15. Възкресение

Бяха слезли от рейса, който ги докара от града до тук преди половин час и сега се качваха по един полегат баир. Пътят между вилите беше приятен, но той свърши неочаквано бързо преди десетина минути и сега Мая и баба ѝ се оказаха сами на една горска пътека, обградена от дървета, храсталак и птичи песни. Мая се задъхваше, а Мица вървеше равномерно и спокойно.

– Бабушка, какви са тия планини, не каза, че ще ходим на Алпите! – Мая издишаше с подпъшкване при всяка трудна крачка и усещаше как лицето ѝ се зачервява. Беше смешна и баба ѝ я подигра съвсем добронамерено:

– Още малко и стигаме, ще си полегнеш да си починеш, бабиното, а баба ти ще ти наготви да се нахраниш, да подсилиш тия пилешки кълки, дето едва те носят!

Пристигнаха пред малка дървена виличка, която надзърташе любопитно с дъбовата си врата и два големи ококорени прозореца надолу към града и езерото в долината. Мая едва се добра до верандата и се тръшна на първия попаднал ѝ стол. Запухтя и се огледа наоколо. София се виждаше като на длан измежду няколко череши с узряващи плодове, градинката беше малка и кокетна, пълна с разсади зеленчуци и цъфнали цветя по крайщата. Къщичката беше по-скоро голямо бунгало с широка веранда, на която бяха сложени удобна масичка със столчета и вехт диван, покрит с дебела шарена завивка. Мица изчезна някъде вътре и Мая събираше дъх, за да извика и да поиска поне малко вода. Какво беше това място, скрито на върха на баира над вилите? Беше се спотаило от пътя в зеленината и ако не го знаеш – със сигурност ще го подминеш. Влязъл веднъж в двора обаче, ти се искаше да останеш тук завинаги. Блазе им, на когото принадлежи, помисли си Мая.

– Добър ден – мъжки глас я стресна така, че тя почти падна от стола. Обърна се към входа на бунгалото зад себе си. Мица държеше през кръста възрастен мъж, който я беше прегърнал през раменете, за да може да стои по-лесно прав, а с другата ръка се подпираше на рамката на входната врата. Беше висок, обаятелен, леко кокалест, с открито лице, светли проницателни очи, прошарена коса и много усмихнат. Баба ѝ го придържаше така, сякаш се бяха родили заедно – личеше, че се познават от памтивека. Имаше нещо много уютно в липсата на пространство помежду им и ако мозъкът на Мая не беше толкова предубеден, щеше веднага да да приеме очевидния факт, че са двойка. Така прегърнати на входа на тази кукленска вила, с ярката слънчева светлина, която танцуваше със златисти искри върху тях през листата на черешите, двамата с баба ѝ изглеждаха като старинно плюшено ковьорче за стена и Мая се засмя с глас от изненада и объркване. Имаше чувството, че я е хванал алкохол, който е изпила по невнимание, без да разбере.

– Добър да е… какво… вие… ъъ… – беше от много редките моменти в живота ѝ, когато не можа веднага да подреди правилно думите в главата си и те избързаха да се изтъркалят навън от устата ѝ на разрошено смешно кълбо.

– Мая, това е Саво. Саво, това е внучката ми Мая. Ще ни гостува за празниците.

Мъжът се усмихна топло и подаде ръка. Тя беше неочаквано суха, голяма и приятна, и Мая я стисна в пълно недоумение. Какво ставаше тук?

-Здравей, можем да говорим на ти, нали? Много съм щастлив да се запозная с теб. Извини ме, но съм малко бавен, налегна ме артрит в последните години, не се справям много добре с ходенето и с обикновените неща изобщо. Надявах се да дойдеш да постоиш с нас тия дни, отдавна искам да се запозная с теб.

Мая го гледаше с широко отворени очи без да мига – беше забравила да си затвори устата и само наблюдаваше как баба ѝ нежно помогна на мъжа да седне на мекия диван зад масата. После се усмихна на Мая и изчезна в къщичката.

– Ха, така е по-добре. Как е по София? – попита естествено Саво, докато се донастаняваше на дивана. Мая отвори ръце и се опита да отговори също така естествено:

– Бива. Хора, рейсове, манифестации, всичко е затворено за празниците, софиянци се върнаха по родните си места и кварталите се опразниха. Вие тук ли живеете?

-Да, тук сме през повечето време.

Сме? Кои „сме“ тия, дето „сме“ тук през повечето време? – съвсем блокира Мая.

– С баба ли имате предвид? – невярваща на собствения си въпрос изпусна Мая и отпусна тяло на стола като издута плажна топка, почти убедена в идващия изумителен отговор.

– Мхм. С баба ти, да.

– Баба си има приятел? – Мая започна да мисли, че това е някаква скроена шега, вероятно всеки момент щяха да се разсмеят и да кажат, че този човек е съсед и просто са ѝ подготвили весел номер за добре дошла. Саво обаче нямаше подобно намерение, а по-скоро се замисли над поставения въпрос, преди да отговори. Мица тъкмо излизаше от къщичката с поднос в ръце.

– Какво ще кажеш, мога ли да ти се водя приятел? – вдигна лице към баба ѝ той и от тона и държанието на двамата Мая схвана някъде дълбоко в себе си, че всичко това не е шега.

– Трябва да си ми приятел, да, “гадже” ли му викате сега? – обърна се Мица към Мая, докато разливаше по чашите дъхава прясна лимонада с лед и малко мента. Подаде едната чаша на внучка си и я погледна в очакване на отговор.

– Какво? Да, гадже му викаме. – Мая пререждаше в себе си всичко, което си бе мислила за живота до днес. После опита лимонадата и остана възхитена. Мица разбра и кимна:

– Саво гледа ментата тук. Лимоните аз ги нося от София.

Настана минутка ментово-лимонадено, загледано надолу към града мълчание, в гъделичкащото очакване на разговора, който неминуемо щеше да промени живота и на тримата.

– Е, сигурно съм заслужил да съм ти повече от “гадже”. Все пак играехме хоро заедно още преди петдесет години. Това все трябва да се брои за нещо? – Саво говореше развеселен и по начина, по който Мица го погледна, Мая усети удоволствието им от това да са заедно точно тук и сега. Беше смаяна. Никога не би повярвала на подобно нещо, ако някой ѝ го бе казал преди седмица. Реши да направи това, което отдавна беше установила като най-добрата тактика във всички случаи – да помълчи, да наблюдава и да изчака. Това я бе вадило от много неудобства до сега. Отпусна ръце на масата и даде на останалите да разберат, че няма намерение да ги разпитва. Отпи от лимонадата си, вдигна чаша към баба си, за да ѝ благодари за освежителното питие и продължи да гледа към града. Двамата възрастни на дивана се усмихнаха един на друг, като че ли това беше нещо, което очакваха.

-Казах ти. – отсече кратко Мица и Саво доволно кимна в съгласие. – Ще отида да донеса каквото има готово за обед и ще поседим на въздух, докато се готви вечерята. Утре е събота, ще боядисаме яйцата. Можем да си пуснем радио, телевизор нямаме, четем книги и си почиваме тук, но мисля, че ще си доволна от това.

Мая вдигна примирително рамене – кой телевизор би могъл да ѝ предложи нещо по-интересно от програмата, която гледаше на живо в момента? Докато баба ѝ отиде навътре и затропа с чиниите, Саво заразказва без предисловия:

– Баща ми е участвал заедно с прадядо ти Бошо в Първата световна война, били са в една рота, защото са от едно село. Прадядо ти го раняват и се връща сакат в къщи, много момчета от полка загиват, а моят баща попада в плен. Закарват го във Франция, там пленничеството се оказало що-годе търпимо и донякъде свободно. Искали ги да се подписват веднъж на ден, после станало веднъж на седмица. Иначе ги оставили да се справят с живота както могат. Баща ми си намерил работа в една мелница, понеже бил як на младини, та вършел работа за трима. Другите кретали с по чувал брашно на гърба, баща ми припкал с два, та му се чудели тамошните с какво е хранен като малък. Селото, в което хартисал, било недалеч от морето и имало много африканци. От таткови авери знам, че се залюбил с арабка-мароканка, вдовица. Живял с нея три години, успял и двама сина да ѝ направи. Той никога не спомена за това пред нас с братята ми, но може да е истина. Някъде там сега из Франция сигурно щъкат мои роднини. Никога няма да разберем. Та един ден татко чул ли, чел ли някъде – не знам, но разбрал за Ньойския договор. Понеже все по-малко ги търсели да се подписват, а и той си бил спестил достатъчно за хляб, се грабнал и си тръгнал обратно към България. Преди войната оставил на село жена си с три малки момчета – изглежда ни е мислил и обичал майка ми, та решил да рискува всичко и да си дойде. Не чакал споразумение за пленници, не вярвал ни на българско, ни на френско правителство да му помага и да го спасява. Решил да се спасява както най-добре си знае – сам. Не се качил на кораб – бил чул, че хвърлят военнопленниците във водата да се издавят, когато им дойде времето да се прибират. Стоят после с кораба навътре в морето и се връщат обратно на пристанището за нови след някое време, уж са закарали предишните у дома. Не се качил и на влак – нямал паспорт, нямал разрешения, нямал право. За това вървял. Пеш. От Южна Франция чак до село. Какво е ял, къде е спал, как се е добрал – не знам, той никога не говореше пред нас за войната. Но стигнал. Отворил портата, брадат, прашен, преуморен, но изправен и спокоен, все едно си идва от нивата. Хвърлил торбата на земята и попитал какво има за вечеря. Майка ми пищяла един час от радост, събрала махалата. Ние сме били на училище с братята ми, спомням си как като се прибрахме – беше вече бръснат, с чиста риза, седеше на стол в двора, пушеше и гледаше през асмите Балкана над тях. Разпита ни един по един какво сме правили, как сме помагали на майка ни и как сме се грижили за къщата, докато го е нямало. Чак като му разказахме, ни похвали, че добре сме се справили и ни прегърна един по един.

Мая седеше и слушаше Саво като замаяна. Запозна се с него преди малко, а ѝ се струваше, че го познава от години. Мица се появи с чиниите за обед, подреди ги и донесе препечен хляб от вътре. После придърпа масата към Саво, за да му е по-удобно, седна на стола до него, кимна на Мая да доближи нейния и с ръка покани всички да обядват, без да прекъсва разказа. Мая се сащиса – Саво ли да слуша, да обядва ли, или да се чуди дали това е нейната баба. Реши, че може да прави и трите едновременно и с настървение се нахвърли върху храната. Баирът, който победи на идване, ѝ отмъсти с невъобразим глад и Мая не се усети как набързо преполови огромна чиния с миш-маш – едно от любимите ѝ яденета. Като се постараха тя да не забележи, Мица и Саво се подсмихнаха доволни един на друг – чистият въздух и умората вземаха връх и над най-големите герои. Продължиха да се хранят, а Саво да им разказва кротко между залците си:

– Баща ми беше земеделец с леви разбирания, другаруваше и с някои комунисти. Беше много яден, че по улиците на София след Ньойския договор арабските войници имали право да ходят по тротоара, а българите – не. Такива бяха правилата…. По време на преврата срещу Стамболийски татко ходи чак до къщата му да помогне, да го пази, имаше малко въстание. Сгазиха ги, но баща ми се върна жив и здрав. Като си дойде каза, че комунистите мътят нещо грозно срещу царя, но глави ще падат после – и позна. Гръмнаха църквата Света Неделя в София и много хора загинаха. След атентата специални цивилни агенти минаха и събраха всички, дето бяха трън в очите на властта – без да се знае имат ли нещо общо с атентата или не. Е така, за по-сигурно. Прибраха и баща ми и повече не го видяхме жив. Не знаехме къде да го търсим, кого да питаме. Комунистите от околията дойдоха и ме взеха тихичко една нощ, бях на около петнадесет години. Ходихме из нивята под Балкана и в една долчинка един селянин тихомълком ни показа къде да копаем. Не бях подготвен за това. Извадихме девет човека, на кой ръце, на кой крака изгорели. На моя баща главата беше цяла, но от останалото намерихме малко. Събрахме всичко в чували от зебло, такива имаше тогава и ги занесохме в гробището на близкото село. Осъмнахме там. Това ми беше първата война, в която участвах. Свих се до чувалите и плаках докато беше тъмно. Гледах да не хлипам, да не се изложа пред другите. Не ми беше лесно на петнадесет да нося главата на баща си в чували по нощите из селските пътища към гробищата. Баща ми беше голяма личност, голям българин, не трябваше така унизително да го затрият! Не ме побираше кожата да разбера кой е виновен. Като се развиделя дойде попът и каза, че не може да опее убитите, защото телата не са цели и не се знае чии са – можело да има комунисти сред тях, евреи, мюсюлмани… Уплаши се за животеца си тоя поп и не смя да изпълни дълга си. Искаше да оставя баща си неопят, да ги заровим като кучета в дупка без знак тия мъченици. От тогава в църква не стъпвам. Скрихме чувалите на сигурно и на следващата вечер пак отидохме, та ги пренесохме в гробището на нашето село. Там поп Динко ни даде място да направим общ гроб, опя ги и сложихме прост дървен кръст отгоре, без имена… На майка ми казах, че ходя вече по моми, та за това закъснявам. Тя не ми хвана вяра, но не ме разпитва повече. След време сложи черна забрадка и никога повече не я махна. Ходеше редовно и на гробища, знам, че е разбрала от сигурно място къде е баща ми и беше приела, че е вдовица. Комунистите ми помогнаха да намеря и изровя баща ми, помогнаха ми и с работа по това време, та не ходеха братята ми гладни, голи и боси. Това не се забравя. Аз поисках да ме вземат при тях, да постъпя в партията, не са ме карали те. Казаха ми, че татко е бил в списъка на тайните служби от този период и е станал жертва, без да е виновен, без да е имал представа за атентата в Света Неделя. Виновниците са знаели какво ще последва и са се изпокрили още преди репресиите.Тогава реших, че ще съборя тая царска власт, дето затрива хората толкова долно и евтино, а после ще стана един от хората, дето ги движат тайните служби, за да не стават повече такива неща, както с баща ми. И трябваше да замина, да се обучавам, да се подготвям. Аз съм и най-големият син, на моите рамене тежеше отговорността да потърся сметка за баща ни и да храня семейството. Братята ми останаха да се грижат за мама и за къщата. Не съм искал така да стане, но никой не ме е питал какво искам. Имаше само една спирка за всичките ми ясни планове – това момиче до мен, което ти наричаш „баба“.

Мая беше забравила да яде. Погледна в баба си, като че ли да поиска потвърждение и Мица ѝ кимна.

– Помолих я да ме чака и заминах с камък на сърцето. Колко съм я мислил и как съм тъгувал – аз си знам. Мислех, че ще е година-две, мислех, че ще съм наблизо. Мястото, на което ме пратиха обаче, беше студено, сурово и трудно, много трудно. Но се учих и ми плащаха отгоре, та пращах пари и вкъщи. На село бързо са успели да убедят баба ти, че не съм свестен, че любовта ми не струва и е най-добре да се ожени за друг, по сметка. Плаках, когато разбрах, но нямаше какво да направя. Денем се уча да стрелям точно, уча се на кодиране на съобщения, вечер плача. Млад, глупав и в пълна безизходица, но вярвах, че правя всичко за добро и справедливо утре. Имах синовен дълг и не можех да оставя баща си да се върти в гроба… колкото и да е срамен тоя гроб! Не се разсърдих – права е била Мица да вземе Цено, не беше сигурно дали ще се върна жив на село. На какви места съм бил – може да ти разправям някой път по-подробно. През годините като премислях, даже се радвам, че стана така. Ако ме бяха убили някъде – нямаше и да се разбере къде са ме заровили, а баба ти можеше да стои да ме чака и да си мисли, че съм залюбил друга. Милата тя.

Саво повдигна ръка с изкривените си от артрит пръсти и погали косата на Мица. Баба ѝ го поглади по гърба насърчително и стана. Мая не вярваше на очите си.

– Това сериозно ли е? – пушеше ѝ се невероятно много, а и едно кафе щеше да ѝ дойде тамън. Нямаше как иначе да поеме цялата тая галимация за един ден.

– Кое? – попита Мица, докато събираше чиниите от обяда.

– Всичкото? Ами дядо?

– Дядо ти беше прекрасен човек, жалко, че не го завари жив, разминахте се на пет-шест години, нали знаеш?

– Да, виждала съм снимки, изглежда много мил човек.

– Такъв беше и аз го обичах, но по съвсем друг начин. Никога нямаше да го оставя заради този тук, не го гледай сега, че е толкова нежен и внимателен. Свирне ли му Партията-майка – ще побегне на мига през вратата, барабар с ревматизма под едната мишница и любовта към мене под другата и дим да го няма. Нищо, че е пенсиониран вече. – Мица клатеше заканително глава и звучеше сериозна. Саво веднага се намеси, за да уточни положението:

– Баба ти обича Саво, но не понася Петрашев. Хич не може да го трае. Разбрали сме се, че до нея съм само Саво. За него, заради Саво навремето се прежали да си дойде в София от Лудогорието, но отказа Петрашев да ѝ уреди жилище или поне сносна работа. Можеше да е я учителка в шивашки техникум, я моделиерка в модна къща, защо не и началник-смяна в завод за платове или облекла, или кой знае какво още. Тя обаче настоя да е чистачка. Не направи големи трудови подвизи, но…

– Но си запази достойнството – не дължи нито услуга, нито една стотинка на Петрашев за нищо. Заради Петрашев и Партията му на времето Саво ме остави. Това не се преглъща. Не ща и да чуя за тях.

– А Вие не се ли оженихте? – не се сдържа Мая. Беше изумила, че се зарече да не разпитва и не се стърпя. Баба ѝ се усмихна и вдигна ръка:

– Кой освен мен иска кафе? – И Саво, и Мая вдигнаха ръце като под команда. Стана много смешно и Мица продължи да клати глава усмихната по краткия път до кухничката.

– Да се оженя? Не… Не мога да изневеря на Мица два пъти. Стига това, че пропуснахме толкова години от живота си заедно по моя вина, а тя все пак ме прие обратно и ме търпи и до днес. – Мая кимна с разбиране. – А и нямаше да е честно към другата жена. Щеше да е брак за удобство, което не ми е по вкуса.

Саво се поколеба, погледна бегло Мая и реши да продължи.

– Не на последно място – работата, с която се занимавах, беше най-добра за сам човек. Връзката ни с баба ти е била винаги извънредно внимателна. Ще ти кажа само, че до ден днешен ние нямаме нито една снимка заедно. Не се возим в един рейс, не ходим на ресторанти или театър, все още по навик идваме и си тръгваме по различно време от едно място, дори от тук. Свикнали сме, това е нашият живот.

Мая слушаше и се опитваше да подреди информацията до тук. Саво и баба ѝ така естествено говореха за себе си като двойка, че беше изумително как Карагеоргиеви са останали встрани от този факт. Нима майка ѝ не бе подозряла нищо през цялото време? От друга страна Саво даде ясно да се разбере, че връзката им е тайна за останалия свят във възможно най-висока степен. И все пак самата тя сега седеше и обсъждаше с тях живота им. Саво, който я беше оставил да попие изговореното до тук, като че ли прочете мислите ѝ и добави:

– Вярваш или не – ти си третият човек на света, който знае със сигурност какви сме си един за друг с баба ти.

– Наистина ли? – почувства се дълбоко поласкана Мая, но се опита да не ѝ личи толкова много. Саво ѝ го заяви така леко и прямо, сякаш беше естественият завършек на тази част на разговора. Мая се опита да влезе в същия тон и без да очаква отговор подхвърли – Как заслужих това?

Мица изнесе кана кафе с бисквитки и сипа в три шарени чашки от дебела пластмаса. Всичко наоколо беше скромно и удобно. Тези двама души имах нужда само един от друг и от спокойствие, установи с удивление Мая и си избра жълтата чашка. Кафето беше превъзходно. Да имаше и една цигарка, помечта си за секунда тя и въздъхна, докато натапяше една бисквитка в ароматното кафе и побърза да я лапне, преди да се е удавила. Услади ѝ се и след кратко колебание посегна за втора. Мица разбъркваше внимателно лъжичката захар в кафето на Саво, преди да му го подаде и да седне до него на дивана. Мая му показа недвусмислено бисквитите, но той отказа и тя ги придърпа с благодарност за по-удобно с отвореното към себе си. Ето така се става дебел, помисли си без да спира да топи бисквити в кафето си тя и реши да смени темата.

– Значи тук живеете? Направо сте като в приказките, толкова близко и толкова далеч от града. И зелено, зелено…

– Идваме тук възможно най-често и стоим възможно най-дълго. Живеем в града отделно, тук сме заедно. Оставаме кой колкото има възможност. Аз се заседявам, баба ти има и други задължения, а ми носи и храна, та слиза по-често до града. Напоследък и ставите ми не разрешават много движение. Седя тук, чета, чакам я. Тя винаги идва. И никога не остава завинаги.

Мица го хвана внимателно под ръка така, както си седяха и кротко сложи глава на рамото му. Загледаха се към долината и довършиха кафето си в мълчаливо удоволствие. На Мая ѝ стана неудобно да ги гледа – имаше нещо толкова мило и интимно в тези двама възрастни хора на този шарен диван на върха на хълма, че тя се обърна, за да не хвърля сянка на момента с присъствието си.

След някое време, през което Мая установи, че имало и птици на този свят и те пеят по дърветата, Саво стана внимателно, деликатно отказа помощта на Мица и се извини:

– Сега ще отида да полегна, защото кокалите ми не са вече млади и командват повече те мен, вместо аз тях. Но като нищо може да друснем едно хоро с баба ти по-късно… – запъти се бавно навътре, като се опираше по околните предмети и стените, но сколаса да подхвърли през рамо на Мая – На перваза зад теб има пакет цигари, виждам, че ти се пуши. Запали си! Не се притеснявай, няма да ти чета конско, въпреки, че е по-добре да ги спреш. И затвори вратата да не мирише навътре, моля!

Мая остана с отворена уста и погледна невярващо баба си, докато Саво тътреше крака към стаята, без да се обърне повече. Мица се засмя:

– Никога не се опитвай да го лъжеш. Той е като рентген, няма да успееш. А това е и работил, опитен е повече, отколкото и на него му се иска.

Мая се чудеше какъв свят е тоя, това нейната баба ли е и въобще за какво ставаше дума тук?

– Ще се жениш ли за него?

– За Саво? Не. Никога няма да стана Петрашева. Обичах дядо ти, той беше идеален съпруг, ще си остана Въжарова до край.

– Значи ти е просто гадже?

Мица поклати глава.

– Не ми е просто гадже, Мая. Този мъж е любовта на живота ми. Обичам го, откакто бях на около четиринадесет, не се бях замомяла още, когато го видях за пръв път на хорото. За теб тези неща може да са смешни днес, но това е моят живот, моята младост. Имаше времена после, в които с години не го виждах, но почти не е бивал ден на тоя свят да съм с отворени очи и да не си помисля за него.

– Мама знае ли?

– Майка ти го познава, виждали са се, когато спаси дядо ти след девети, а и после, когато дойде да ни измъкне от Лудогорието, нали знаеш, че бяхме интернирани? – Мая кимна, бяха ѝ разказвали някои неща, но подробностите винаги оставаха за друг път. Този друг път никога не идваше. Баба ѝ продължи – Не вярвам майка ти да пази много хубави спомени за него. Сега не знае, че се виждаме. Тя има предостатъчно неща на главата си, за да се занимава и с моите. Държа ги настрана един от друг.

– Знам колко е обичала дядо, едва ли ще ти прости, че си близка сега със Саво. Нали заради дядо си е дошла от Америка и е останала в България? И заради доктора после, разбира се…

Мица разгледа внимателно пръстите на ръцете си. Беше време.

– Мая… Всичко, което правим е от любов. Останах с дядо ти от любов, той заслужаваше, ако беше жив още щях да съм с него. Той си замина от любов – не можа да си представи живота без мен и затова се върнахме заедно в България. Майка ти пък не можа да преглътне живот без татко си. Когато той си замина, тя опита да го замести с доктора – взе го донякъде защото се бе грижил за Цено. Почувства го близък, а и тя е мек и деликатен човек, доверява се много лесно и е нерешителна. Пати си от това, но не може да се промени. Всеки има нужда от две неща в живота си – да бъде обичан и да бъде ценен. Ако има поне едно от двете, е късметлия. Ако няма нито едно от тях, понякога ги замества с това да бъде нужен някому. Майка ти се чувства нужна да е около баща ти и вас. Не я съди, тя сама избра коя да бъде и понася достатъчно достойно живота си – не ви е оставила, не е избягала, живее и продължава напред – това е героизъм. Ти обаче си различна. Различна от нея, различна и от татко ти. Не приличаш и на мен. Знаеш силата на мълчанието, решителна си, твърде премерена за възрастта си. Ти можеш да понесеш и да премълчиш. Майка ти обича баща ти и аз не мога да я съдя, че стои с него. Сърцето ми се къса, но това си е нейния живот, тя има право да го живее, както прецени. Опитай се и ти да ѝ простиш и да я разбереш. Не ѝ наслагвай отгоре. И аз не го правя. За това и държа Саво настрана.

Мая поклати глава.

– Не знам как го правиш. Как понасяш да знаеш какво прави доктора и да си мълчиш, а и мен да съветваш същото? И да живееш в тая секретност със Саво? Докога?

– Завинаги. Мълча си, защото съм се научила да виждам и да държа само на доброто в един човек. Помниш ли кой те научи да караш колело?

Мая премигна объркана.

– Колело? Ха… да, доктора.

– Той ти купи колелото и тичаше с теб на малкото стадионче зад блока ви всеки ден след работа, докато свикнеш сама, нали?

Мая кимна с безразличие.

– Е, да, но…

– Кой те научи да играеш шах? Хоро? Кой ти прожектираше като малка филмчета на стената и ти носеше новите ленти всяка седмица от ЦУМ? Кой те водеше на Славейков във втория салон всяка събота на новия детски филм? Кой те научи да плуваш на морето?

Мица замаха нетърпеливо с ръце:

– Чакай, чакай, бабушка, да не би да защитаваш доктора? Верно ли се случва това? Най-малко от теб очаквах да ме предадеш така! Да не би да си на негова страна и да го оправдаваш? Какво доживяхме! – беше удобен момент да посегне за цигарите, но не ѝ стигна смелост. Боже, как ѝ се пушеше…

– Не защитавам доктора. Защитавам теб, Мая. Трябва да се научиш да простиш, да преглътнеш, да си над тези неща, да уважаваш избора на другите хора. И да не наказваш себе си за грешките им. – Мица беше сериозна и Мая замълча.

Истина беше. Всичко това, което баба ѝ каза, Мая дължеше на доктора, имаше хубаво детство. Той се въздържаше от изпълнения, когато тя беше малка. После… После стана друго…  Мая вдигна поглед към безкрайната долина. Беше започнало да маранясва. А може би беше смог, но въдухът се виждаше цветен и трептящ над сградите и улиците, а автомобилите и рейсовете плуваха на малки точки в далечината. Мая виждаше нещата за пръв път по този начин. Мица продължи:

– Саво не спаси свекър ми и девер ми, убиха ги след девети, но помогна след това на децата на Върбан във Варна. Обади се лично където трябва, без Въжарови да знаят, за да приемат Мито и Джуро за моряци. Как иначе стават моряци кулашки деца? Ами леля ти Зарка? Нали пастрокът ѝ зъболекар – голям мерак и тя след него. Тя не е и разбрала, но Саво написа препоръка за медицинския, за да я вземат. Калинка и мъжът ѝ избраха точния момент да заминат за Турция преди смяната на имената – познай защо… Саво командирова и Стоянчеви в Африка. За тях отделно мога да ти разкажа някой път. Венета помогна без да иска и тя – накарах я навремето да се обади по телефона на окръжния секретар, та да направят най-после водата и асфалта до селото, в което бяхме, че хората се бяха намъчили. И един фелшер успях да издрънкам от нея тогава за селото – получи се, изпратиха, още е там. Тя после се разсърди, защото все пак трябваше да освободят апартамента, но това не стана по моя вина, а и тя нямаше вече как да върне назад устните нареждания за лудогорското село. А от къде мислиш знаех да я накарам да се обади, вместо да пише? Казано-речено “от горе”, от София, е неотменимо в днешна България, ама трябва да го знаеш… Край нямат тия, ако вземеш да разплиташ, Мая. Най-хубаво е да свикнеш да правиш най-доброто, на което си способна в момента и да не търсиш вината на другите, остави всеки на избора му! Аз какво да правя? Да му се сърдя цял живот ли на Саво? Животът ни подминава, ако се сърдим, а е толкова кратък, уверявам те. Преценявай хората по добрите им страни. Обичай ги за това, което са, не си слагай тегоба на сърцето да ги ненавиждаш за това, което не са. Остави ги да вземат собствени решения за съдбата си. Ти мисли за своята – никой няма да го направи по-добре от теб. И не бягай от съдбата си, каквато и да е тя, а я приеми и я накарай да те уважава.

Мая мълчеше. После изведнъж попита:

– На дядо си приличам най-много, нали?

Мица бавно кимна. Мая продължи:

– Как успяваш да обичаш само половината от него?

– От кого? – Мица зададе въпроса искрено.

Мая прехапа уста, идваше ѝ да се засмее, но се въздържа.

– От Саво.

– Или обичаш един човек, или не. Няма нищо, което един човек може да направи, за да те накара да го обичаш, ако ти не го обичаш. Но и обратното е вярно – нищо не може да те спре да обичаш един човек, ако наистина го обичаш. Пари, политика, положение, възраст – това са странични неща, които можеш да приемеш или да не приемеш в един човек, но това няма нито да те накара да го обикнеш, нито да те спре да го обичаш. Ако тези неща ти влияят – това не е любов. Саво ме остави втора в живота си, но аз се примирих. Предпочитам да съм втора, но да съм до него. Сгазих гордостта си и много други неща, за да съм с него. Той сгази още повече, за да е с мен – няма семейство, аз съм му единственият близък човек. Братята му имат собствен живот, отдавна се занимават с децата и внуците си. Той е сам. В работата си приятели няма, там тази дума не съществува… Само аз съм. Той избра да е така. Ако не бях се съгласила да съм втора в живота му след любимата му партия – сега щеше да седи сам на този диван. Я помисли и преброй колко вечери има човек в живота си, та да се инати и да остави любовта да седи сама на дивана дори само в една от тях? Такъв е животът. Приемам целия Саво заради тая половина, която обичам.

Мица изтупа полата си, събра празните пластмасови чашки и се изправи.

– И аз ще полегна малко. После ще направим вечеря, а утре ще боядисаме яйцата. Знам, че у вас е забранено да се празнува Великден, това май ще са ти първите яйца, които боядисваш?

Мая се засмя:

– Така е. Докторът не дава. И мама не смее.

Мица прегърна внучка си през раменете, взе чашите и тръгна към кухничката.

– Мама не знае, нали?

Мица се спря и се обърна. Наистина това дете приличаше неимоверно много на дядо си! Остави обратно чашите на масата и седна.

– Не, майка ти не знае. И нямам никакво намерение да ѝ казвам. Тя остана много затормозена от войната, за нея войната беше нощ, никога не си спомня войната като ден. Тази травма никога не я напусна. Дядо ти Цено беше неотлъчно до нея, бяха неразделни през цялото ѝ детство и юношество. Тя го обожаваше и се обърка, че всички мъже на света са такива като татко ѝ. Тя пък беше всичко, което той искаше – неговото момиче от мен. Аз ги разбирах и ги оставих. Само за това, че сега го няма, аз няма да разваля приказката им. Майка ти се ожени за Тома преди да навърши двадесет. Мислеше, че ще замести баща ѝ. Излъга се жестоко и се самонаказва да плаща за тази заблуда и до днес. Аз нямам очи и сърце да я критикувам – цял живот имах най-добрия съпруг, а всичко, което исках беше Саво… Не ми отива да ѝ давам съвети за тия неща. – Мица взе ръката на Мая и я потупа. – Миляна се роди и ще си остане завинаги дъщеря на Цено Въжаров. Родител е, който гледа, а не който прави. Това е моето разбиране. Ако ти искаш някой ден – вземи друг курс по този въпрос, давам ти пълната свобода да го направиш. Това ще е твоят избор. За мен нещата ще останат така.

Мица стана и този път наистина тръгна към кухнята. Мая се облегна на стола и се загледа към черешите.

– Саво никога няма да има дъщеря, защото с нищо не я е заслужил. Но има право и му е време да има внучка. Понеже и внучка му е узряла, за да го познае и да го приеме, ако го иска и двамата имат нужда един от друг… Нали?

Мица не се обърна. Продължи навътре и отговори мимоходом:

– Изпуши тая цигара, дето я мислиш от два часа насам, а те е срам да запалиш пред нас. Пакетът е на перваза.

ХХХ

Рано на другата сутрин Мица тихичко събуди Мая и двете излязоха преди Саво да се е събудил. Мица заведе внучка си в църквичката долу в селото. Запалиха си свещички и поседяха, нямаше хора, всички щяха да се изсипят тук вечерта за самото Възкресение. Разходката обратно нагоре към виличката беше хладна и приятна и Мая виждаше баба си като жена, с която сега се запознава. Любопитството ѝ само се бе изострило от вчера и тя бе лакома за всякакви подробности.

– Не разбирам как сте се виждали толкова години без това да стане известно?

– Апартаментът на Саво имаше нужда от чистачка, а аз бях чистачка и по професия. Всички ме знаеха във входа му като чистачката на Саво, ходех и си тръгвах по всяко време години наред. Саво беше на по-специална служба, от там също знаеха, че съм чистачка и бяха приели, че ме е наел да му чистя. Иначе те си имаха служебни чистачки, но той отказваше да допусне друг в апартамента си освен мен. Ходех поне веднъж седмично. И двамата имахме нужда да се виждаме. Той винаги си оправяше сам, готвеше и ме чакаше. Беше нашето малко бягство от реалния живот. Без обяснения, без вини, без обещания.

– А дядо Цено не се ли досещаше?

– Възможно е да се е досещал, но аз ходех много по клиентки за пробите им из София и беше нормално да излизам и да ме няма с часове. Единият от нас дежуреше в училището, другият работеше допълнително с шевната машина или по мандрите. Имахме си доверие. Бяхме намерили удобството в нещата и живеехме добре.

Мая попиваше всяка дума и чувстваше ново уважение към баба си. Мица продължи:

– Докато дядо ти Цено беше жив винаги се прибирах в къщи вечер. Когато той реши и си замина – взехме със Саво тази виличка на баира и прекарваме повечето си време тук. В апартамента той си ходи сам, аз си поддържам квартирата отделно. Там ми е и машината, а където ми е машината – там ми е и къщата. Не съм се пренесла да живея със Саво тук. Няма и да го направя. – Мица вървеше с уверена равномерна крачка нагоре, а Мая пъхтеше подир нея.

– Няма начин дядо Цено да не е разбрал. Няма начин. – Имаше риск баба ѝ да я отреже и да не ѝ казва нищо повече, ако я сметнеше за нахална, но нуждата да знае всичко гризеше Мая повече, отколкото беше склонна да си признае. Баба ѝ – с двама мъже цял живот! Айде бе! Това не би допуснала дори с очите си да го бе видяла. И все пак беше факт. Подтичваше и пъхтеше, но гледаше да е в крачка, за да не изпусне и думичка.

Мица видя, че Мая се е задъхала, отби встрани и седна на един сух стар дънер, който се пънеше да се вижда измежду треволяка. Утрото беше прекрасно, а денят обещаваше да е много слънчев и топъл. Мица откъсна една тревичка и потупа с нея дънера до себе си, посочвайки на Мая да седне.

– Дядо ти Цено знаеше, че аз обичам друго момче още като се оженихме. Беше много добър и разбран човек и аз много го уважавах. Живях много хубаво с него. Никога не настоя да му кажа, че го обичам, което ме накара да го обичам по мой собствен си начин. Не съм му изневерявала със Саво. Изневерих на Саво с дядо ти Цено, като се ожених за него.

Мая обичаше новата си баба. Не можеше да повярва на късмета си да я има.

– Защо се ожени за него тогава?

Мица въздъхна.

– Нямаше как, така стана, такава ми била съдбата. Не съжалявам, животът ми беше добър, имам двама мъже, които ме обичаха, много жени нямат нито един. Гледах да съм почтена и с двамата, защото обичах и двамата. Странна баба, а? – засмя се тя на Мая, която я слушаше внимателно и се наслаждаваше на узряващия ден. Из улиците на града той се промъкваше постепенно иззад ъглите, скачаше по балконите за малко, целуваше набързо дърветата и побягваше нататък. Тук на планината денят беше властелин – разтворил ръце, той прегръщаше хълма страстно и неотстъпчиво и го обливаше с горещина и живот. Мая остана очарована, всичко на това място ѝ харесваше – спокойствието, сочната тишина, обещанието за обич, което се усещаше във въздуха.

– Дядо Цено наистина е бил много готин, жалко, че не го заварих.

– Готин? Ха… Да ви имам изразите! – Мица се засмя, но се замисли как да подреди най-добре това, което искаше да каже на внучка си. Когато вчера я качваше по нанагорнището не беше сигурна как ще реагира на Саво, на къщичката и живота им. Надяваше се на разбиране от страна на Мая, мечтаеше за одобрение, получи пълно разбиране и възхвала. Отдавна не се бе чувствала толкова удовлетворена, душата ѝ сияеше от щастие. Искаше да бъде поне наполовина толкова добра баба, колкото беше баба Милоша за нея. Бяха изтървали много време с Мая, но сигурно беше за добро – не се знаеше как детето щеше да приеме всичко това преди четири-пет години. Сега Мица дължеше на внучка си най-малкото пълна откровеност. Не беше казвала тези подробноси на никого другиго, най-малкото на Миляна или Саво. Сега те за пръв път напускаха заключеното место на съкровените ѝ тайни и виждаха бял свят. Мая заслужаваше да знае.

– Опитвах се няколко пъти да кажа на дядо ти Цено истината, но той никога не допусна това да стане. Трябваше ми време, за да осъзная, че прави това нарочно. Винаги намираше начин да ме прекъсне и да сменим разговора. Исках да му кажа и преди да си замине, въпреки че той не беше много на себе си. Все пак намери сили да отбегне въпроса и тогава. Каза ми, че всичко, което е искал от живота и от мен го е получил, че всичко, което е искал, е било да остана и аз съм останала – не можел да иска повече. Реших, че нещата ще са каквито са и ще се разберем на оня свят повече и вдигнах ръце. – Мица се завъртя наобратно на пъна, като остави слънцето да топли гърба ѝ. Мая я последва без да се усети и направи същото. – Каза ми също задължително да взема всички бумаги от болницата, когато си замине – не искал никаква част от него да остане там. Аз му се скарах да не ми говори такива неща, но не след дълго наистина ми се наложи да го направя. Нещо ме накара да ги отворя и прочета по-подробно. Тогава видях, че в графата „прекарани заболявания“ той е продиктувал на сестрата да напише и „заушка“, което не е било важно да се отбележи. Направил го е съзнателно и нарочно. Разбрах, че е знаел всичко през цялото време, знаел е, че не може да има деца, но е избрал да живее живота, който го радва. Разбрах, че наистина е обичал и мен и дъщеря ми. И че тя винаги ще бъде преди всичко неговата дъщеря. Той изцяло го заслужи. Разбрах, че ми изпраща послание от оня свят. Иска ми прошка за това, че не ми каза още в началото на брака ни, че не може да има деца. Аз толкова се измъчвах тогава, а той си е мълчал. Мълчал си е, за да не си тръгна, за да ме запази, да ме има – въпреки, че е бездетен, въпреки, че не го обичам, въпреки всички толкова много други неща… Никога не ми досаждаше с обяснения, че ме обича, но не е минал ден да не ми го покаже. Било му е трудно да го каже, като знае, че ме прилъга да оставя Саво и да се оженя за него, а и деца не можем да имаме…

Мая плесна с ръце. Беше взела страна. Или поне така си мислеше…

– Прости ли му? Аз не бих му простила.

Мица се обърна и погледна внучка си с едно присвито око, за да запази другото от силното слънце. Беше толкова хубава, млада и нежна под лъчите на утринното слънце. И животът беше пред нея. Този труден, объркан и прекрасен живот.

– Моята баба Милоша казваше: послушай ме, защото накъдето ти си се запътила – аз оттам се връщам. Всяка сутрин, когато се събудиш ти избираш коя да бъдеш. Ти и никой друг. Можеш да се сърдиш, можеш да отмъщаваш, можеш да се противиш на всичко и всички на тоя свят – на кого помага тоя инат, какво ще поправи? Не е важно какво става с теб, а как се справяш с това всеки ден и как успяваш да продължиш нататък. Ти решаваш какво да си и пак само ти избираш коя да си. Аз реших да бъда съпругата на Цено Въжаров и след смъртта му, защото той беше добър човек, грижеше се за всичко и за всички, и понасяше живота такъв, какъвто съдбата му го поднесе. Той ми взе много, но и много ми даде. Държах документа, в който пишеше черно на бяло, че Цено ме е лъгал ден подир ден. От любов. И така му е било мъчно и срамно, че го прави, че ме помоли да видя този документ чак след смъртта му. Пак от любов. И аз избрах. Избрах да продължа да го обичам и уважавам, защото той беше прекрасен човек и заслужава аз да остана Мица Въжарова докрай. Сгънах листа и го прибрах, защото той не можеше да промени нито минута от всичкото добро, което видях от този човек – единствения съпруг, който някога ще имам.

Мая се поколеба.

– Ами Саво тогава?

– Саво за мен е любовта. Не избираме любовта, тя избира нас. Аз съм благословена, че я срещнах. Това не е обещано, това е дар. Избираме дали да го приемем или да го загърбим. Аз не мога, не искам да загърбя любовта. Но любов и брак често са различни неща.

Мая слушаше живота, който жужеше в тревата и гледаше как последните капки влага побягват от зеленината наоколо нагоре към небето под жежкото подухване на слънцето. Усещаше го върху гърба си и си мислеше, че започва да разбира какво е щастие. Щастие беше да не взема страна, а да обича другите за това, което са. Мица продължи да говори с искрена радост – за пръв път разказваше всичко това на глас на друг и то толкова близък и обичан човек. Беше го пазила в себе си достатъчно дълго и сега установи колко голяма нужда е имала да го извади навън от себе си.

– Дядо ти Цено ми даде свободата да съм така щастлива и спокойна днес. Той ми показа, че човек не бива да бъде съден и наказван за чувствата си, че човек има право да бъде щастлив така, както го иска и разбира, стига да не пречи на другите. Дядо ти Цено се оттегли и ме изпроводи при Саво. Знаеше, че никога няма да го напусна, докато е жив и за това ме напусна той, за да ми върне свободата. Можеше да замине за Америка, но избра да бъде с мен докрай. Показа ми, че иска да съм щастлива, като постъпя и аз с отворено сърце към живота, без значение колко странен би изглеждал избора ми на останалите. Така или иначе аз щях да съм със Саво, защото го обичам, но щях да съм угнетена. Дядо ти Цено е този, който ми дари живот със Саво без угризения. А това е истинска любов.

ХХХ

Боядисаха яйцата в закачки и смях. На Мая много ѝ хареса спокойствието и обичта, които се усещаха във въздуха на тази къща. Беше толкова различно от тежкото алкохолно мълчание по празниците у Карагеоргиеви.

– Нали си комунист, не вярваш в Бог, как даваш на баба да черви яйца? – удивляваше се Мая. Беше се престрашила да се обръща към Саво с “ти” от тази сутрин и беше благодарна, че останалите го приеха за естествено.

– Щом е важно за баба ти – значи е важно и за мен. Това е нашият дом, трябва и двамата да се чувстваме удобно тук. Не твърдя със сигурност, че няма Бог, твърдя, че не уважавам църквата, за това и не ходя там.

Мица ги бе изгонила на верандата, за да не правят навалица в малката кухня. Сега двамата седяха на дивана с по няколко малки сандвича-награда за добре свършената работа с яйцата и чакаха обеда.

– Баба ми каза, че познавате едни Стоянчеви? Познаваш… Вярно ли е това?

– Да, Венета е от нашето село, а с Киро бяхме в един партизански отряд. Владимир е синът им, също го познавам добре покрай работата. Защо питаш?

– Една моя близка позната направи аборт преди няколко дни от Тодор Стоянчев. Той все се хвали, че са дипломати, дали са същите хора?

– Сигурен съм, че са те. Синът на Владимир е Тодор, кръстен е на Тодор Живков. Това са хора-нагаждачи, пази се от тях. Защо се стигна до аборт с момичето? – Саво беше истински щастлив, че Мая споделя с него така скоро толкова лични неща и гледаше да не я уплаши с прекалено много въпроси. За пръв път имаше кръвен наследник, с когото говореше и това го вълнуваше повече, отколкото беше очаквал. Беше мечтал толкова много за деня, в който ще може да говори с Миляна или някое от децата ѝ като с близък човек, а сега всичко, което искаше, беше да прегърне момичето пред себе си и да ѝ каже колко много я обича. Сигурно остаряваше…

Мая замълча. Защо наистина се стигна до аборт? Някъде се бе провалило доверието, някъде мерзостта бе взела връх над справедливостта и Мая беше неспособна да спре това. Беше неспособна да спре и насилието в къщи. Оказа се неспособна да не се предава, когато се наложи да удържи. Почувства се малка и недостойна. Толкова харесваше Саво, беше неочакван подарък от съдбата да има дядо – никога не бе имала дядо до сега, родителите на Тома си бяха заминали преди той да се ожени, дядо ѝ Цено също. И ето сега тя седеше до Саво и трябваше да му признае колко слаба и безстойностна е единствената му внучка. Поклати глава. И реши да му разкаже – какво пък, нека знае, това е реалността. Разказа му всичко, разказа му за директора и касетката, за Миляна и баща си, за Сание и Тодор, за приятелките си и училището, за лицемерието наоколо и безпътицата, в която се намираше, за всичко, което ѝ дойде на ум. Никога до сега не се бе отпускала да е така откровена с по-възрастен човек. Споделяше само някои неща с приятелки, понеже я разбираха, но възрастните отбягваше – те винаги държаха конско или наказваха. Нещо в Саво я караше да му се довери както на никой друг. Той я изслуша много внимателно, очевидно нещата, които разказа много го впечатлиха и на няколко пъти ѝ кимаше насърчително, за да ѝ покаже съпричастност. Мица излизаше да си почине от време на време при тях, но не ги прекъсна. Беше щастлива. Беше щастлива, че вижда Мая и Саво да се харесват, да се сближават и взаимно да си се доверяват. Осъзнаваше колко много са имали нужда един от друг – вероятно повече, отколкото го осъзнаваха и те самите.

Когато Мая свърши да говори, Саво кимна към градината и ѝ посочи едно от дърветата в дъното.

– На това място бях вързал малко въже, за да си простираме дрехите. По някаква неясна причина обаче, птичките наоколо си харесаха няколкото клона точно отгоре. Идваха, кацаха, щедро ни оцапваха прането и си отлитаха. Наложи се да махна въжето и си купихме подвижна сушилка, която местим подир слънцето, но далеч от тия клони. Нарекохме този учатък от градината „Двете Нули“, защото единствено оставаше да сложа една чинийка, за да пускат стотинките за тоалетната, в която превърнаха мястото. – Мая погледна към тази част на градината, но не разбираше защо си говорят за пране след всичко, което му разказа. Саво разбра объркването ѝ и побърза да продължи. – През пролетта точно отдолу неочаквано се появи огромна кръгла леха диви цветя за чудо и приказ, за която ние с Мица нямахме никаква заслуга. Всичко, което птичките бяха изпускали, беше донесло и несмлените семена на цветя от други места, беше се хванало и покълнало самó, а торът бе подсилил почвата, за да им даде живот. Бели, лилави и жълти минзухари, див лук… А дивите теменуги! Те превзеха двора само след няколко години и упояват с аромата си всичко живо наоколо!

– Така е! – обади се Мица. – Нали знаеш как нося и у вас пролетно време понякога теменужки?

– Да! – зарадва се Мая, това ѝ беше много любимо. – Винаги си мислех, че ги купуваш от бабите на пазара!

Саво се усмихна на Мая, наведе се напред от мястото си и я погледна в упор.

– Събери всичко, което си преживяла, всичко, което носиш в душата си и го направи на тор за бъдещето си, както градинката. Преживяното може да те подхранва, да те запази скромна, да те направи добра, да ти помогне да разцъфнеш. Използвай несмлените семена, които болката носи – те ще покълнат и ще дадат отличен резултат. Може да стане и обратното, внимавай – ти си тази, която ще реши кой път да хване. Имаш здравето си, ума си, опита си от всичко, което ти се е случило – остава да имаш и волята. Намери твоето нещо, на което да отделиш толкова време и внимание, че то да те познае и да ти се довери – както е за баба ти машината. Посвети време на това, което обичаш, то ще ти се отплати. И не се гнуси от тора – той съществува неслучайно, той е полезен, стига да можеш да оцениш това и да го използваш правилно.

– Ти имаш ли такова нещо, на което си отделил толкова време и внимание, че то да ти се довери? – въпросът на Мая изненада Саво. Значи това било да си дядо, помисли си с радост той – някой, когото смяташ за зелен и съветваш, да те сложи на място дори без да разбере, че го прави. Засмя се на глас – осъзнаваше колко много е искал това момиче до себе си.

– Да, имам такова нещо. Ще ти разкажа някой път, ако искаш.

– Хм… – Мая мислеше бързо и не искаше да изглежда нахална, но толкова, толкова много ѝ харесваше да е тук, че трябваше да хване момента. – Карагеоргиеви отиват на море след няколко седмици. Аз не искам да ходя с тях, а ще съм завършила училище…

Остави идеята да увисне във въздуха, с надеждата, че Саво ще я прихване да не се сгромоляса на земята. Възрастният мъж до нея едва прикри усмивката си и го направи – престори се, че наистина се върза на малкия ѝ номер със самопоканата. Толкова беше сладка. И толкова приличаше на него и по характер.

– Ами… ние ще сме тук с баба ти, ако ти се идва – аз ще съм щастлив да прекараш това време с нас. Изобщо – моля те, идвай винаги, когато ти се идва! Нямаш нужда от повод.

Дощя  ѝ се да скочи и да го прегърне. Имаше най-готиния дядо на света!

– Исках да те питам нещо, Мая. – гласът му стана по-тих. Дали не искаше да ѝ каже нещо тайно от Мица? Мая наостри уши и се наведе към Саво. – Кога последно чу майка си да пее?

Това Мая не очакваше. Изобщо не очакваше такъв въпрос.

– Ами… не знам някога да е пяла много, чувала съм я един-два пъти да подпява с телевизора, но беше много отдавна. Може би не е добра певица, може би не обича да пее, но майка ми не е много по музиката. Как ти дойде на ум да питаш такова нещо?

Саво не отговори. Беше почти сигурен, че Мица не хвана тази част от разгорова, което той и целеше. Тя не искаше да му каже някои важни подробности от живота на Миляна, защото не искаше да допусне за нищо на света той да се намеси. Изминалите години в службата и естеството на работата му обаче не му разрешаваха да остане безразличен към положението на дъщеря си. Опитът му си каза думата и с едно единствено изречение-отговор той извади от Мая всичката информация, която му трябваше. Смени веднага темата.

– Хайде да видим баба ти готова ли е с това ядене, за да ѝ помогнем, ако трябва. Да видим и другата част от забавата – дали ще мога да се изправя сам от стола. – Мая се засмя и се спусна да го подкрепи, като също се престори, че се връзва на малкия му номер със завоалираната молба за помощ.

Дните минаха неусетно. Почиваха си, разказваха си истории и се наслаждаваха на времето си заедно. Саво разучаваше внучка си и си мислеше как все му се налага да догонва времето с жените на живота си. Работата, дългът, вярата, че върши нещо важно за родината, го бяха лишили от най-важните човешки ценности – семейство и близост с хората, които обичаш. Сега Мица му даваше още една възможност и за кой ли път той разбираше, че любовта им беше най-важното постижение в живота му. Нищо настрани от това не беше трайно – идваха големи промени и картите на събитията щяха не да се пренареждат, а да се разхвърчат на всички страни. Бяха го викали да се върне от пенсия за помощ, но той не се съгласи. Неговото време бе минало, беше направил, каквото бе могъл. Искаше да бъде по-свободен, искаше да бъде с Мица, а в последните два дни осъзна, че много иска да опознае и внучката си. Беше надминала очакванията му и щеше да направи всичко възможно да я има в живота си. Всеки път, когато погледнеше Мая, очите му се отразяваха в нейните като в огледало. По някакъв странен начин и двамата разбраха това, без Мица да се намесва.

След Великденския обяд в неделя се смяха на случки, които Мая си спомни от детството им с брат ѝ. Те бяха съвсем нови и за двамата възрастни, защото повече или по-малко го бяха пропуснали. Тримата се забавляваха заедно от сърце – научиха кой какво обича да яде и какво изобщо не понася, сравниха вкуса си за книги и филми, присмяха се взаимно на модата, която харесваха и следваха и когато дойде време за кафето, Мица дори пусна малко музика по радиото. Някакво архаично българско парче от преди десетилетия накара Мая да се потресе като мокро куче, но Мица и Саво не ѝ обърнаха никакво внимание – спогледнаха се и си кимнаха с огромни усмивки на лица.

– Моля ви се, какви са тия трели, ушите ми! – Мая ги затисна демонстративно и скочи от стола. Саво също успя да се изправи, бутайки няколко неща наоколо, подаде ръка на Мица и я приласка да потанцуват. Беше му трудно, но все пак успяваше да помести по малко крака и двамата с Мица просто стояха прегърнати и леко се поклащаха в малката кухничка, шепнейки думите заедно с певицата:

„Има думи по нявга излишни за нас,
 има думи в сърцата ни скрити.
За какво ли да казваме всичко на глас,
щом са казали всичко очите?“

Мая се заслуша, сигурна беше, че е чувала тази песен в някакъв стар филм по телевизията. Не си спомняше да е виждала родителите си да танцуват и замаха от неудобство с ръце пред лицето си, защото не знаеше как иначе да се предпази от гледката на прегърната двойка пред себе си. Саво погали главата на Мица и леко обърна лицето ѝ към себе си.

– Ох, моля ви се, да не вземете и да се целувате сега! Старите хора не се целуват! – почти извика Мая и присви очи на цепки, докато се бореше със столовете и масата да си проправи път и да се спаси към верандата.

– Така е… старите хора не се целуват… – съгласи се Саво и целуна Мица.

– Леле-мале, кво става тука! – Мая почти побягна, като се заливаше в искрен писклив смях.

– Затвори вратата да не мирише! – настигна я насмешливият глас на Саво и тя тропна шумно бравата зад себе си, удряйки два пъти с длан по вратата в знак на съгласие.

Дръпна единия стол и се отпусна отгоре му.

„Замълчи, замълчи, 
нима в наште очи
всички чакани думи ги няма!“

Запали цигара и вдиша дълбоко и щастливо. Остави влюбените да танцуват вътре. Музиката се лееше на красиви вълни наоколо. Денят навън беше вълшебен.

„Замълчи, замълчи,
виж в очите звучи
туй което с теб чувстваме двама!“

Продължи да пуши спокойно, загледана замечтано надолу към София.

Беше намерила семейството си.

Най-после се бе прибрала у дома.

16. Великден картина

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

6 thoughts on “15. Възкресение

  1. Край, прочетох всички глави на един дъх – за три дни, откакто открих блога ви!
    Възхитително, великолепно, брилянтно! Очаквам с нетърпение следващите глави.

    Liked by 1 person

  2. Не мога да се наситя, затова всяка дългочаквана глава ми се струва много кратка.Цяла седмица рефрешвам страницата, с надеждата, че не съм разбрала нещо и може да има по-скоро нова глава.Чета с удоволствие и чакам се нетърпение!

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s