ядене за седмицата. Тук я докарваха обикновено в четвъртък беше останал от преди десети навик на управителя да подсигури карантия за хората в квартала. Разликата бе, че преди тя седеше в мокрите си касетки и намирисваше понякога до другия ден, а сега клиентите се редяха от
тъмно за нея и получаваха ограничено количество, за да стигне за повече хора.
– Чакаме, чакаме, другарко! Затова сме се надигнали рано-рано. – засмяха се закачливо няколко млади пенсионери от оформящата се опашка.
– Госпожо! Не съм ви никаква другарка вече! – засегна се незлобливо новодошлата, колкото да има заядец в приказката и да минава времето по-интересно. Съперниците ѝ с радост се разшаваха и приеха хвърлената ръкавица – и без това беше въпрос на секунди някой да политизира надигащото се към все по-висок тон събеседване. Напоследък политиката беше пътеводната
светлина на разговорите в държавата – тя беше завзела изцяло и присмехулно жонглираше с мислите, надеждите и живота на хората.
– Госпожа стана, ама ей-на – пак за карантийка си рипнала толкоз рано, хи-хи-хи. – гъделичкаща радост от очертаващия се продължителен словесен дуел обхвана опашката и всички се раздвижиха и ококориха в подготовка за вземане
на страна в спора. Мая и Нели довършваха буркана с хладна Инка и неистово се опитваха да не се увличат по грапавото нанадолнище на махленските развлечения. За техен късмет навреме за работа дойде първата продавачка, подмина с високомерно пренебрежение чакащите и завъртя магическия ключ в ключалката на входната врата. Миризмата на застояли нехранителни стоки и евтини опаковки лъхна опашката и удави няколкото плахи опита за „добро утро“, отправено от благоговейната малка тълпа към безспорната господарка на положението. Тя пресече всичко с мълчаливо демонстративно блъсване на входната врата отвътре, оглеждайки през витрината наредилите се на опашката така, както нейна колежка от супер на канибалски остров оглежда пристигащ крузиен кораб. Истински професионализъм, пълно безсърдечие и непоклатимост в количествените ограничения на предстоящите благини струяха от всяко нейно движение, докато отнасяше тържествено внушителната си мощна фигура към вътрешността на супера. Опашката се помести в предстартова треска от крак на крак и се заоглежда хищнически за комбито на управителя – той трябваше да се появи всеки момент и да завие към складовете, за да разтовари касетките с жадуваната карантия.
– Кълвеш от скучни учебници като гламав в родното си село цял живот, приемат те с триста зора право в София, успяваш да завършиш начело на курса, жениш се за колега-софиянец с апартамент – и всичко това, за да висиш на опашка рано сутрин за кило немити свински черва! Боже… – Нели се подрусваше равномерно от студ с нервно хълцащо хихикане върху касетката си.
– Ти си от центъра на Русе, Нело, не се излагай, кога изобщо си виждала село? – Мая енергично настъпи фаса си и се изправи. – Купоните носиш ли си? Нали ти казах оня ден да ги вземеш, ако идваш за карантия?
– Еййй, знаех, че не взех нещо, много съм отвеяна, значи. – Нели също се изправи, като придържаше в джоба буркана, за да се предпази от беля с натрошена стъклария пред входа на супера – сигурна беше, че вездесъщата главна продавачка дебне отнякъде с невидимо око и моментално ще изскочи, за да проведе назидателно жертвоприношение с русенското ѝ тяло пред сутрешния строй на тоя софийски супер.
– Нищо, карай, олиото щели да го карат чак следобед. Ще видя да засиля наш‘та баба да дойде да повиси, да изкара за хляба и тя днеска. Може да ми дадеш и твоите купони, ще вземе олио и за теб, ако докарат. Тя има и торба с колелца, от Германия ги донесе един пациент, модерна баба, няма да влачи на ръка, не я мисли. Обича да събира клюки по опашките, ще си разнообрази деня. Ама
не ще да признае доброволно, че ѝ харесва, ами трябва да я моли и кандърдисва човек с часове. После се вайка, че не я оставяме на мира, ама истината е, че гледа с четири очи да я прати човек да скита по суперите.
– Олио ли ще карат? Къде чухте? – няколко будни уши от опашката пренебрегнаха законите на доброто възпитание да не се подслушват чужди разговори в името перспективата за няколко скъпоценни зелени бутилки олио.– От една колежка знам – живее от другата страна на булеварда, неин комшия е в зареждането на суперите в района. – опашката вдигна едновременно като отбор по синхронно плуване десетина глави в знак на почитание към източника на безценната информация и на признателност към приносителката на безвъзмездно споделената тайна. Само най-близките на заговорниците щяха да я научат по-късно в шифровани телефонни разговори, за да дойдат и да изградят заедно стратегическа кръгова окупация на супера в уречения час.

– Карантията, другари! – изписка някой и всички се почувстваха длъжни да се натиснат плътно един в друг, за да отворят входната врата с всеобщо пъхтене в нея. Не се получи и хората се заклатиха в беззвучен молебен от крак на крак, докато любимата им лъчезарна продавачка не ги чу и не се смили над тях. Досегът ѝ с карантията все пак не бе успял да я промени изцяло и някъде вътре в
нея все още издайнически хлопкаше топло човешко сърце… Тя изгря от дълбините на супера, вече бронирана в служебната си престилка и с каменно лице отключи шумно стъклената преграда на чувствата помежду им. Хората се навлякоха на талази вътре с дребни бързи крачки, някои обърсвайки от припряност рамката на вратата с гърдите си, докато продавачката ги наблюдаваше така, сякаш пред нея се бе спукала и се изсипваше безспир тръба с отходна вода.

– Наредете се тук при млечните продукти, че другия кантар не работи. – проехтя генералският ѝ глас над обтегнат до скъсване показалец, който им сочеше правилния за атакуване щанд. С Мая и Нели начело всички се престроиха за минута. Първите нямаха търпение, последните нямаха надежда, но заедно и целокупно послушно се стаиха в очакване на последващите команди. Продавачката мина зад кантарния си олтар, положи властно мощна ръка върху кафявата опаковъчна хартия и обяви на всеослушание програмата на битката за деня:
– Една касетка пилешки дробчета, една – свинско шкембе, две – свински черен дроб и една с мешано – има малко бъбреци и двайсетина телешки езика. – опашката изригна превъзбудено от щастие за този богат избор. Продавачката преряза ентусиазма им с удоволствие и високо вдигната ръка. Поклонниците млъкнаха отведнъж.

– До два килограма на човек. Каквото изберете, но само до два килограма, за да има за повече хора. – докато предните възнегодуваха, а задните се радваха, тя добави безмилостно – Който избере да вземе език – само по един брой на човек, другото до две кила се допълва с мешаното от същата касетка.
Изчака да попие шумолящия ефект от думите си върху малката армия срещу себе си и ги довърши с един неочакван майсторски удар:
– Има и няколко каси кисело мляко, само една – пресно и хляб. По едно мляко на човек и по един хляб. Нареждане на шефа!

Настана от онези моменти, когато трябваше да се мисли и действа бързо. Предните бързаха, задните натискаха, всички вадеха и брояха пари, торби се изтупваха в готовност, паднали стотинки се събираха от пода и множеството приглеждаше всяко премерване на кантара и броеше всяко мляко и хляб с усърдието на данъчен инспектор дошъл на ревизия в магазина на бившата си
съпруга. Мая успя да се сдобие със заветната карантия, един хляб и едно прясно мляко – справедливо овъзмездяване на една безсънна нощ от младия ѝ живот. Знаеше, че каквото и да е избрала ще е от голяма полза вкъщи, защото свекърва ѝ можеше да направи чудеса от нищо. Избра прясно пред кисело мляко, защото беше цял литър и щеше да стане на брашнен крем за Милица, който да ѝ стигне за няколко дни. Снабдяваха се с кисело мляко за нея от една комшийка, която работеше в Кремиковци – там им го раздаваха ежедневно по закон като противо-
отрова. Понеже нямаше бисквити за малката, свекърва ѝ препичаше брашно до кафяво без мазнина в един тиган, добавяше малко захар в млякото и разбъркваше всичко заедно на рядка каша за биберон. Казваше, че нейната майка така я е отхранила по време на войната, дори захар не са имали, ами са се подслаждали с рачел. Милица се наяждаше чудесно с приготвеното от баба си и спеше непробудно цяла нощ. Гледаха я на смени, защото всички вкъщи и работеха на смени – Мая в болницата, Тони в бара, а свекъра и свекървата в ТЕЦ-овете през няколко квартала. Нели също остана доволна от напазаруваното и двете забързаха към блока си – живееха по диагонал една от друга в съседни входове. Мая се качи за минута и изчака. Нели да ѝ даде купоните си за олио.
– Ще мина да те взема довечера за митинга, не се скатавай! – гласът на Нели я догони по стълбите и Мая се засмя.
– Аха, аха, знам, там сме! – извика в отговор тя и се понесе към къщи.

Милица тъкмо започваше да шета из апартамента за деня. Татко ѝ се бе прибрал от бара и си беше легнал преди около час, а дядо ѝ беше излязъл за работа. Бабата правеше попара за закуска на малкото момиче, а старата баба го пазеше да не пада често на пода. Милица усърдно се учеше тези дни да ходи и да говори.
– На мама слънчицето златно, колко си пораснала от вчера! – остави торбите до вратата Мая и прегърна детето, което се понесе към нея веднага, щом тя отво-
ри вратата. Милица подпираше внимателно стените, но бързаше само по ританки, за да се гушне в мама. Мая я вдигна и заедно с торбите я внесе в кухнята.
– Добре,че си идваш, трябва да излизам за работа. – свекърва ѝ избърса ръце в един месал и наметна чантата си в коридора. – Ще гледам да си дойда до пет, ще излизаш ли?
– Да, отиваме с Нели и мъжа ѝ на митинга на Орлов мост.
– На Стани Да Седна ли? Тия бездарници, дето не можаха да се наврат в Партията преди десети – сега опозиция се пишат! Да правят каквото искат – ние пак ще работим, да им изкарваме заплатите! – свекървата затвори ядно вратата, а Мая намигна на старата баба. Жената недочуваше, но си беше с акъла и обичаше да знае къде какво става по света, та беше изляза в коридора да не изтърве нещо. Мая я прегърна и се върнаха в кухнята.
– Бабчето, ще полегна малко, слагам Милица в кошарката, а ти ела да плетеш до нас, да ѝ хвърляш по едно око. Ще ви пусна телевизора, ама да не вдигаме много шум, че и Тони спи оттатък. После като стана ще сложа да обядваме, а ти ще имаш бойна задача да се качиш пред супера и да чакаш за олио. Твоят приятел от високия блок беше вече на опашката за карантия сутринта, ти докато си
отспиш. Едва го овардих от другите баби, дължиш ми услуга. – Мая хранеше Милица с попарата и се подсмихваше доволно на собствените си шеги. Старата жена напрягаше слух да схване всичко, защото беше инат и не щеше да носи слуховото апаратче, което ѝ бяха купили. Разбра, че ще плете, а после ще излиза и определено схвана частта за нейния приятел от високия блок. Не искаше да издава интереса си, затова си оправи забрадката и затърси плика с плетката наоколо.
– Ами, приятел ми е той, зер… а и аз бех будна още в пет, ама докато оправим детето… – Мая кимна с разбиране и я остави да си мисли, че оправданието е достатъчно сносно. Беше забелязала и от болницата, че възрастните хора се вдетиняват и се бе научила да се отнася по съответния начин с тях. Винаги се правеше, че разказаното от тях я интересува и че вярва на всичко, което ѝ кажат. Затова и имаше в работата си славата на „сестрата на бабите“.
Спането се оказа много по-кратко, отколкото се беше надявала. Подрастващите комшийски момичета пак бяха събрали махалата да разучават стъпка по стъпка
филма „Мръсни танци“ от видеокасетката си. Нямаше как да им се сърди – самата Мая им я беше подарила лично. Майка им ѝ беше безкрайно благодарна за жеста, но сега се беше спасила от целия нетърпим шум на работа.
Момичетата пък си бяха направили обичайната сбирка вкъщи – тъпчеха се с домашни сладки и се опитваха да продънят с танци пода към мазето. Мая се надигна, сгря обещаната супа и събуди Тони. Остави ги да се гледат и излезе – искаше да отиде да види Мица и Саво преди да се срещне с приятелите си за митинга.

ХХХ

Мица беше изпържила двете парчета пресен дроб, които внучка ѝ донесе, прибави малко хляб, наряза домати и краставици и седнаха със Саво да вечерят пред телевизора. Бяха дни на големи промени. Саво не настояваше да седят в града, но Мица разбираше, че нещата, които се случват са важни за него. Искаше да следи програмите по телевизията, а само в апартамента му имаха телевизор. Беше яден, огорчен и разочарован. Беше го завела с количката на едно партийно събрание преди няколко дни. Някои хора ставаха и се караха с представителите на червената буржоазия, които управляваха събранието от масата на сцената. Имаше дори един човек, който се разплака:
– Не ви е срам! Цял живот късам от залъка на децата си да ви плащам членски внос, а сега искате да раздадете всичко на подставени хора и да натирите редовите членове като нас да оперем пешкира на „народната любов“.
Целия вход ме знае като „партийния секретар“, половината спряха да говорят с мен. Не ви пука за нас, гледате вас си да оправите отгоре. Затова ли мряха бащите ни по шумата?
Водещите на събранието успокояваха хората, но малко ги слушаха. Саво не каза нищо тогава, но Мица виждаше, че събитията му се отразяват дълбоко. Опитваше
се да не налага мнението си, но трудно се въздържаше особено пред Мая. Мица разбираше, че му се иска едновременно да я предпази, но и да я остави да изживее младежките си въжделения така, както ѝ се полага.
– Нямаше нужда да ни носиш тоя дроб, благодаря ти, цветенце. Толкова се грижиш за нас…
Мая винаги намираше начин да мине да ги навиди, където и да се намираха. Не си признаваха гласно, но живееха за тия моменти – само Мая поддържаше такива добри отношения с тях. Миляна говореше малко с Мица и се правеше, че не знае за съществуването на Саво.
– Редих се на една опашка от тъмно, но исках да взема карантия и за вас. Има достатъчно и за останалите, свекърва ми е спец, сигурна съм, че ще ядем дроб-сърма поне три дни сега.
Саво се усмихна.
– А къде е останалото на това прасе?
Мая се обърка.
– Какво имаш предвид?
– Щом има карантия – има и пържоли. Къде са те?
Саво имаше особен начин да я накара да се замисля за нещата в живота. Мая се усмихна иронично – постигна го и сега. Саво продължи:
– Не се радвай, че си се добрала до карантията. Питай кой яде пържолите. Къде изчезнаха? Ти си умно дете. Не оставяй телевизора да мисли вместо теб.
Мица се намеси:
– Мая, знай мила – винаги е имало две Българии и само едната от тях е земен рай. Тази на заслужилите, а ние никога не сме от заслужилите. Гледай си семейството и остави политиките на тия, дето са заслужили и преди, и сега, а ще са заслужили и утре. Те винаги изплуват отгоре. Сещаш се като какво.
– Е, от къде ще изплуват? Сега ще градим наново, млади сме, ще построим по-честно общество, демокрация! Може да стане, в някои държави вече е станало… Все някой някога трябва да успее и в нашата родина, нали? – Мая беше възторжена, жарка и уверена, а времето шуптеше от промени. Саво и Мица се спогледаха. Не беше честно да прекършат въодушевлението ѝ, а знаеха как ще я боли, когато реалността пререже мечтите ѝ. Саво внимателно вметна:
– Ще изплуват, ти само внимавай в картинката… ще бъдат назначени. Някои вече са.

Мая ги бе разцелувала и бе припнала към митинга. Колкото и да ги обичаше – те бяха само двама възрастни човеци, отдавна загубили стремителност и въжделения за бъдещето. Самата тя бе уверена, че младостта, волята за промяна и родолюбието могат да постигнат всичко на тоя свят. Мица и Саво останаха да вечерят и да гледат телевизия. Идваше края на седмицата и искаха да се качат
във виличката тия дни, още повече ставаше и доста горещо вече в града. Трябваше им само един телевизор – времената бяха такива, че важните новини се сипеха ежеминутно.

През няколко квартала от там доктор Карагеоргиев също гледаше телевизия. Цвети четеше за кандидатстване в стаята си, а Миляна се мотаеше в кухнята. Докторът чувстваше как всичко около него се срива и не беше никак подготвен за това. Беше толкова надежден специалист преди години, имаше такова бъдеще пред себе си. Това бъдеще никога не настъпи, той си беше виновен – изпи го. Ненавиждаше се за това и си изкарваше всичко на Миляна до преди няколко години. Спомняше си деня на промяната съвършено ясно. В кабинета му беше влязла жена на средна възраст и оплаквания от симптомите на менопаузата си. Отразявали ѝ се на нервите и на живота като цяло, гинекологът ѝ я препратил специално тук. Тома я беше прегледал съвестно, но по начало нямаше какво да направи много за нея – тези неща не подлежаха на лечение. Предписа ѝ по-силни успокоителни и даде обичайните наставления за здравословен живот – не, че това щеше много да ѝ помогне. И тогава, на тръгване, жената неочаквано се обърна, загледа го дълго и сериозно, и някак мило му каза:
– Наблюдаваме те постоянно. Ако само още един път докоснеш с пръст Миляна – България ще ти се види тясна. Тома не можа да зацепи в първия момент какво му говори, после крайниците му изстинаха.
– Какво? – повиши тон той и скочи, но жената отвори вратата и излезе в коридора, където двама мъже застанаха от двете ѝ страни и погледнаха студено и недвусмислено Карагеоргиев. Той се спря сепнат на вратата и замръзна. Тримата стояха достатъчно дълго срещу него без да му кажат нищо повече, после се обърнаха и си тръгнаха. Призля му, усети пулса си да удря в тавана и се наложи да влезе да полегне на кушетката. Наблюдавали го? Постоянно? Как? Нарастващата му в последните години алкохолна параноя изби всички граници на съзнанието му и го парализира. Нещо в него се скърши и го събори. Изскочи отново пред кабинета, но от тримата нямаше и следа. Погледна с трескави ръце написаното за пациентката и осъзна, че дори името ѝ е фалшиво – Победа Видова Бойчева. Истински се уплаши. След този ден спря дори да говори на Миляна за известно време, но тя беше свикнала на странностите му и не потърси причините – това можеше да ѝ коства синини. Беше свикнала да си мълчи, така че когато и Тома замълча, но спря да я бие понякаква неизвестна за нея причина – Миляна се почувства почти щастлива. Ето, мислеше си тя, ако човек удържи достатъчно дълго – нещата се променят, осъзнал се е, узрял, остарял… Тома наистина не я докосна с пръст повече, по всички възможни начини. Синините ѝ се прибраха, с времето се почувства и по-спокойна. Тома я остави намира, но съвсем се отчужди и сега живееха като съквартиранти. Говореха си само за наложителните неща, имаха отделни каси, ходеха на работа и изглеждаха като прилични, кротки хора. Имаха колеги, които им завиждаха на семейното щастие. На практика обаче бяха семейство само на хартия.

Мая беше вече повод за положителни емоции – беше се омъжила, имаше добра професия и свястно семейство. Тома много харесваше зет си и силно се надяваше дъщеря му да се е променила завинаги. Беше го страх и да си помисли какво ще да стане, ако предишната Мая успееше да вземе връх и да започне да диктува положението.

Тома знаеше, че тя се крие някъде и винаги имаше риска да завладее отново дъщеря му. Искаше му се тя да не е така увлечена в политиката, а да си гледа повече дома, но нямаше как да ѝ нарежда. Изглежда обаче новото ѝ семейство я приемаше добре и Тома беше доволен, че успя поне тази част от живота си да оправи без повече сътресения. Миляна донесе в хола плодове и го покани с жест да си вземе, но той се направи, че не я вижда. Беше се страхувала от реакциите му откакто се бяха оженили. Беше загубила първото бебе и трябваше да изчакат няколко години, докато се сдобиха с Мая. После Цвети дойде бързо и лесно след нея и за известно време нещата се бяха уталожили. Но пиенето победи отново и научи Миляна как да пази лицето си, за да не ѝ се налага да употребява толкова много грим на другия ден. Сега по необяснима причина нещата се бяха обърнали и понякога тя хващаше мъжа си да я наблюдава със страх. Трябваше да свикне с
новото му поведение и това, че изцяло я пренебрегваше, но поне не я биеше. Загледаха се заедно мълчаливо в телевизора, без да викат Цвети – той имаше да учи. Или просто се криеше от тях в стаята си.

ХХХ

Мая се срещна с Нели, мъжа ѝ и още едно младо приятелско семейство близо до Орлов мост, както се бяха разбрали. Тони беше останал да се приготвя за работа имаше голяма вероятност бара да се препълни тази вечер след митинга и трябваше да е на линия. Беше и попасивен от жена си – искаше промени, но не беше готов да жертва нищо, за да им помогне да се случат. Митингът беше изключителен. Мая никога не бе виждала толкова хора на едно място. Синьото море се люлееше в надежда и очакване. Хората копнееха за свобода и се стремяха страстно към промяна. Развяваха знамена и пускаха балони, слушаха въодушевено ораторите и пееха с певците от сцената.
„Аз не съм комунист и никога няма да бъда!“ – изригваха хиляди гласове, ръцете бяха прострени високо към небето, а флаговете грабваха, изплющяваха и отнасяха по въздуха клетвата до домовете на присъстващите, до техните родители и деца. Тук бяха дошли смелите – след толкова години мълчание никой не можеше да га-
рантира, че днешните митингуващи нямаше да бъдат преследвани утре. Хиляди хора оставаха по домовете си, защото се страхуваха и не вярваха, че промяната е истинска и необратима. Митингът беше пълен предимно с интелигентни, образовани млади хора. Тези, които бяха готови да преглътнат трудности, но да направят нещо за децата си и за България. На високата платформа се бяха събрали хората, на които множеството разчиташе да доведе промяната в политиката на държавата. Плакатите викаха:
„Поробеният български дух се възражда!“, „България е твоя – СДС“, „Светът е с нас!“
Мая и приятелите ѝ се държаха за ръце и пееха екзалтирано, без да жалят гласовете си:
„Времето е наше!“ – вярваха те с цялата си душа в този миг.

И тогава Мая го съзря. Съзнанието ѝ отблъсна картината, която очите приеха без да мигнат. На платформата, вдигнал високо и двете си ръце с по два протегнати СДС пръста на всяка от тях, Тодор Стоянчев отваряше уста и крещеше повече и от останалите:
„Четиридесет и пет години стигат! Стигат! Вре-ме-то е наше!“
Мая завъртя бързо глава и се сви на две като ударена.
– Не, неее… – гласът ѝ бе удавен от силата на песента около нея. Синьото лъвче на промяната се усмихваше сладко от плакат на сцената, а точно под него стоеше
Тодор Стоянчев и вилнееше от щастие. Беше пуснал дисидентска брада и бе навлякъл раздърпан хипарски пуловер под износено кафяво сако. С други брадати мъже и сияйно усмихнати жени около него се хванаха за ръце и всички заедно се заклатиха в такт:
„Вре-ме-то е на-ше! Наше!“
Някой издърпа с един замах воала на лъжите пред лицето ѝ и само след миг Мая вече виждаше всичко наоколо ясно и голо. Площадът отесня и небето я затисна.
Въздух, нямаше въздух. Трябваше да излезе, за да вдиша, трябваше да напусне тая дебела синя змия, която я бе погълнала и заклещила в утробата си.
„Времето е наше! Наше! Аааааааааа… ааааааааа“
Не, не, то вече беше ваше, сега е наше, не е честно… въздух…

– Добре ли си? – Наведе се Нели към Мая и изкрещя в ухото ѝ. Мая завъртя глава и се забори със сините вълни обратно нагоре към Плиска. – Къде хукна, ма Майо?
Бързай, бързай, махни се от тук, напусни това отровно място, хей, хора – не виждате ли, че това е една голяма Лъжа? Кой плати за знамената в ръцете ви? Кой плати за плакатите наоколо? Не разбирате ли? Кой плати за душите ви? Бързай… Кой ще яде пържолите? Ще бъдат назначени. Някои вече са. Ние пак ще работим, да им изкарваме заплатите. Беше разбрала. Беше разбрала сама всичко така, както никой на тоя свят не можеше да ѝ го обясни. И никой нямаше да може да я убеди вече в обратното. Беше ѝ трудно да плува сама в синьото море. Хората
не мърдаха, бяха като каменна стена и се придвижваха все по-напред към Орлов мост. Вееха знамена и пееха, викаха и се учеха да изразяват чувствата си на улицата. Толкова дълго бяха дресирани да се въздържат, че възможността
да крещят сега ги беше опиянила до безумие. Мая гребеше със сетни сили нагоре срещу течението по баира, хората я поглеждаха за миг и не ѝ обръщаха повече внимание – има ги всякакви, виждаше ги как си мислят те. Кой би си тръгнал в този миг от този булевард? Това беше възможност, която се дава на човек веднъж в живота! Ние никога не сме от заслужилите… Гледай си семейството… Какво да направи, на кого да каже, как да обясни, кой ще ѝ повярва? Кавалкадата „опозиционери“ от платформата рухолеше зад гърба ѝ и я догонваше. Мая усети, че всеки момент ще я настигнат, ще се нахвърлят отгоре ѝ, ще я съборят и ще минават през нея с мръсните си копита, докато не я сравнят със земята.

Не я държаха краката. Беше недоспала, преуморена, обезверена и съсипана. Измъкна се останала без дъх от булеварда към страничните алеи на парка и внимателно приседна на ръба на една свободна сумрачна пейка. Не смееше да се отпусне изцяло, защото нямаше да може да се стегне след това, за да се изправи и да продължи към къщи.
„Времето е наше! Наше! Аааааааааа… ааааааааа“…

Знам, вече го знам със сигурност. Ваше е. Така е. Всичко е ваше. Победихте преди да е започнала борбата. Има две Българии – на заслужилите и на незаслужилите.
Изключи се от всичко. Запали цигара и загледа отражението на светлината от булеварда върху тревата пред себе си. Почувства се съвършено сама на тоя свят. Щеше да се разплаче, ако си спомняше как се плаче. Не се.

Млада репортерка се надвикваше с шума от митинга на алеята зад нея и хората от цялата страна гледаха предаването. За какво беше всичко това? Наивници. Продължи да пуши без да се обръща. По някаква причина прегърбената ѝ фигура привлече вниманието на оператора, той я фокусира и задържа в кадър на фона на репортажа.

През няколко квартала, взрян в телевизора, доктор Карагеоргиев видя за пръв път дъщеря си с цигара в ръка, но не обърна внимание на това. Приседна по-напред на дивана и протегна врат към телевизора. Това със сигурност беше Мая, но и не беше. Не приличаше на себе си – Мая никога не седеше така със свити прегърбени рамене, винаги бе толкова горда и упорита, винаги с вирната глава, винаги готова да се бие до последна капка кръв за правдата и за доброто. Какво ѝ бе станало? Щеше да я изчака да се прибере и да ѝ звънне по телефона, за да провери – това щеше да е необичайно и за двамата. Или може би нямаше да го направи нямаше нужда да ѝ съобщава, че я е видял по този начин. Нямаше да му прости това. Познаваше и обичаше дъщеря си, макар да се бяха отчуждили от съзряването ѝ насам. Най-вече обаче ценеше и уважаваше нейната борбеност и непримиримост. Сви го под лъжичката – нещо необратимо беше станало с момичето му.

През други няколко квартала Саво се изправи сам, забравил болката във всяка става на старото си тяло. Потътри крака и бавно угаси телевизора. Мица тропаше
с посудата в кухнята, изцяло незаинтересована от събитията. Саво въздъхна и се стаи – беше видял повече, отколкото искаше. Остана сам в тъмното за момент,
защото нямаше какво друго да направи. Беше видял по телевизията внучка си да пуши сгърбена сама в сумрака на една пейка в парка. Годините професионален опит си казаха думата. Без дори да го мисли, Саво успя да прецени за секунди картинката и сърцето му се скъса. Мая беше необратимо и завинаги остаряла.

Някой току-що бе откраднал младостта ѝ.

 

No automatic alt text available.

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s