14. The Beatles

Миличка моя, най-обична какичко Нинка,

Толкова ми липсваш, че ми се плаче. С теб единствена всичко споделям, а си толкова далеч и аз съм толкова самотна понякога. Така ми трябваш да си до мен, така ми се иска да седнем и да си говорим, с дни! Моля се на Господ да е милостив и това да стане все някога. Не мога да повярвам, че са близо двадесет години, откакто не сме се виждали!

При нас нещата са, както ги знаеш – Тома ходи на работа, когато е трезвен е човек, но пийне ли малко – става животно. Не мога да се боря с него, нямам сили да се разправям, плаша се, че май свикнах. Толкова добър специалист, можеше да стане голямо светило, ама това пиене му изяде главата. Той обвинява комунистите – пречели му нарочно, но истината е, че го влече чашката и почва да му личи. Не помни после какво е правил, поне така казва. Омръзна ми от неговите извинения, те са едни и същи, толкова години станаха, че се научих да не го слушам вече. Вечер бие, сутрин плаче, понякога ми е жал за него. Като изтрезнее е свестен, мазни ми се, извинява се, удържа се някое време и после пак. Мама Ленка се оказа голям пророк – нали ми каза в Париж, че с това пеене на масата ме чака пияница за съпруг. Е, натресох му се сама, права беше! Не искам и ти като Мая да спреш да ме уважаваш за решението ми да остана с Тома. За децата не е лесно така да се живее и аз разбирам, но какво да направя? Цвети е свестно и кротко момче, на мен се е метнал и търпи всичко, не протестира и си трае, ако баща му го командокра насам-натам като е пиян, ама Мая е плен-и-пóжар, дето викаше баба Милкана, Бог да я прости и нея, че я споменаваме.

Имам голяма мъка с Мая, писах ти, ама пак ще се оплача – никак не сме близки. Как можа така да стане, както аз с мойта майка! Нея я разбирам – тя никога не ми прости, че си дойдох, а като се ожених и за Тома – съвсем ме отписа. В интерес на истината, тя ми каза навремето, че той може да се окаже пияндурник, ама аз тогава ѝ се присмях и даже я обидих много. Нахоках я, че тя като не можа да залюби баща ми за толкова години, я е яд, че аз намерих любовта и ще се оженя за него. Млада и глупава съм била и сега ми е мъчно, ама е късно да се обясняваме и с нея. Тя много ми помогна за децата докато отраснат, нали все ти пишех и тогава, но все малко настрани се държи и до днес. Тя си е особена, знаеш я. Остана в тая квартира, която с баща ми наели навремето и шие на клиентки, та си добавя към пенсията. Чуваме се редовно, но откакто децата пораснаха, в последно време не се виждаме много. Тя заета, аз на работа, а и нали никак не се търпят с Тома. Класика са те, тъща и зет, ама какво да направя…

То така излиза мрънкаливо това писмо, ама най-вече ти пиша да ти споделя, че не знам как да се оправям с тая мойта дъщеря. Толкова е своенравна и вироглава, прави каквото си иска, почти съм сигурна, че е пропушила, закъснява, отговаря на баща си. И като се сдавят двамата – няма живот в тая къща! Понеже не се виждат отстрани колко си приличат – тя е същият инат като него и хич не му отстъпва милиметър, той излиза от кожа, нали не може да търпи някой да му противоречи. Едната вечер щеше без малко да я обеси – провесила някакво кръстче, не я знам от къде го е взела, той откачи. Разбесня се, разкрещя се, че само това му трябва – да засекат дъщеря му в някоя църква и да го влачат по комитетите да дава обяснения защо възпитава вражески, упадъчни елементи вкъщата си, а иска повишение. Тя не му отговори, но не свали кръстчето и той ѝ го дръпна така жестоко от врата, че тя просто увисна на синджирчето. Аз се разплаках и се спуснах да ѝ помогна, той ме бутна настрана да се махна от там. Мая и тя, вместо да се опита да му уталожи гнева взе та се разсмя, ама така нахално, че Тома ѝ завъртя набързо няколко шамара – беше пил. Изобщо не знае как да действа с баща си, особено като е пил, а и не иска да ме слуша поне да я посъветвам. Казала ми е, че всичко ще е, но като мен няма да е. Понякога си мисля, че ме ненавижда, но със сигурност знам, че не ме уважава затова, че не се развеждам с Тома. И той я налага, тя му се смее и му вика:“Каквото и да правиш, не можеш да ме убиеш, ще ти попречи на кариерата, докторчеее!“ Наказа я после да не излиза дълго време.

Говорих с едно момиче Илияна, която е учителка по математика в училището им. Цвети взема уроци при нея, че хич не му върви тая математика и без уроци съвсем ще потъне. Не взема скъпо и е добра учителка, идва секретно у нас, защото е нередно, ама ѝ се налага да докара някой лев отгоре, че е с малко дете. Та тя ми сподели много неприятен инцидент, за който Мая дори не спомена вкъщи. Привиквали са ги един по един в кабинета на директора хората от една определена голяма група, за да кажат кой е донесъл касетка на Бийтълс, която се размножава между децата. Илияна е присъствала като още един представител от училищното ръководство на част от разговорите. Повечето веднага са си признали, това са деца все пак, имат страх и уважение и са добри ученици, имаме късмет с това училище, държат ги стабилно, няма това-онова. Нашата хубавица влязла с усмивка на устата, моля ти се! Директорът им е бивш военен, полковник, много строг човек, попитал я и нея, каквото и другите – кой донесе касетката пръв. Тя казала веднага – аз, явно го е мислила предварително! Представяш ли си, моля ти се! Ние дори касетофон нямаме! Той казал – знам, че не си ти и знам, че знаеш – кажи кой е! И тя му отговорила – „Щом знаете, че не съм аз – значи вече знаете кой е, защо ме питате?“ Такъв тон на директор държи ли се, Боже Господи, могат да я изгонят на мига, какво ще я правим… Той обаче явно все пак разбира от деца, има подход и е добър педагог, за да го направят директор, та кротко ѝ казал – искам да знам, може ли да се разчита на теб да казваш истината, когато се иска! Иначе последствията могат да са много неприятни – изключване от Комсомола, среща с родителите и забрана за постъпване във висше учебно заведение. Та тя чак тогава помислила и си признала, та се разминало всичко и ние даже не сме разбрали – останало си е вътрешно за училището да си решат въпроса без родители. Добре се справят с децата там.

Мая се сближи напоследък с едно момиче, което леля Калинка прати от тяхното село, преди да заминат за Турция с мъжа ѝ и децата. Комшийско дете, дъщеря на Ермин, ако си го спомняш, от ъгловата къща на завоя, все носеше и броеше едни стъклени топчета? Та дъщеря му, Соня се казва сега, като си смениха доброволно имената с български, голям мерак да рисува и да учи за художничка. Дойде в София, намерихме ѝ квартира, подготвя се да кандидатства, ама само вилнеят наляво-надясно с Мая и няма кога да учат. И няма да повярваш с кого са се запознали случайно! С Тошко Стоянчев, сина на тези хора, които бяха по едно време във вашия апартамент в центъра. Те после се изместиха, от майка знам – заминали на дипломатическа работа доста години по Африка и Азия. Сега се върнали, синът им пораснал и учи в една близка гимназия, завършва и той тази година. Тя майка му е от селото на нашите, но ние не я помним, защото не си е ходила навремето много, когато и ние бяхме там. Сега си е запазила къщата, но дали ходи – не знам, не съм я виждала, споменах на майка веднъж за нея, тя нищо не каза. Предполагам не са били близки и не я интересува. Нашата къща на центъра са я направили Областен Комитет на БКП, но ние можем да ходим на село при вуйчо Димитър. Не сме се наканвали от много време, трябва да кажа на майка да вземем да се качим на влака и да отидем да ги видим. Ние още чакаме да ни излезе номера за кола, пък то и само Тома има книжка. И аз исках да изкарам курсовете, но не сме решили дали да го направя, ще видим.

За работата какво да ти кажа – едно и също. При главния лекар съм от години, блъскам на пишещата машина, посрещам хората, отбивам нахалниците. Тома и знаенето на език навремето ми осигуриха тази работа, доволна съм. Знам всичко, което става в болницата, а и вземам допълнително дипломни работи да пиша вкъщи – студентчета много, пишещи машини малко, машинописните услуги скъпи и те като дойдат на практика при нас – на втория ден тичат да ме молят за предимство в реда. На такова място всичко се знае, веднага някой ги ориентира към мен. Понякога вземам и носии от мама, нали ги извезваме, плаща се добре. Тя има познати тук-там по ансамблите покрай клиентките, дават работа за шиене, за бродиране. Важното е да се докарва някой лев, че на едни заплати две деца трудно се гледат. Чакам да тръгнем за море и тази година, нали знаеш – ходим с карти на почивна станция, хубаво е. Мая не дойде предната година, сигурна съм, че и тази няма да иска. Държи се настрана от нас, колкото ѝ е възможно, което много ме натъжава, но кажи какво да направя? Добре поне, че Цвети винаги ме следва, той беше лесен за гледане от малък. Сега влезе в гимназията, да видим какво ще го ориентираме и него. За Мая не смея и да мисля – нито казва, че ще учи, нито, че ще работи. Каква ще става – не я знам. Големи разправии с баща ѝ, но нямам сили да стоя между тях постоянно.

Какво друго да ти пиша за живота ни тук – много сме добре, всичко е чудесно, имаме всичко за ядене, магазините са пълни, всички имат работа, децата се учат безплатно, здравеопазването е безплатно, хората са доволни и щастливи. Затова ми остава само да те прегърна от толкова далеч, да нацелуваш мама Ленка и татко Хаим, братчетата и мъжа ти. Знам, колко ти е трудно, че сте само двамата, но не се отчайвай, на всяка възраст Господ може да ти се усмихне и да те дари с дете! Благодаря ти за постоянната покана да дойда с децата там и знам, че наистина ще ги гледаме заедно като наши общи деца, но тук животът е много добър, Партията се грижи майчински за народа ни и ще откажа поканата за пореден път и в това писмо, с надеждата, че то ще стигне скоро при теб. Освен всичко друго – не ме съди, не ми се сърди и не ми се подигравай, но вярвам, че Тома ще се поправи и нещата ще се обърнат към добро все някой ден. Ожених се по любов за него и може да не ти се вярва, но това не се е променило.
Пиши ми за всичко, прати ми нови снимки от ресторанта, когато сте готови с освежителния ремонт.

Обичам те

Миляна

Миличка моя, най-обична какичко Нинка,

Толкова ми липсваш, че ми се плаче. С теб единствена всичко споделям, а си толкова далеч и аз съм толкова самотна понякога. Така ми трябваш да си до мен, така ми се иска да седнем и да си говорим, с дни! Моля се на Господ да е милостив и това да стане все някога. Не мога да повярвам, че са близо двадесет години, откакто не сме се виждали!

При нас нещата са, както ги знаеш – Тома ходи на работа, когато е трезвен е човек, но пийне ли малко – става животно. Не мога да се боря с него, нямам сили да се разправям, плаша се, че май свикнах. Толкова добър специалист, можеше да стане голямо светило, ама това пиене му изяде главата. Той обвинява комунистите – пречели му нарочно, но истината е, че го влече чашката и почва да му личи. Не помни после какво е правил, поне така казва. Омръзна ми от неговите извинения, те са едни и същи, толкова години станаха, че се научих да не го слушам вече. Вечер бие, сутрин плаче, понякога ми е жал за него. Като изтрезнее е свестен, мазни ми се, извинява се, удържа се някое време и после пак. Мама Ленка се оказа голям пророк – нали ми каза в Париж, че с това пеене на масата ме чака пияница за съпруг. Е, натресох му се сама, права беше! Не искам и ти като Мая да спреш да ме уважаваш за решението ми да остана с Тома. За децата не е лесно така да се живее и аз разбирам, но какво да направя? Цвети е свестно и кротко момче, на мен се е метнал и търпи всичко, не протестира и си трае, ако баща му го командокра насам-натам като е пиян, ама Мая е плен-и-пóжар, дето викаше баба Милкана, Бог да я прости и нея, че я споменаваме.

Имам голяма мъка с Мая, писах ти, ама пак ще се оплача – никак не сме близки. Как можа така да стане, както аз с мойта майка! Нея я разбирам – тя никога не ми прости, че си дойдох, а като се ожених и за Тома – съвсем ме отписа. В интерес на истината, тя ми каза навремето, че той може да се окаже пияндурник, ама аз тогава ѝ се присмях и даже я обидих много. Нахоках я, че тя като не можа да залюби баща ми за толкова години, я е яд, че аз намерих любовта и ще се оженя за него. Млада и глупава съм била и сега ми е мъчно, ама е късно да се обясняваме и с нея. Тя много ми помогна за децата докато отраснат, нали все ти пишех и тогава, но все малко настрани се държи и до днес. Тя си е особена, знаеш я. Остана в тая квартира, която с баща ми наели навремето и шие на клиентки, та си добавя към пенсията. Чуваме се редовно, но откакто децата пораснаха, в последно време не се виждаме много. Тя заета, аз на работа, а и нали никак не се търпят с Тома. Класика са те, тъща и зет, ама какво да направя…

То така излиза мрънкаливо това писмо, ама най-вече ти пиша да ти споделя, че не знам как да се оправям с тая мойта дъщеря. Толкова е своенравна и вироглава, прави каквото си иска, почти съм сигурна, че е пропушила, закъснява, отговаря на баща си. И като се сдавят двамата – няма живот в тая къща! Понеже не се виждат отстрани колко си приличат – тя е същият инат като него и хич не му отстъпва милиметър, той излиза от кожа, нали не може да търпи някой да му противоречи. Едната вечер щеше без малко да я обеси – провесила някакво кръстче, не я знам от къде го е взела, той откачи. Разбесня се, разкрещя се, че само това му трябва – да засекат дъщеря му в някоя църква и да го влачат по комитетите да дава обяснения защо възпитава вражески, упадъчни елементи в къщата си, а иска повишение. Тя не му отговори, но не свали кръстчето и той ѝ го дръпна така жестоко от врата, че тя просто увисна на синджирчето. Аз се разплаках и се спуснах да ѝ помогна, той ме бутна настрана да се махна от там. Мая и тя, вместо да се опита да му уталожи гнева взе та се разсмя, ама така нахално, че Тома ѝ завъртя набързо няколко шамара – беше пил. Изобщо не знае как да действа с баща си, особено като е пил, а и не иска да ме слуша поне да я посъветвам. Казала ми е, че всичко ще е, но като мен няма да е. Понякога си мисля, че ме ненавижда, но със сигурност знам, че не ме уважава за това, че не се развеждам с Тома. И той я налага, тя му се смее и му вика:“Каквото и да правиш, не можеш да ме убиеш, ще ти попречи на кариерата, докторчеее!“ Наказа я после да не излиза дълго време.

Говорих с едно момиче Илияна, която е учителка по математика в училището им. Цвети взема уроци при нея, че хич не му върви тая математика и без уроци съвсем ще потъне. Не взема скъпо и е добра учителка, идва секретно у нас, защото е нередно, ама ѝ се налага да докара някой лев отгоре, че е с малко дете. Та тя ми сподели много неприятен инцидент, за който Мая дори не спомена в къщи. Привиквали са ги един по един в кабинета на директора хората от една определена голяма група, за да кажат кой е донесъл касетка на Бийтълс, която се размножава между децата. Илияна е присъствала като още един представител от училищното ръководство на част от разговорите. Повечето веднага са си признали, това са деца все пак, имат страх и уважение и са добри ученици, имаме късмет с това училище, държат ги стабилно, няма това-онова. Нашата хубавица влязла с усмивка на устата, моля ти се! Директорът им е бивш военен, полковник, много строг човек, попитал я и нея, каквото и другите – кой донесе касетката пръв. Тя казала веднага – аз, явно го е мислила предварително! Представяш ли си, моля ти се! Ние дори касетофон нямаме! Той казал – знам, че не си ти и знам, че знаеш – кажи кой е! И тя му отговорила – „Щом знаете, че не съм аз – значи вече знаете кой е, защо ме питате?“ Такъв тон на директор държи ли се, Боже Господи, могат да я изгонят на мига, какво ще я правим… Той обаче явно все пак разбира от деца, има подход и е добър педагог, за да го направят директор, та кротко ѝ казал – искам да знам, може ли да се разчита на теб да казваш истината, когато се иска! Иначе последствията могат да са много неприятни – изключване от Комсомола, среща с родителите и забрана за постъпване във висше учебно заведение. Та тя чак тогава помислила и си признала, та се разминало всичко и ние даже не сме разбрали – останало си е вътрешно за училището да си решат въпроса без родители. Добре се справят с децата там.

Мая се сближи напоследък с едно момиче, което леля Калинка прати от тяхното село, преди да заминат за Турция с мъжа ѝ и децата. Комшийско дете, дъщеря на Ермин, ако си го спомняш, от ъгловата къща на завоя, все носеше и броеше едни стъклени топчета? Та дъщеря му, Соня се казва сега, като си смениха доброволно имената с български, голям мерак да рисува и да учи за художничка. Дойде в София, намерихме ѝ квартира, подготвя се да кандидатства, ама само вилнеят наляво-надясно с Мая и няма кога да учат. И няма да повярваш с кого са се запознали случайно! С Тошко Стоянчев, сина на тези хора, които бяха по едно време във вашия апартамент в центъра. Те после се изместиха, от майка знам – заминали на дипломатическа работа доста години по Африка и Азия. Сега се върнали, синът им пораснал и учи в една близка гимназия, завършва и той тази година. Тя майка му е от селото на нашите, но ние не я помним, защото не си е ходила навремето много, когато и ние бяхме там. Сега си е запазила къщата, но дали ходи – не знам, не съм я виждала, споменах на майка веднъж за нея, тя нищо не каза. Предполагам не са били близки и не я интересува. Нашата къща на центъра са я направили Областен Комитет на БКП, но ние можем да ходим на село при вуйчо Димитър. Не сме се наканвали от много време, трябва да кажа на майка да вземем да се качим на влака и да отидем да ги видим. Ние още чакаме да ни излезе номера за кола, пък то и само Тома има книжка. И аз исках да изкарам курсовете, но не сме решили дали да го направя, ще видим.

За работата какво да ти кажа – едно и също. При главния лекар съм от години, блъскам на пишещата машина, посрещам хората, отбивам нахалниците. Тома и знаенето на език навремето ми осигуриха тази работа, доволна съм. Знам всичко, което става в болницата, а и вземам допълнително дипломни работи да пиша в къщи – студентчета много, пишещи машини малко, машинописните услуги скъпи и те като дойдат на практика при нас – на втория ден тичат да ме молят за предимство в реда. На такова място всичко се знае, веднага някой ги ориентира към мен. Понякога вземам и носии от мама, нали ги извезваме, плаща се добре. Тя има познати тук-там по ансамблите покрай клиентките, дават работа за шиене, за бродиране. Важното е да се докарва някой лев, че на едни заплати две деца трудно се гледат. Чакам да тръгнем за море и тази година, нали знаеш – ходим с карти на почивна станция, хубаво е. Мая не дойде предната година, сигурна съм, че и тази няма да иска. Държи се настрана от нас, колкото ѝ е възможно, което много ме натъжава, но кажи какво да направя? Добре поне, че Цвети винаги ме следва, той беше лесен за гледане от малък. Сега влезе в гимназията, да видим какво ще го ориентираме и него. За Мая не смея и да мисля – нито казва, че ще учи, нито, че ще работи. Каква ще става – не я знам. Големи разправии с баща ѝ, но нямам сили да стоя между тях постоянно.

Какво друго да ти пиша за живота ни тук – много сме добре, всичко е чудесно, имаме всичко за ядене, магазините са пълни, всички имат работа, децата се учат безплатно, здравеопазването е безплатно, хората са доволни и щастливи. За това ми остава само да те прегърна от толкова далеч, да нацелуваш мама Ленка и татко Хаим, братчетата и мъжа ти. Знам, колко ти е трудно, че сте само двамата, но не се отчайвай, на всяка възраст Господ може да ти се усмихне и да те дари с дете! Благодаря ти за постоянната покана да дойда с децата там и знам, че наистина ще ги гледаме заедно като наши общи деца, но тук животът е много добър, Партията се грижи майчински за народа ни и ще откажа поканата за пореден път и в това писмо, с надеждата, че то ще стигне скоро при теб. Освен всичко друго – не ме съди, не ми се сърди и не ми се подигравай, но вярвам, че Тома ще се поправи и нещата ще се обърнат към добро все някой ден. Ожених се по любов за него и може да не ти се вярва, но това не се е променило.

Пиши ми за всичко, прати ми нови снимки от ресторанта, когато сте готови с освежителния ремонт.

Обичам те

Миляна

ХХХ

“Here I stand head in hand
Turn my face to the wall…
Hey you’ve got to hide your love away”

Соня крещеше нечовешки отвътре. Мая седеше на неудобната дървена пейка в коридора и гледаше упорито в една точка в цокъла насреща си, без да запушва уши. Беше толкова трудно и рисковано да уреди този аборт. Соня не беше от София и по закон трябваше да се върне да го направи по местоживеене. Това обаче беше изключено – вкъщи щяха жива да я одерат затова, че е забременяла извънбрачно – такива неща не се прощаваха в малкото турско село, от което идваше. Беше дъщеря на познати на майка ѝ и откакто се бе появила създаваше само неприятности на Мая. Търсеше я постоянно за излизане, но където и да отидеха, Мая не смогваше да я удържи – беше като отвързана по купоните. Соня беше с около две години по-голяма и на това основание смяташе, че Мая няма думата за нищо, с изключение да подсигури места за веселби. Наложи се да си поговорят и да уточнят реда. Мая обичаше да излиза и имаше доста познати, но беше въздържана и имаше репутацията на люта чушка – по-добре не я захапвай, ако не си готов да изтърпиш последствията. Беше последната девственица измежду четирите най-близки приятелки от класа, с които бе оформила групичка. Нарочно се държеше настрана от момчетата, защото абортите ставаха само с разрешение и подпис на родител за момичета под осемнадесет годишна възраст и Мая нямаше да рискува за нищо на света да създава допълнителни грижи на изтерзаната си майка. Това, че започна да води със себе си момиче от село по купоните беше до голяма степен уронване на престижа ѝ – никой не вземаше насериозно миекащи провинциалистки и дружбата с такива можеше сериозно да разклати и най-добрата позиция из компаниите. По някаква необяснима причина обаче, Мая се чувстваше длъжна да пази Соня – та беше момиче като капка, с тъмни гъсти коси, очи като стъклени топчета, фигура на балерина и никаква представа за законите на големия град. Беше толкова наивна, колкото и напориста и в началото това много забавляваше Мая. Постепенно обаче тя с удивление установи в какви дълбоки неприятности беше готова да скочи Соня, без ни най-малко угризение за името си, приятелката си или бъдещето си. На Мая много ѝ се щеше изобщо да я зареже, но колкото повече глупости вършеше Соня, толкова по-нужна се чувстваше Мая и това безобразно я ядосваше. Беше дала ясно нареждане на Соня, че при всички обстоятелства, щом са отишли някъде заедно, това значи, че ще си тръгнат заедно, без изключения! Убеждаваше я да не опитва да изпие всичкото пиене на един купон и да не се държи толкова отворено с всички, защото не си прави добра услуга. Соня обаче бе живяла абсолютно затворен живот и сега се опитваше да си навакса. Мая разбираше това, но разбираше също, че Соня ще се затъркаля главоломно по нанадолнището, ако не се движи с нея. Ще я остави веднага, щом се ориентира по-добре и малко кротне, самоубеждаваше се Мая, но ѝ беше ясно, че края на веселия живот на Соня никак не се виждаше и това връзваше Мая за дълго в необозримото бъдеще.

След едно от събиранията Соня все пак наруши правилото им, заряза я и си тръгна със сина на някакъв дипломат, чието име Мая бе чувала незнайно къде. Беше едно от ония сресани, двулични момченца, със задължителното вафлено якенце за двайсет долара от Кореком на гърба и кутийка Ротмънс в джоба си, които смятаха, че светът е в краката им просто, защото са благоволили да го огреят с присъствието си. Гледаше да натрупа бройка, защото беше новодошъл – на всеослушание обясняваше колко различен е живота в Африка, как е имал поне десет черни прислужнички на разположение там и как е отвикнал от студа в България. Мая познаваше тая тактика и този тип момчета я отблъскваха, но Соня му върза веднага и си въобрази, че работата отива насериозно. Дори спря да се обажда на Мая, докато течеше „връзката“ им – няколко седмици, през които Тодор очевидно успя да извади най-доброто от Соня, да ѝ се наслади достатъчно и да я изрита. Соня много плака, но Мая успя да я убеди, че така е по-добре и това трябва да ѝ е за урок да се стегне и да спре с тия изпълнения. Намалиха купоните, излизаха само на кино и учеха по-серизно за известно време, докато Соня не установи, че е бременна. Това я ощастливи невероятно, за потрес на Мая.

– Какво си въобразяваш? Ще се ожените и ще живеете завинаги щастливо ли? – попита смаяна тя засмяното до уши момиче пред себе си. Соня повдигна победоносно рамене и заяви:

– Познавам Тодор по-добре, отколкото си мислиш. Той ще постъпи като истински мъж, сигурна съм.

– Боже… – на Мая не ѝ стигаха думи. – Нима наистина не схващаш, че синът на дипломат никога няма да се ожени за селско момиче като теб? Ти си само бройка за него, той няма да има деца поне още десет-петнадест години, докато не изръшка половин София! Как е възможно да си толкова наивна, Соня!

– Ти просто ми завиждаш, че преспах с него преди теб! – отметна високомерно коси Соня, докато Мая клатеше невярващо глава срещу нея. Логичният край дойде много бързо – Тодор я отряза по телефона, без дори да се видят. Казал ѝ да забрави този номер, за да не се разправят по друг начин. Казал ѝ, че само селянка като нея може да допусне такава грешка. Да се оправя сама, освен всичко друго – не се знаело дали е забременяла от него. Изобщо – да не го занимава повече.

Соня почти колабира след разговора – тя нямаше път назад към дома, нито бъдеще в София. Наложи се Мая да си сложи главата в торбата и да моли за услуга една приятелка на майка си – акушерка, която познаваше от болницата. Всичко трябваше да стане в пълна тайна, при познат доктор, срещу заплащане, без знанието на когото и да било, особено на родителите на Мая. Едва събраха парите и отидоха в уговорения ден късно един следобед, когато нямаше много хора в родилния дом. Докторът излезе с навити ръкави и безизразно лице, и повика прибелялата Соня вътре с един пръст, сякаш щеше да я изпитва. Дори не погледна Мая и тя седна внимателно на ръба на пейката, като че ли очакваше някой да дойде и да я изгони всеки момент. Скъпчия, помисли си Мая, карта за цялата градска мрежа за месец е пет лева, той им поиска двайсет. Колкото вафленото яке на Тодор, сметна бързо без да иска наум тя, защото курсът на долара беше едно към едно с лева. Не че синът на дипломата предложи някакви пари, разбира се – наложи се да продадат обеците на Соня на един частник-обирджия на пазара, за да се сдобият с исканата сума. Минаха се с цената, но парите им бяха наложителни. На тръгване след сделката Соня неочаквано влезе в една църквичка в една от изходните преки до пазара и донесе отвътре на Мая малко евтино кръстче за левче в целофанче. Не ѝ каза нищо, само ѝ го подаде и я прегърна. Мая остана удивена от тази постъпка, още повече беше сигурна, че това е първото влизане на Соня в църква. Не бе свалила кръстчето от тогава.

“How can I even try?
I can never win…
Hey you’ve got to hide your love away”

Сега крясъците на момичето от вътре бяха пропаднали до нисък, смразяващ кръвта вой, но Мая се опитваше да запази самообладание. Не разбираше защо става това, нали упойката беше включена в цената? Нямаше как да провери, нито да държи сметка на доктора, защото и без това този аборт беше напълно незаконен. Надяваше се само акушерката да удържи на думата си и да не се изпусне случайно или нарочно пред майка ѝ или баща ѝ в болницата за този случай. Не ѝ се искаше и да си помисли кой ще плати с лихвите затова.
По някое време Соня очевидно се изтощи, защото спря да вика и Мая стана.

Докторът отвори рязко вратата и все така безцеремонно ѝ каза:

– Готово. Не я хвана упойката, с отрицателен резус фактор се оказа. – подаде ѝ рецепта. – Да пие тези антибиотици две седмици. Вдигай я след малко и заминавайте, всичко ще е наред.

После тръгна по коридора и докато Мая се окопити, той беше изчезнал.

Прибра Соня с едно такси в квартирата. Тя беше много разстроена и изтощена, изглеждаше като пребита. Добре поне, че имаше достатъчно храна, която Мая настоя да купят предварително. Предстояха три дни празници за първи май и всичко щеше да е затворено, а и Соня нямаше къде да сплита сама улиците в това състояние, най-добре беше да лежи. Мая нямаше как да остане, трябваше да се прибере, но ѝ каза да почука на комшийката отсреща, ако има нужда. Тя беше възрастна жена с телефон вкъщи, което си бе истински късмет.

– Ще се оправя, благодаря ти! Спаси ме. Стига ми толкова София, прибирам се в края на другата седмицата. Извинявай. – успя да изреди тя и на Мая наистина ѝ стана мъчно. – Сание. Името ми е Сание, не Соня… искам да знаеш…

Мая кимна, погали я по главата и внимателно затвори външната врата. Идваше и да крещи. Щеше да се разплаче, ако успееше да си спомни как се прави това. Имаше нужда да отиде някъде, преди да се прибере. Тръгна към Парк-хотел Москва, защото ѝ беше по път, а и познаваше единия барман. Силно се надяваше той да е на смяна. Нямаше пари нито за такси, нито за куверт, но имаше нужда да изпуши една цигара и да послуша силна музика, а това можеше да стане само в бар в този час на деня.

Трябваше да върви, щеше да ѝ отнеме около петнайсет минути, ако се движи по края на осветения булевард. Трамваите бяха по-нарядко в този час на деня, а такситата и без това недостатъчни в София – нямаше риск във вървенето, освен да я помислят за нередовна, каквато вероятно беше. Чувстваше се обидена, огорчена и ядна. Беше обидена на баща си затова, че толкова малко му пука за нея. Беше го установила със сигурност, нямаше друго обяснение за жестокостта му. Сигурно е искал момче, сигурно го предизвиква да я тормози така, но е ясно, че трудно я търпи. Беше се отказала да разсъждава по това, просто ѝ беше обидно, че се е случила дъщеря именно в това семейство. Майка ѝ никога не вземаше страна, защото това щеше да ѝ струва скъпо. И все пак продължаваше да живее с този човек и да слага тонове пудра всяка сутрин пред огледалото по синините си. Да прави каквото иска, това си е нейния живот… Беше огорчена от себе си, че се поддаде на директора и предаде момичето, което бе донесло касетката. Не ѝ пукаше за комсомола и университета – какво като я изгонят и не я пуснат да кандидатства? И без това не знаеше какво ще прави със себе си по-натам. Когато разбра обаче, че ще викат и родителите – нямаше как да постъпи по друг начин. Трябваше да избере дали да стане предателка или да рискува баща ѝ да смаже майка ѝ от бой затова, че е родила такава никаквица като нея. Той така или иначе щеше да го направи, но Мая нямаше да допусне да е повод за това. Как можа, как можа… да стане предателка… но какво трябваше да направи? Беше ядна на живота изобщо – такава гнида като Тодор не би трябвало да има право да се докосва до такова момиче като Соня… Сание… Затова и самата Мая се пазеше от тия неща като от огън – колкото и да я поднасяха другите три момичета от малката им групичка. Едната имаше сериозен приятел, който подписа договор за пет години с Кремиковци, за да не ходи войник и да си е с нея. Още на втория месец го заля врял метал и лежа близо година в Пирогов. Оживя, но беше обезобразен до живот. Другите две забърсваха, каквото можеха от техникумите наоколо по купони – малкото момчета от гимназиите или вече бяха заети, или не струваха, а тия от техникумите и без това налитаха като невиждали, защото момичетата в техните училища бяха малко. Мая ходеше навсякъде, но и в това отношение беше нередовна – хич не ѝ пукаше от мнението на другите и караше по своя програма. Никакво пиене и никакви момчета. Не можа обаче да уварди Соня… Сание – и ето какво стана… нали ѝ каза, нали я предупреди! Защо не послуша, как можа да е толкова загубена! Никога нямаше да забрави писъците ѝ, какво ли е изпитала…

“Everywhere people stare
Each and every day…
Hey you’ve got to hide your love away”…

Беше стигнала до Парк-хотела. Портиерът я огледа безсрамно, но явно прецени, че е достойна да влезе в тая сграда и я остави да мине надолу към бара. Добре, че си затваряха очите за възраст, а и Мая се бе научила да гледа като по-голяма. Винаги минаваше. Може би беше от очите ѝ – гледаше присмехулно и проницателно, което не понасяше на всеки. Това беше и едно от нещата, които винаги успяваха да издразнят баща ѝ, беше установила с радост Мая.

– Тони ли е на работа? – попита самоуверено тя, като даваше вид, че не ѝ пука дали ще може да влезе. Бабаитът, който продаваше кувертите долу кимна и дръпна въженцето – явно я хареса веднага, всеки бар имаше нужда от процент млади момичета, които заслужаваха да украсят заведението без куверт. А щом знаеше и името на бармана, бабаитът можеше да мине и без нейните два лева – имаше достатъчно гърци тая вечер, които щяха да оставят много повече в пиене, опитвайки се да зарибят няколкото такива като нея, плюс голям бакшиш за бабаита, ако им ги посочеше предварително. Мая имаше съученички от гимназията, които идваха да изкарват пари по този начин, но самата тя се бе научила да слаломира умело между подобни „възможности“. Какво ли би казал директорът, ако искаше да узнае дали може да разчита на нея да му разкаже тази истина – би се получил забавен разговор. Беше я яд, че забрави да си извади кръстчето над униформата, когато отиде на разпита при него. Това може би щеше да го разсее от разследването на престъплението с касетката.

Мая разгледа наоколо – още полу-празно, но приятно затъмнено. Насочи се към бара и видя Тони. Бяха се запознали на някакъв купон и наистина се харесаха. Мая бързо се успокои, че не я сваля, а Тони се зарадва, че тя не пие – повечето му познати поддържаха отношения с него, за да ги пои безплатно. Съжаляваше, че не записа на курса профила за готвач – щеше да му излиза по-на сметка. Стар колега го беше предупредил – и най-големите началници, от тия дето никога не плащат, с компания да ти се изтърси, могат да изядат по две пръжоли на калпак на вечер –толкоз! Това можеш да скриеш. А знаеш ли колко пиене могат да изпият – тонове и все марково! Това ти не можеш да скриеш и ще ти се наложи да купуваш от вън – да се харчиш, да носиш, да криеш, да мешаш, та да избиеш. Беше се оказал прав. Поне момичетата бяха много и лесни в тая работа – с лопата да ги ринеш и с по едно питие да ги обърнеш. Мая обаче беше по-друга. Обикновено говореше малко, но имаше особено присъствие, което караше човек да ѝ обърне внимание. Бяха му приятни остроумието и непукизмът ѝ – не познаваше друг човек с такава комбинация. Беше я канил няколко пъти – знаеше, че обича музиката, която повече или по-малко беше забранена на други места.

– Виж ти, какво те води насам? Много се радвам да те видя! – протегна той ръка през бара, а Мая се покачи на едно от високите столчета пред него, за да се здрависат.

– Утре съм на манифестация, та реших да дойда да си изплакна малко мозъка с нормална музика преди това. Дано имунизацията ми стигне поне за двадесет и четири часа, та да издържа. И да ме черпиш една кола с цигара, щото нямам никакви пари – каза му така естествено тя, че Тони веднага се сети и за една от другите причини да я харесва толкова много – повечето хора биха се почувствали неловко да си признаят факт като нямането на пари. Извади една студена кола и ѝ подаде личната си кутия цигари.

– Нещо настръхнала ми изглеждаш, какво те е нервосало? – попита той и реши да изпуши една цигара с нея – и без това вечерта се очертаваше с много работа и едва ли щеше да му остане време по-късно.

– Кофти жребий в живота, кво да ти разправям… – Мая запали с удоволствие цигарата, докато Ди Джеят пусна Бийтълс за фон преди програмата. Тя се заслуша, поклати глава и продължи – Както е казал чичко Чехов – какъв ден…

– Не знаеш чай ли да пиеш или да се обесиш. – довърши изречението Тони и понеже Мая го погледна развеселена с искрено удивление, се почувства длъжен да обясни. – До преди няколко години учих в Руската гимназия малко по-надолу оттук. Затова карах и курса за бармани – с една гола гимназия накъде? Ти кво беше казала,че учиш?

– Завършвам филиала на Английската.

– Защо филиала? Не стигна бала?

– Балът стигна, връзките не. Имаше обявени четири паралелки, аз бях в петата. На 15 септември паралеките се оказаха седем, но за мен нямаше място. Затова пък познавам хора, които са вътре, без дори да са кандидатствали.

– Кофти жребий в живота. – върна ѝ топката Тони и Мая се засмя. Барът се пълнеше бързо и обещаваше една интересна вечер, а тя трябваше да си тръгне не след дълго, защото имаше да върви пеш до вкъщи, да влезе без да я усетят и да се опита да поспи. Поне едно от тия три неща нямаше да ѝ се получи и Мая имаше силно подозрение кое точно.

– При нас в нащо даскало не дават да се слуша Бийтълс и бият през ръчичките за носене на техни касетки.

– Стига бе, верно ли? Има ли още такива дървени глави из училищата в София? – Тони редеше чашите на плота, но участваше с удоволствие в разговора. Може би това бяха единствените смислени изречения, които щеше да размени за вечерта.

– Не. Заяждат се просто. Произвеждат си предатели. По навик, да има. За по-сигурно.

– Теб не вярвам да успяха да те произведат?

– Успяха.

Мая не се обърна и продължи да гледа разсеяно по хората. Бийтълс бяха балсам за слуха и за душата. От друг свят. Запали още една цигара и си допи колата. Щеше да е истински изморена утре, но не ѝ пукаше. На предателите не се полагаха удобства.

ХХХ

„Винаги верни на Партията! Винаги верни на Партията!“

Репетираха това всеки ден в продължение поне на месец. Всяка година им раздаваха различни костюми от евтин сатен, с които да маршируват пред Мавзолея. Строяваха цялата гимназия, казваха им с мегафон думичките за тази година и започваше дългото маршируване от единия край на двора до другия с часове. Учителите по всички предмети унизително подтичваха до редиците – имаха задължението да ги поддържат прави с фелфебелски подвиквания. Беше затормозяващо да гледаш възрастната си другарка по литература, която трудно събираше дъх да говори за Ботев, да се опитва да догони строя и да крещи да се влезе в крачка. Костюмите винаги бяха мръсни, защото биваха събирани смачкани след манифестация и раздавани в този вид чак на следващата година на друго училище. Всеки имаше задължението да си изпере и изглади сам дрехата, което някои ученици пропускаха да направят по една или друга причина. Така нагласени всички заедно изглеждаха смехотворно като цветно петно, изпуснато от палитрата на художник-великан погрешка на земята. В големия ден ставаха преди изгрев, за да вървят пеш до центъра на града, защото спираха транспорта до обед за цяла София. Единиците, които имаха на разположение автомобил също не можеха да го ползват поради забранителните заграждения по улиците на всяка крачка.

Мая дълбоко ненавиждаше манифестациите. От ранни тъмни доби трябваше да зъзне по една лека рокля със съученичките си пеша през целия град и докато пристигнеха на завоя пред Света Неделя, където се събираха и подреждаха – вече бяха изморени. Нямаше тоалетни, нищо за ядене или поне вода. Горните дрехи бяха забранени, защото нямаше къде да ги държат, докато им мине реда да манифестират. Държаха в ръце единствено евтини уреди, покрити с нескопосана хартиена декорация. В този начален за манифестацията час обикновено започваше и да прежуря. Така многолюдната шумна бутаница успешно ги задушаваше в собствен сос чак до изходния край на влачещия се грил при Ректората, където ги изхвърляше омаломощени след час.

„Винаги верни на Партията! Винаги верни на Партията!“

Караха ги да се наредят в правоъгълник до други две училища и започваше голямото трамбоване. Всичко, което бяха репетирали ставаше безпредметно в този момент – наставаше едно блъскане и крещене, всяко училище се опитваше да надвика съседното в бъркотията, а от толкова трудно постигнатите прави редици нямаше и следа. Някои ученици просто се хилеха и нарочно се навеждаха да си завръзват обувките или просто спираха, за да объркат реда. Всякакви обяснения в настаналата врява биваха излишни, а моменталните наказания – изключени, затова изнервените, потни учители просто продираха гърла в опит да запазят децата от училището си поне заедно, за да не се изгубят. Ориентираха се само по униформите.

„Винаги верни на Партията! Винаги верни на Партията!“

„Учение и труд, труд и учение!“

„Винаги верни на Партията! Винаги верни…Напред със БКП! Напред със БК… учение и труд, тру… Винаги верни… БКП… учение…“

Кошмар. Това беше един жив, жегав, бълбукащ из жълто-павеенето си ждрело олелиест и тупурдиест кошмар. Някакви механични фигурки горе върху мавзолея махаха като навити на пружинки. Един по един понякога спираха, чакаха някой да дойде да ги навие отново и пак започваха да махат. Отдалеч се разпознаваха лицата от иконите, чиито образи висяха приканващи към молитва из коридорите на всяко училище – Тодор Живков, Станко Тодоров, Пеко Таков, Добри Джуров, Цола Драгойчева. Светият синод на българския комунизъм, покачен върху главния им катедрален храм, поздравяваше с механично махане народа по време на организираната комунистическа литургия на открито.

„Винаги верни на Партията! Винаги верни на Партията!“

Кошмар.

Мая чувстваше краката си да пулсират, мислеше, че ще припадне. Не беше яла нищо от вчера на обед, беше пила само малко вода сутринта, след колата снощи при Тони. Незнайно защо си спомни как една учителка по трудово ги попита веднъж колко партии в България знаят и когато те в един глас отговориха „БКП“, тя се бе хванала за главата. Обясни им, че има повече от една политическа партия, дори в България, а децата се смяха, защото сметнаха, че се шегува.

„Напред със БКП! Винаги верни на Партията! Учение и труд…“

Пусна шлюзовете на мозъка си, беше усвоила този номер, докато баща ѝ я шамаросваше.

“I can see them laugh at me
And I hear them say…
Hey you’ve got to hide your love away”…

Ако можеше да избере дали да е тук, вече щеше да е отлетяла на хиляди километри. На никой не му пукаше за тая манифестация – нито на децата, нито на учителите, а най-малко на восъчните махащи фигурки горе, посадени връз мавзолея. Ненавиждаше самия мавзолей – бяха ги водили веднъж във втори клас задъжително под строй, за да видят Георги Димитров вътре. Тя не знаеше кой е Георги Димитров, но го бе виждала на снимка, която другарката им сочеше от време на време и им обясняваше неща, които Мая не разбираше. Спомняше си как се паникьосваше всеки път, когато другарката посочеше снимката – имаше чувството, че портретът мърда и я гледа строго. Незнайно защо. Никой не я попита иска ли да ходи в мавзолея. Бяха я възпитали вкъщи да говори само ако я питат и тя чакаше с трепет някой да я попита иска ли да ходи в мавзолея, за да откаже веднага. Но никой никога не я попита. В мавзолея на Мая ѝ бе станало лошо от миризмата, тишината, тъмнината и напрежението, които си спомняше отчетливо и сега. Искаха да я изведат навън, след като падна на мрамора, но тя успя да се изправи и да продължи заедно с другите по един безкраен лабиринтен коридор. На всеки ъгъл пазеше по един войник с пушка. Мая реши, че сигурно някой е искал да открадне Георги Димитров, за да си го има вкъщи и затова се е наложило да му сложат пазачи. Стигнаха до средата на мавзолея. Тялото, което лежеше в светла кутия в средата на огромен празен гранитнен басейн я потресе до дъното на душата ѝ. Тя продъли да го гледа като хипнотизирана и да влачи крака в тих ступор. Чакаше восъчната ръка да се повдигне и да я посочи. Чуваше само сърцето в ушите си. Не отмести очи нито за секунда, докато не се извървяха всички от класа. После навън някои деца ѝ се подиграха, че е паднала на равния под от страх, а баща ѝ каза вкъщи, че не е изненадан от случката. Тогава тя реши да се научи да не ѝ пука.

“Gather round all you clowns
Let me hear you say…
Hey you’ve got to hide your love away”…

Нямаше как да изклинчи от манифестациите, нямаше кой да я покрие, ако реши да изклинчи, нямаше къде да се скрие. Едвам изкретваше до пред Руската църква, за да се разпилее с останалите към Славейков. Караха ги да ходят чак до Ректората, но нямаше кой да ги гледа толкова подробно след като минеха “България” и Мая се спасяваше в първия възможен момент зад ъгъла надясно по “Раковска”. Мяташе се на първото нещо на четири колела, което попаднеше пред погледа ѝ и се понасяше далеч от целия този цирк. Когато по-късно успееше да се добере до квартала си, седеше поне час на някоя самотна пейка близо до блока им – далеч от шума на манифестацията, близо до апартамента, който трябваше да счита за дом. Кварталът обикновено беше тих, защото хората бяха или на пазар, или на село или просто сега тепърва ставаха.

Така ѝ се пушеше, беше гладна и изтощена… Притвори очи, за да събере сила да изкара празничните дни вкъщи. Искаше да отиде на църква в събота, но едва ли щеше да успее да се измъкне от доктора. Ако само допуснеше къде отива – наказанието нямаше да ѝ се размине. Не го мразеше, но не го и обичаше. Не се страхуваше от него, но и не разчиташе на него. Ненавиждаше слабостта на майка си да стои омъжена за такъв човек, за да запази доброто им име. За брат си нямаше как да знае – той беше добрият, послушният, сигурно му харесваше да е такъв житейски отличник. Двамата не бяха близки –майка ѝ от малък го вардеше от игрите с нея, сигурно за да не вземе да прихване от кака си твърдоглавие и неподчинение. Хубаво беше, че имаха поне едно добро дете в семейството, какво ли чудо щеше да е, ако и двамата с Цвети бяха чепатници като нея. Толкова ѝ беше омръзнало всичко… всичко…

– Измори ли се много, дълго ли ходи? – познат глас я стресна и Мая подскочи. До пейката се беше приближила баба ѝ. Седна, прегърна я и се усмихна.

– Гладна ли си? – Мица извади от чантата си една морена и я подаде на внучка си.

– Даааа, как си бабушка? – Мая обичаше възрастната жена, но не се виждаха толкова често, колкото ѝ се искаше. Баща ѝ все я подиграваше, че ако не носи добри оценки – ще остане да работи като проста шивачка в завода за трикотаж „Пролетарий“. Мая не знаеше защо задължително шивачките са прости, но разбираше, че до голяма степен тези приказки са камъни в градината на баба ѝ. Недолюбваха се с доктора и не можеха да го скрият. Мая грабна морената и я захрупа с благодарност.

– Дойдох да те питам искаш ли да дойдеш с мен за няколко дни, да караме Великден заедно? – Мица се усмихна на момичето. Не се бяха виждали скоро. Беше пораснала, а в очите ѝ грееше един плашещ пламък, който не подлежеше на укротяване. От тия най-редките, дето стават или голямо топло, или голяма беля.

– Ауу, наистина ли? Каза ли на доктора затова? Недей споменава Великден, че няма да ме пусне!

– Не го ли наричаш „татко“? – Мая сви рамене и изкриви уста в досадно недоволство. Ясно.

– Да, пред него – да, за да е мир. Ходи ли до горе?

– Не, сега идвам от спирката и те видях на пейката тук. Сигурна съм, че няма да имат против, а и ти си вече голяма, имаш право на собствени решения.

– Къде ще ходим? – ентусиазмът на Мая да избегне празничните дни с Карагеоргиеви взе лъчезарен връх над умората ѝ и я изстреля в орбитата на надеждата.

– Пенсионерски работи, не разчитай на шум и веселби. Искам да те изненадам. Хайде ставай, ще отидем да вземем малко дрехи и да кажем на майка ти и баща ти, че ще си с мен.

ХХХ

“Hey you’ve got to hide your love away”…

18446524_1686007854742561_7297045626780880303_n

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

10 thoughts on “14. The Beatles

  1. Ne, ne e Yovkov. Vie imate stila na velikia Talev. Pishete prevqzhodno, a I fabulata e izkluchitelno intetesna I aktualna. Da ne govorim za izkluchitelnata Vi nravstvenost I dqlbokoto poznanie na choveshkata priroda. Izviniavam se che pribqrzano vi upreknah vqf falsh. 😂
    Dano da prodqljite da pishete. Imate goliamo bqdeshte.
    Hristo Bazalakov

    Liked by 1 person

  2. Колкото искрено е поднесен комплимента, толкова абсолютно е заслужен. Не съм чел нещо по-смислено (и толкова изчистено като реч) от много време. А чета по много! Отново благодаря за щедрите редове антиотрова.

    Liked by 1 person

  3. Поздравления за страхотния роман! Събитията, описани в Beatlesне са предадени точно. Това е времето след 1974 г. (тогава е завършен Парк-хотел “Москва”), може би 1975, 1976. По това време бях 17-18-годишна и абсолютно убедено мога да твърдя, че нямаше преследване за слушане на Beatles. Тогава слушахме и Ийгълс, Би джийс, Юрая Хийп и Абба и никой не беше преследван. Тогава все още нямаше касетофони и касетки за тях. Имаше ролкови магнетофони, имаше грамофони и грамофонни плочи. От Запад се носеха предимно грамофонните плочи и на черно вървяха между 5 и 25 лв. Тези забрани и преследвания, за които пишете са от времето, което описва Владо Даверов- края на 50-те и началото на 60-те години. Тогава се забраняваха и дънките. През 50-те години изключиха от БКП двама учители от моя град, защото дъщерите им бяха тръгнали с панталони на училище. Учителите (родителите) отказаха да свалят панталоните на дъщерите си, защото бяха болнави и ги изключиха от така наречената Партия. Това е времето (след 1975 г.), когато страхът беше по-голям, отколкото реалното преследване. Затова хората се автоцензурираха, защото само допреди

    Liked by 1 person

  4. I oshte neshto vajno koeto avtora ne znae: Niama!!! bezplatni obedi!!!
    Vsichki nie solidarno sme plashtali za tiah. Parite ne sa doshli ot djoba na ” tato”

    Like

    1. Така е, благодаря, прав сте, знае се много добре как едно се мислеше, второ се говореше, а съвсем друго се правеше. В тази връзка – едно писмо (или телефонен разговор) съвсем не задължително отразяват истинските мисли и чувства на подателя.

      Like

  5. “Obrazovanieto e bezplatno, zdraveopazvaneto e bezplatno, horata sa shtastlivi I dovolni ot prekrasnite griji na Partiata”.
    FALSH!!! Tova ne mogat da badat dumi na vnuchkata na ubitia ot “grijovnite”partiini drugari!!!

    Like

      1. Е да,
        поляризирани мнения ще има доста, това е ясно. На този роман-… попаднах съвсем случайно и съм невероятно впечатлен (да се има предвид, че мечтаех да пиша романи за това, колко живота може да е шарен, а не написах и дума, но досега живея най-шарения роман и се смея с глас). Чудя се над няколко аспекта – на каква възраст приблизително е авторката, емигрант ли е понастоящем, до каква степен описаното има автобиографичен характер?!? Питам като наследник на стар Софийски род, със своите белези от англо-американските посегателства над София, отделно, със здрави селски корени, родители, известни през 60-те и нататък с ежедневните си купони в софийския им дом, като човек с образование и живот в чужбина (Зап. Европа), но върнал се и съчетаващ правенето на бизнес, касаещи мониторинг и контрол на онлайн процеси (ESA). Това от едно китно село, недалеч от София (и регионалния град), докато си поливам доматите, ходя за билки и манатарки, докато държа сателитна връзка със тех кампуса на Айндховен, и консултирам колегите си от Нидерландия… Всичко прочетено дотук ме поставя смирено да се радвам на безумно неоспоримия талант на авторката и да се надявам на още… И да склоня глава пред мощта на балканската жена… Казвам го без патос и само на база опит, щото грозен не съм, а много нещо видях и имах – шоколадови пантери, безлични саксонки, на вид като Гуинет П, неориентирани азиатки, несигурни индивидуалистки от всички кътчета на Европа, рускиня една имах секретарка – рядко умна жена, но Стокхолм близо, така и синдромите, научих и Тупи гуарани от една Амазонска дама… С годините осъзнах, къде тежа… Направих име, кариера, даже бих гугъл по правилните практики за своя малък, шарен свят… Познавам се с олигарси, но не ги уважавам, всичките са лего-човечета. Мислех някой ден да го опиша… И сега “Бам” от нищото (от спам препратка в Блиц/OMG!!!). Написаното доизгражда Йовков и Д. Шумналиев, (за мен), без излишен патос и с хладен ум поднесено. Напомня ми за моята първа приятелка, заради която сбих тумба турчета в Амстердам, че бедни хойкахме улиците… После в гарата ползвах мартенсите за да се добера до вода за нея и мен (не знаех кое е ляво, кое е горе след Етиопски хашиш), но чух най-хубавото “Благодаря ти!”, докато бягах да не ме сгази влак… 😀

        Liked by 1 person

      2. Благодаря за този отзив. Извинявам се, че сте ме намерили през спам. Ползвам го понякога за популяризиране. Считам го (и) за противоотрова на нещата, които чета из някои сайтове и за това спамя съзнателно.
        За сравнението с Йовков – с крайно неудобство, изчервяване и огромно удоволствие ще приема комплимента, съзнавайки, че е възможно да е неточен като преценка от ваша страна. Въпреки това – благодаря ви! Димов и Талев са двамата ми любими учители. Йовков е БогЪТ над всички ни в писането на български език. Това изяснява и изчерпва въпроса за приемането на комплимента, независимо дали наистина е заслужен. 🙂
        За скромната ми персона- благодаря за интереса; с ваше разрешение – ще запазя анонимността си възможно най-дълго. Нека написаните думи ме оформят пред читателите, а не възрастта, цвета на косата или местоживеенето. Благодаря ви за труда да напишете този дълъг отзив, оценявам шегата с името ви, г-н син на Пеко Таков и ви предизвиквам да опитате да опишете живота си в книга. Ще я прочета с удоволствие. 🙂 Поздрави!

        Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s