13. Кръв

Цено си наля нова чашка и запали още една цигара. Мица дори не го погледна този път, а седна зад машината, за да довърши пердетата за новата им квартира. Бяха се преместили веднага след пристигането си преди по-малко от седмица. Багажът им не беше много и го докараха лесно. Всичко стана бързо, защото бяха само двамата сега. Жилището тук беше много приятно, точно като за малко семейство.

– Ти май не се върна, за да живееш с мен? – попита мимоходом Мица, защото нямаше намерение да спори с мъжа си. Беше ясно, че той прави всичко това нарочно, по някаква неизвестна за нея причина. Беше безсмислено да го разубеждава – познаваше Цено много добре и знаеше, че той ще постъпи точно както е намислил, независимо какво му струва това.

– Казах ти навремето, че ще живееш добре с мен. Така ли беше?

– Все още е така. Защо ме питаш това сега? – Мица обърна плата с опитна ръка и изглеждаше, че говори с Цено между другото. След като бяха подредили малко стаите, той бе извадил и отворил едно шише френски коняк, което Мица си мислеше, че донесе от Париж за подарък. Още по-изненадващи бяха няколкото кутии  силни френски цигари Житан, които Мица дори не го бе видяла да купува. Цено седеше на масичката до прозореца, като видимо се наслаждаваше на момента.

– Ще се самоубиваш ли? – попита Мица. Цено вдигна рамене.

– Каквото стане – стане. Хареса ми питието, което изпихме с Хаим в Швейцария, затова си купих цяла бутилка. Говорихме си тогава с него, беше наистина хубаво. – Цено тръсна цигарата си в пепелника, сякаш го бе правил цял живот. Гърдите му пареха от гъстия пушек, но той не им разрешаваше да се бунтуват и преглъщаше хриповете с надменна усмивка на уста – беше му омръзнало да е роб на задухата си и сега бе дошъл моментът да ѝ го покаже. Отпи отново от коняка – прекрасен, дори за неспециалист като него.

– Знаеш ли как учат еврейските деца да четат Тората? – Мица го погледна, но продължи да шие. Алкохолът определено развръзваше езика на мъжа ѝ, което също беше новост за нея. – Написват им буквите на малки дървени плочки и им ги показват една по една, за да ги прочетат. Когато детето успее да каже буквичката правилно – равинът капва една капка мед отгоре и дава на детето да я оближе – Цено се засмя. – Много умно, възхищавам им се.

– И защо правят това? – Мица наистина се интересуваше най-вече от парчето плат пред себе си. Или поне така изглеждаше.

– Карат детето да свърже Тората с победа, с награда, с наслада. Прочиташ правилно буквичката – хвалят те, дават ти, сладко е. Това остава в душата завинаги. А душата помни – Цено отново тръсна цигарата си. – Направили са и оная държава през океана да работи така, като с ученето на Тората.

Мица тупна пердето във въздуха, за да изтръска малките конци и да го разгледа по-добре.

– От кога и политик стана? От както взе да пушиш ли? – Притесняваше се неимоверно, но предпочиташе да го прикрие с лека подигравка – така по-малко личеше колко е разтревожена от това, което Цено върши със себе си. Тя беше безсилна да го спре или да му забрани каквото и да било.

– Тук… тук е друго… тук е като в цирка – първо правиш номера, който те искат и тогава ти дават сладкото. Ма то и сладкото им – захарче, мед няма за животните, медът е само за дресьорите. При ония там, ако не можеш да прочетеш буквата, ти дават друга буква, все някоя ще прочетеш и медът пак може да стигне до теб, ако си кадърен и упорит. При тия тук не дават да смениш номера, дават захарче само ако подскачаш както те искат, както са те дресирали – Цено се засмя с глас – очевидно се чуваше какво говори и хареса шегата си. Говореше си сам – Мица не разбираше, а Хаим беше далече… Отново отпи от коняка. Гъст, упойващ аромат с лек, нежен вкус, парлив на гърлото и стоплящ душата. И глътка Житан отгоре… това би правил всеки ден, ако можеше. А може би нямаше да е така сладко, ако е всеки ден… закашля се, но не даде на излишния въздух да излезе през устата му, отново преглътна задавянето. Беше свършил всичко, което искаше, беше се справил добре и щеше да приключи както и когато той прецени. Нямаше да е повече заложник на събитията, на задухата, а най-малко – на комунистите. Изсмя се искрено, победоносно и щастливо. После се свлече от стола.

Мица скочи и го прихвана.

– Какво да те правя сега? Виж какво направи! Как да ти помогна!? – редеше тя, докато се опитваше да държи главата му изправена с едната си ръка, а с другата се мъчеше да отвори прозореца.

Цено се окопити и сам подстана, за да седне по-удобно на земята. Не приличаше на себе си, но каза възможно най-смислено:

– Не казвай на Миляна, каквото и да става, не искам да се връща заради мен. Само това те моля.

– Няма да ѝ казвам, но ти спри вече! Нали каза, че се връщаш, за да живеем заедно!

– Не, не съм казвал това. Върнах се, за да не умра без теб…

– Мисля, че пи повече, отколкото можеш да носиш. Мисля, че ще ти скрия от утре и пиенето, и цигарите. Защо изобщо правиш това? – Мица сериозно се уплаши, докато го гледаше как отново тръгва да губи съзнание.

– Защото им изядох захарчето преди да съм направил номера – Цено се отпускаше усмихнат. – Да ме гонят сега… нека ме догонят… аз се издължих на всички за всичко, сега вече кръвта на баща ми и брат ми може да попие спокойно в земята.

Още същата вечер го приеха в болница в много сериозно състояние, а Мица се обади на Калинка и Елена от пощата веднага на следващата сутрин. Не се обади само на Миляна. Знаеше, че това няма да мине безболезнено, но трябваше да поеме тази отговорност – Цено я бе помолил за това.

ХХХ

Миляна седеше до леглото на баща си и разбираше, че той си отива. Симпатичният млад доктор, който се грижеше за него, беше любезен, но откровен и даде ясно да се разбере какво е положението.

– На практика не мога да посоча една единствена причина баща ви да е тук – каза още при запознанството им д-р Тома Карагеоргиев. – Той има бронхиална астма, която много затруднява ежедневието му, но сама по себе си не е обяснение за състоянието му. От майка ви разбрах, че е пропушил напоследък, което е крайно неразумно в неговия случай. Освен всички медикаменти, които му вливаме и даваме тук, има едно много важно условие, за да се оправи – трябва да иска да оздравее. Това е нещо, което аз като лекуващ лекар мога да твърдя, че изцяло отсъства при Цено Въжаров и на практика е малко останалото, което можем да направим.

Миляна бе подозряла, че има нещо нередно, още когато майка ѝ написа само един път след завръщането им в България. В писмото се казваше, че са се преместили от училищната пристройка в две стаи с малка кухня на партера в кооперация близо до центъра. След това Мица повече не писа и това дълбоко усъмни Миляна в добруването на родителите ѝ – ясно беше, че ако нещата са нормални, писмата също щяха да са чести и с подпис и от двамата. Миляна се опита да получи повече новини, като се обади на телефонния номер в училището, но не можа да се разбере много с новата секретарка. Тя потвърди, че Въжарови са се преместили, но каза, че не знае нищо повече за тях. След като се терза известно време, Миляна взе окончателно решение и помоли Донуга да ѝ купят обратен билет. Те не я укориха, но изпълниха молбата ѝ едва след като изтръгнаха от нея твърдото обещание, че при първа възможност тя ще се върне и ще завърши поне първата година на образованието си. И на двете с Нина то бе вече платено от Цено.

От летището отиде с такси направо на новия адрес, който Мица ѝ бе дала в писмото, но не завари никого там. Изчака пред вратата почти до вечерта, когато най-накрая видя майка си да се прибира. Спусна се с отворени ръце да я прегърне, а Мица ахна от изненада.

– Защо си тук? – искрено се обезпокои тя, докато прегръщаше дъщеря си.

– Е, много добро посрещане, няма що! – засмя се Миляна и занаднича наоколо. –Татко с теб ли е?

Мица поклати глава – предвиждаше накъде ще отиде този разговор.

– Татко ти е в болница. Крепят го, чакам да се оправи, за да си го прибера.

Миляна изохка и тропна с крак.

– Знаех си! Знаех си, че има нещо! Защо не ми писа, защо не ми каза, можеше да се обадиш!

– За какво? За да вдигнеш куфара и да се прибереш ли? Знаеш ли какво ни костваше да ви изведем с Нина оттук? – Мица изглеждаше наистина разочарована. Миляна недоумяваше.

– Ти мислиш, че аз ще седя някъде си, ако баща ми е в болница? Какво му е, защо е там, как е?

– Сега се връщам от при него. Все така, в последните поне две седмици.

– От кога е там?

– От около седмица след като се прибрахме.

Миляна приседна на бордюра.

– Вече няколко месеца… и не намери начин да ми кажеш, не счете за нужно аз да знам…

Мица пригледа дъщеря си отгоре, бръкна в чантата си, извади ключа и тръгна към квартирата.

– Хайде, не седи на тоя камък, ела да влезем.

– За какво? Баща ми го няма там! Искам да го видя, в коя болница е?

– Ела си внеси багажа и ще се върнем обратно при него. Той спи по това време, но щом настояваш – ще отидем да го видиш още сега – Мица беше влязла в кооперацията и се чуваше само гласа ѝ.

Миляна грабна куфара си, внесе го подир майка си във входа и го хвърли в коридора на малкото жилище, което се намираше веднага вляво.

– Не мога да повярвам, че не ми каза… Как можа да постъпиш така!? – изкрещя тя и побягна обратно навън.

Стълбите все още ехтяха под напора на гласа ѝ, когато Мица излезе и затвори обратно външната вратата.

– Знам, че обичаш баща си, но нямаше нужда да се връщаш! Аз съм тук и се грижа достатъчно добре за него. Той направи всичко, за да си там, където беше, не трябваше да похарчваш усилята му с толкова лека ръка! Можеше поне да говорим по телефона, преди да се качиш на самолета!

– Да, аз обичам татко, но знаеш ли какво? Проблемът е, че ти никога не си го обичала достатъчно! – Миляна не беше на себе си от яд и не се чуваше какво говори. Застана по средата на тротоара като обезумяла, сякаш чакаше знак от майка си само да ѝ посочи накъде да тръгне за болницата.

Мица стоеше кротко пред дъщеря си, защото разбираше колко е разстроена. Въздъхна, знаеше, че Миляна ще съжалява за грубите си думи, но те все пак бяха изпуснати и се изсипаха като кална купчина помежду им. После посочи внимателно на едната страна и Миляна пое отривисто натам, като едва се въздържаше да не се затича. Мица продължи да гледа след нея известно време, после бавно провери чантата си за ключовете и всичко останало с привичното подробно внимание и измърмори по-скоро на себе си:

– Точно обратното, мило дете… точно обратното… проблемът е, че винаги прекалено много съм обичала баща ти…

След това тръсна глава и тръгна подир дъщеря си.

Завариха Цено да спи и той не разбра, че Миляна се е върнала от Америка заради него. Постояха час, докато Мица едва уговори дъщеря си да се приберат и да дойдат на следващия ден. Късно след полунощ се прибраха да спят в квартирата, но не си говориха.

Оттогава Миляна седеше до леглото на баща си почти по цял ден. Поради силните препарати Цено не беше съвсем в съзнание – от самото появяване на Миляна той прие за нормално тя да е там и се радваше с топла усмивка на присъствието на дъщеря си. Доктор Карагеоргиев изключително впечатли Миляна, но в началото тя избягваше да мисли за това. Напрежението от състоянието на Цено, свадата с майка ѝ и преумората от пътуването я извадиха от релси след пристигането. Постепенно обаче нещата улегнаха и се наложи да признае пред себе си, че за седенето ѝ в болницата имаше и друга причина, освен Цено. Младият доктор я вълнуваше по начин, който Миляна нито очакваше, нито допускаше, че е възможен точно в такъв момент. Съвсем кратко след запознанството им тя осъзна, че се опитва да му се хареса и се засрами от себе си. Нещо в погледа му, в стойката му, във вниманието, с което я гледаше всеки път, когато отвореше уста да каже нещо, я докосваше дълбоко и когато той беше там и когато тя си мислеше за него по-късно вечер в квартирата на родителите си. Не знаеше как да се справи с чувствата си, не смееше дори да ги нарече по име. Нямаше как да разговаря с кака си Нина, беше изключено да сподели с майка си. Най-затруднителното беше, че докторът също не криеше интереса си към нея. Миляна усещаше едно особено напрежение, когато беше близо до него – негата помежду им караше всичко в нея да ври. И това ставаше около болничното легло на любимия ѝ татко! Душата ѝ се бунтуваше от раздвоението – едновременно тревога за състоянието на Цено и постоянно очакване, че доктор Карагеоргиев ще отвори вратата на стаята и ще дойде да си говорят. И той го правеше повече, отколкото бе редно. Смисълът на тези разговори ѝ убягваше, защото през цялото време се стараеше да изглежда спокойна, да не се черви прекалено много, да не се поти излишно и да е в състояние да отговаря смислено на зададените въпроси – това бяха твърде много и твърде сложни за изпълнение задачи в присъствието на този мъж.

– Искате ли да се разсеете малко? След като свърша смяната можем да отидем в сладкарницата отсреща да изпием по една боза? Дежурите на този стол повече от хората, които работят в болницата! Заслужавате поне една боза заплащане! – предложи шеговито, но съвсем  естествено Карагеоргиев един ден и на Миляна ѝ се стори, че прие прекалено бързо, с твърде широка усмивка и излишно весел ентусиазъм, неподходящ за мястото, на което се намираха. Нещо в младия мъж я караше да изпълни всяка негова молба и да го послуша, което донякъде я плашеше.

Бозата скоро прерастна в следобено кафе, а пък то – в ресторант. След около две седмици Миляна призна пред себе си, че се среща с доктор Карагеоргиев. Баща ѝ умираше, а тя ходеше на срещи! Америка я чакаше обратно, а тя започваше връзка тук. Сестра ѝ беше далеч за съвет и подкрепа, а майка ѝ беше разочарована и се държеше по-скоро студено. Миляна не можеше да стои бездушна и да чака положението да се реши от само себе си. Трябваше ѝ помощ.

Имаше само един човек, при когото да отиде за съвет без да дължи или да губи нещо; само едно място, където да се отпусне и да си позволи да бъде несигурна и наивна, незряла и ревлива, и никой да не я осъжда за това. Миляна убеди доктор Карагеоргиев да ѝ гарантира, че нищо няма да се случи с баща ѝ в следващите няколко дни. След това се качи на влака и за нейна изненада краткото самотно пътуване ѝ се отрази пречистващо. Спомни си как обичаше влаковете като малка, защото те винаги ѝ носеха промяна. Докато влакът я носеше с равномерно поклащане, тя се взираше като упоена в безкрайните жици. Мислеше си как тези тънки метални конци са кръвоносната система на огромната композиция и въпреки, че изглеждат незначителни като размер, всички зависи именно от тях– ако токът спре – пътуването свършва. После се сепна и се присмя на себе си – напоследък май контактуваше твърде много с доктори. Междувременно беше пристигнала и трябваше да слезе на перона в селото.

Началник-гарата се беше сменил и никой не я позна. Не беше идвала отдавна. Извървя с усмивка пътя до къщата. Колко спомени имаше тук… Похлопа нежно на дървената порта и почака, като се ослушваше. Баба ѝ Милкана отвори след малко и извика от радост:

– На баба златното момиче! Като се моли човек дълго и Господ го чува! Толкова ми беше домъчняло за теб, молих се да те видя – и ето те, грейна на вратата ми!

Миляна прегърна възрастната жена. Сега тя живееше само с вуйчо ѝ Димитър и семейството му. Дядо Бошо си бе заминал преди години, а след него и мадам Вичева. Вуйчо ѝ се беше оженил и имаше две момчета, които учеха отскоро в училището на селото.

– Само за няколко дни съм, бабче, после се връщам в София, че нали татко е в болницата.

– Знам, чедо, ще се оправи и той, не бой се! – разшета се баба ѝ, както само бабите правят за внуците си.

Миляна имаше нужда да се събере и да разсъди, за това се опъна с благодарност на кушетката в кухнята. Колко много би ѝ помогнал Никола сега, присети се с копнеж момичето. Поприказваха с Милкана за селото, за Америка и за София, колкото да се порадват на гласовете си. Само час по-късно Миляна вече ядеше бавно спасителните катми със сирене и мед, за които бе мечтала дори в Ню Йорк.

– Казвай сега, какво те мъчи. – баба ѝ изтри възлестите си пръсти в престилката, за да ги изсуши от мазнината на катмите, но наместо това разстла аромата им из дрехите си и около себе си. Миляна се усмихна с препълнена уста и успя да изфъфли:

– Защо мама никога не може да опържи като твоите катми, бабче…

– Защото всеки си има негови си катми за пържене, за това. Не можеш да опържиш чуждите катми, колко и да се стараеш, тъй че не губи време да опитваш. Кажи какво те мъчи, виждам, че има нещо, момче ли е замесено?

– Ей, не оставяш човек да се наяде, значи… Да, момче, момче – цял доктор.

– Брех, при татко ли го намери?

– Там, къде другаде…

– Е, то добре, ама той доктор, а ти какво? Жена на доктор професия ли е, ма щерко?

– Знам, ли… може и да е. – Миляна посегна за още една катма, не можеше да спре.

– Ти гледай да си оправиш университета първом, пък женитбите после лесно. Такива времена са настанали, че учене трябва, само ученето помага и канцеларска работа. Мотиката вече не важи, долна е, само бабите по селата подир тракторите копаят… ти гледай да си с хората там, да си сгодна по техните мерки, та да имаш място между тях. Инак не става… инак оставаш в ремаркето на живота, чедо.

Миляна обърса уста в месала на баба си, почувства се отново като дете.

– Мама не се е оженила по любов. Ти си се оженила по любов. Аз искам да се оженя по любов като теб. Всичко друго е маловажно. За какво ми е университет, ако сърцето ми е на другия край на света?

Милкана хвана внучка си за ръка и я потупа, като че ли искаше да ѝ предаде мисълта си дори през кожата, после каза отчетливо:

– Жененето по любов не ти подписва тескере за щастие, чедо. Никога не се лъжи да мислиш, че щастието ти е обещано, че ти се полага или че ако се бориш за него, ще го имаш. Щастието или е с лице към теб, или те загърбва. То е като диво животно, дето си броди и битува само по неговия си чепат нрав – не можеш да го командваш, колкото и да се силиш. Или те харесва и се залепя за теб, или те подминава, каквото и да правиш – Милкана вдигна заплашително старческия си показалец. – Жененето по любов не туря щастието в кошара, не се лъжи!

– А какво тогава да правя? Как да знам кое е правилното? На орисия ли да чакам?

– Ами… тя орисията и тя е сложна работа, да… тя не е една орисията, то е Божия кошница с орисии там горе. Ти не избираш сама, с орисията заедно се избирате от преди да дойдете тука, чедо. От тогаз насам тя само търси да те стигне, те-там е цялата гонитба.

– Е аз какво решавам тогава? Да седя да чакам да ме удари орисията ми по главата отгоре ли?

– Тя те е ударила, ама ти не го знаеш. Като си проличи – тогава и ти се сещаш, че трябва да избираш.

– Какво избирам аз, нали е орисия…

– Избираш дали да я приемеш или да продължиш да скиташ из живота да търсиш друга. Те орисиите са като хората – някои са инатливи, преследват те и където и да ходиш, въртят-сучат – докопват те и не те пускат. Други са сръдливи – като те намери, а ти я откажеш – тя се нацупва и бяга завинаги. Някои седят до тебе и си траят, докато сама не ги забележиш.

– То хубаво това, ама аз как да знам коя е за мен правилната орисия?

– Изчакай, ще се нареди всичко и ще знаеш кога трябва да избереш. Ти можеш, ти си умна и оправна! – засмя се Милкана. После се пресегна и потупа внучка си по коляното. – Нали си Кралицата на краставиците! Помниш ли от малка?

Миляна вдигна вежди и поклати глава със затворени очи – детските игри хич не ѝ помагаха в момента.

– Не знам дали съм умна и оправна. Много хора биха дали мило и драго, за да заминат за Америка, а на мен не ми се качва на самолета, когато татко се оправи. Харесва ми да виждам Тома всеки ден, това е, което ме успокоява. Той е толкова… самоуверен и категоричен във всичко, винаги знае и прави нещата както трябва. Това много ме привлича.

– А ври ли ти отвътре като го видиш тоя доктор? – неочаквано попита баба Милкана и Миляна се засмя.

– Ври… и кипи като го видя. Мислих, мислих – не го обичам, не съм даже влюбена в него, не е най-красивият мъж на света, но ме дърпа нещо към него, дъх не ми стига като го видя… ти кажи какво е това?

– Кръвта, кръвта те вика, чедо… кръвта на децата, дето не си родила още, тя те вика… хм, не знам, можеш и да откажеш, тя орисията не е присъда. Помисли, прецени. Майка ти – вярно, не се ожени по любов, ама добре постъпи да не го прави. Никога не знаеш какво те чака в утрето, чедо. И аз не знам, та да ти кажа. Ето седим тука двете, а аз не знам да те дърпам да те пазя ли или да те бутам да не си бягаш от късмета. Кръвта щом ври – тя ще те доводи до орисията ти, а нея дали ще приемеш – ти ще решиш.

Миляна барабанеше по слънчевата маса на баба си и си мислеше, че даже мушамата ѝ е същата от времето, когато играеше домино. Направо ѝ се плачеше. Никаква помощ не е това от баба ѝ, не ѝ даде нито един ясен отговор, само още повече се обърка с тоя разговор.

– Какво  ми остава тогава? За какво ми е да решавам, ако не мога да избирам, а и какво да избирам, като не мога да избера дали да съм щастлива? – подпря глава с длан някак сърдито и косите ѝ се разпиляха ядно по мушамата. Обичаше нещата да са ясни и подредени, да или не, ляво или дясно. Може би за това харесваше Тома – той винаги беше наясно с посоката. Самата тя беше свикнала някой удобно да я насочва и води към правилното нещо – я татко ѝ, я кака ѝ Нина. Миляна изпъшка и зарови лице в ръцете си върху масата. – Защо всичко трябва да е толкова сложно? И изобщо – за какво ми се случва всичко това?

Милкана погледна внучка си и вдигна извинително рамене, като че ли се разбираше от само себе си, а на нея ѝ се налагаше да го каже:

– Това е животът, чедо. Не се ядни, ами се радвай и го живей, че бързо минава.

ХХХ

Саво Петрашев повъртя в ръцете си празната папка. Чудеше се дали изобщо има смисъл да я връща в кантонерката. Цено Въжаров се бе поминал преди около месец и папката щеше да си остане завинаги празна. Така и не успяха да получат дори един лист хартия от него – след пристигането си беше влязъл в болница, от където и не излезе. Сега Петрашев можеше да върне папката на мястото ѝ или да я унищожи, за да изтрие Цено от досиетата изобщо. Помисли още малко, после сложи папката между другите – липсата на доклад вътре беше докладът сам по себе си. Единственият доклад на агент Върбан.

ХХХ

Беше безкрайно щастлива днес, въпреки, че бяха точно три години откакто татко ѝ си беше заминал. Сутринта беше ходила на лекар и той потвърди, че е бременна. Едва опираше в земята на връщане до квартирата, струваше ѝ се, че лети. Извади и изглади ефирната бяла рокля на големи червени рози, която пазеше за тържествени случаи. Сложи съвсем малко грим и внимателно поправи кока на главата си. Тяхно детенце! Тяхно собствено мъничко детенце! Душата ѝ едва се сдържаше в гърдите, усмихваше и розовееше лицето ѝ и пулсираше на малки тръпки през кожата на цялото ѝ тяло. Нямаше търпение да каже на мъжа си! Предвкусваше изумлението на лицето му, сълзите от щастието в очите му и прегръдката на любимите ръце… Искаше обаче да го изненада доста по-късно, когато щеше да го има изцяло на собствено разположение. Бяха женени от около година, през която тя не съжали нито за миг, че заряза Америка и остана тук. Беше ѝ тъжно само за това, че Донуга не успяха да дойдат за сватбата. Кака ѝ се водеше невъзвръщенка и все още чакаше за американски паспорт, с който да пребивава спокойно в Бългрия, а щеше да е странно останалите да дойдат без нея. Пишеха си редовно и подробно, но Нина много ѝ липсваше.

Тома си дойде изморен от работа, но се преоблече се и отидоха на гостито, на което бяха поканени. Такива събирания с младите колеги на мъжа ѝ бяха чести и ги наричаха „жур“. Започваха със сочни новини от болницата, одумваха като селски клюкарки всяка подробност за всички, които не присъстваха, смеехе се, пиеха и опитваха готварските приумици на жените и приятелките си. По някое време гледаха новини и руски филм, ако имаше телевизор. После слушаха тихичко забранена западна музика на грамофон, ако някой рискуваше да донесе плоча – притежанието и слушането ѝ можеха да костват задържане в милицията, дълги писмени обяснения и номерирано място в специален списък за хора, повлияни и разпространяващи вредни западни течения като рокенд-рол, които целенасочено разлагаха и развращаваха комунистическата младеж. В някои крайни случаи натрупани провинения от подобен род водеха дори до изключване от Комсомола и уволнение от работа. На журовете обаче младите мъже и жени си позволяваха да говорят забранени неща и разпитваха Миляна за всяка подробност, която можеше да им разкаже за Париж, Ню Йорк и Америка – за Айфеловата кула, Елвис, за дрехите, магазините, хората, колите, храната и всичко, за което не бе и помислила, че ще ѝ потрябва като спомен, когато го бе видяла. Повечето от компанията обичаха и да потанцуват, но Тома, за съжаление на Миляна, не беше един от тях. Накрая вечерта завършваше с някоя патриотична песен и обещанието да направят същото съвсем скоро, което и ставаше.

Тази вечер Миляна бързаше да се приберат. Виждаше, че Тома има нужда да си почива, а беше и пил повече от обикновено. Нищо, като чуе новината – всичко ще му мине и ще си стане пак онзи чаровен, добър, обичащ Тома, за когото се ожени. Работата го бе погълнала и той рядко се усмихваше напоследък, а и ходеше често на дежурства в болницата дори през почивните дни. Това беше неговият начин да ѝ покаже колко много я обича, беше убедена Миляна. От самото начало мечтаеха за собствен апартамент в един от новите слънчеви квартали на София, а за това щяха да са им нужни пари. Тома беше много сериозен, винаги знаеше кое е правилното, винаги беше сигурен в решенията си и тя се чувстваше защитена с него. Искаше и тя да направи всичко по силите си, за да е щастлив мъжът, заради когото бе обърнала наопаки житейските си планове.

Влязоха в коридора, Миляна събу набързо обувките си зад вратата и изприпка към кухнята. Квартирата им беше малка, но много удобна за поддържане и близо до болницата. Бяха я подредили скромно, но много уютно. Миляна извади от малкия нов хладилник парче шоколадова торта, което бе купила по-рано през деня. Взе го в две ръце и се обърна щастлива към вратата, за да изчака Тома да дойде. Сияеше, когато той се приближи и застана сериозен, с леко размътен поглед пред нея.

– Днес… познай какъв ден е днес! – Миляна почти извика от радост и не усети как чинията изхвърча от ръцете ѝ.

Тома я зашлеви и главата ѝ забуча. Хвана лицето си, за да го спре да се тресе. Чинията се разби на пода с ужасен трясък. Миляна не го чу.

– Малка мръснице! – просъска гласът на любимия мъж в ухото ѝ. – Днес е денят, в който спираш да ме излагаш пред колегите ми! Престани да се сваляш на всеки! Омръзна ми да ме унижаваш!

Усети юмрука му някъде в ребрата си и се сгърчи. Така наведена към него му бе даже по-удобна. Плесник отсрани на главата я оглуши и събори. При падането се удари в стената и се свлече по нея. От объркване и безсилие остана да лежи на пода. Това ставаше ли или беше някакво бълнуване? Усети топъл, възкисел вкус в устата си, но нямаше смелост да повдигне ръка и да провери от какво е. Едната ѝ буза се надуваше и по странен начин ѝ беше добре да я остави така опряна в края на килимчето върху цимента – той беше приятно хладен. Видя с едно око обувките на Тома пред лицето си и си помисли, че трябва да му напомни да не влиза с тях до вътре, а да ги оставя зад вратата. После явно беше заспала.

На сутринта се събуди в леглото, но не усещаше лицето си. Опита се да се обърне на една страна и почувства ръцете на Тома да галят главата ѝ.

– Добро утро, кукло! Малко се увлякохме снощи май, а?

Всичко я болеше, но не беше сигурна защо – малко си спомняше от предишната вечер.

– Падна и се удари в кухнята. Разсипа даже шоколадовата торта, която беше купила, но няма да ти се карам. Днес по-добре остани да си почиваш в къщи. И внимавай вече къде стъпваш, доста си спъната. Сложих ти малко обезболяващо с успокоително, ще се почустваш по-добре след няколко часа. Докато се раздвижиш – аз ще съм свършил смяната и ще се прибера да вечеряме. Става ли? – целуна я по врата любимият ѝ съпруг и тропна външната вратата зад гърба си. Миляна се унесе, докато се стараеше да се сети какво беше станало. Съзнанието ѝ присветкваше болезнено при всеки непоносим спомен, като се опитваше да го изтласка и изтрие.

Бяха на гости… там танцуваха, а Тома пи доста… пиеше повече напоследък… тя беше бременна, но дали успя да му каже… вкус на кръв в устата… трябваше да не забрави да го подсети да не влиза с обувки чак до вътре… роклята на рози, която май покапа с кръв, но нищо – нямаше да ѝ личи, щеше да изглежда като още една роза… изпуснала е шоколадовата торта, ех, че непохватна… кучко… колегите… Елвис… май си беше развалила и кока, а трябваше да изкара още четири дни, докато отиде пак на фризьор – кок се правеше веднъж на седмица и се пазеше при спане… кака ѝ Нина, колко ѝ липсваше кака ѝ Нина … Америка… бременна, нейно малко, истинско бебе идваше, дали каза на Тома… татко ѝ, който седи в края на леглото, гледа я и се усмихва през сълзи – как е възможно това, та той си беше заминал, знаеше Миляна със сигурност… татко… юмрук в ребрата… успокоително и обезболяващо ли каза – за какво ми е това?

Опита се да отвори очи и погледна през прозореца. Кестеновите листа отпред се закачаха и шушукаха, деца играеха с топка в училищния двор наблизо, няколко съседки се бяха събрали за заседание на Висшия съдебен комшийски съвет, присъдите от който бяха окончателни и не подлежаха на обжалване, две-три объркани коли се щураха с ръмжене из тяхната закътана улица в търсене на излаз и спасение обратно към шума на града.

Усилието да стои будна и да си спомня я изтощи. Миляна се предаде и притвори очи. Заспиваше. Ориста ѝ я бе намерила. Съзнанието ѝ отплува, защото не можеше да понесе да гледа как сърцето ѝ се разплака и я прие…

 

 

Цено си наля нова чашка и запали още една цигара. Мица дори не го погледна този път, а седна зад машината, за да довърши пердетата за новата им квартира. Бяха се преместили веднага след пристигането си преди по-малко от седмица. Багажът им не беше много и го докараха лесно. Всичко стана бързо, защото бяха само двамата сега. Жилището тук беше много приятно, точно като за малко семейство.

– Ти май не се върна, за да живееш с мен? – попита мимоходом Мица, защото нямаше намерение да спори с мъжа си. Беше ясно, че той прави всичко това нарочно, по някаква неизвестна за нея причина. Беше безсмислено да го разубеждава – познаваше Цено много добре и знаеше, че той ще постъпи точно както е намислил, независимо какво му струва това.

– Казах ти навремето, че ще живееш добре с мен. Така ли беше?

– Все още е така. Защо ме питаш това сега? – Мица обърна плата с опитна ръка и изглеждаше, че говори с Цено между другото. След като бяха подредили малко стаите, той бе извадил и отворил едно шише френски коняк, което Мица си мислеше, че донесе от Париж за подарък. Още по-изненадващи бяха няколкото кутии  силни френски цигари Житан, които Мица дори не го бе видяла да купува. Цено седеше на масичката до прозореца, като видимо се наслаждаваше на момента.

– Ще се самоубиваш ли? – попита Мица. Цено вдигна рамене.

– Каквото стане – стане. Хареса ми питието, което изпихме с Хаим в Швейцария, затова си купих цяла бутилка. Говорихме си тогава с него, беше наистина хубаво.

Цено тръсна цигарата си в пепелника, сякаш го бе правил цял живот. Гърдите му пареха от гъстия пушек, но той не им разрешаваше да се бунтуват и преглъщаше хриповете с надменна усмивка на уста – беше му омръзнало да е роб на задухата си и сега бе дошъл моментът да ѝ го покаже. Отпи отново от коняка – прекрасен, дори за неспециалист като него.

– Знаеш ли как учат еврейските деца да четат Тората? – Мица го погледна, но продължи да шие. Алкохолът определено развръзваше езика на мъжа ѝ, което също беше новост за нея. – Написват им буквите на малки дървени плочки и им ги показват една по една, за да ги прочетат. Когато детето успее да каже буквичката правилно – равинът капва една капка мед отгоре и дава на детето да я оближе – Цено се засмя. – Много умно, възхищавам им се.

– И защо правят това? – Мица наистина се интересуваше най-вече от парчето плат пред себе си. Или поне така изглеждаше.

– Карат детето да свърже Тората с победа, с награда, с наслада. Прочиташ правилно буквичката – хвалят те, дават ти, сладко е. Това остава в душата завинаги. А душата помни. – Цено отново тръсна цигарата си. – Направили са и оная държава през океана да работи така, като с ученето на Тората.

Мица тупна пердето във въздуха, за да изтръска малките конци и да го разгледа по-добре.

– Откога и политик стана? Откакто взе да пушиш ли? – Притесняваше се неимоверно, но предпочиташе да го прикрие с лека подигравка – така по-малко личеше колко е разтревожена от това, което Цено върши със себе си. Тя беше безсилна да го спре или да му забрани каквото и да било.

– Тук… тук е друго… тук е като в цирка – първо правиш номера, който те искат и тогава ти дават сладкото. Ма то и сладкото им – захарче, мед няма за животните, медът е само за дресьорите. При ония там, ако не можеш да прочетеш буквата, ти дават друга буква, все някоя ще прочетеш и медът пак може да стигне до теб, ако си кадърен и упорит. При тия тук не дават да смениш номера, дават захарче само ако подскачаш както те искат, както са те дресирали. – Цено се засмя с глас – очевидно се чуваше какво говори и хареса шегата си. Говореше си сам – Мица не разбираше, а Хаим беше далече… Отново отпи от коняка. Гъст, упойващ аромат с лек, нежен вкус, парлив на гърлото и стоплящ душата. И глътка Житан отгоре… това би правил всеки ден, ако можеше. А може би нямаше да е така сладко, ако е всеки ден… закашля се, но не даде на излишния въздух да излезе през устата му, отново преглътна задавянето. Беше свършил всичко, което искаше, беше се справил добре и щеше да приключи както и когато той прецени. Нямаше да е повече заложник на събитията, на задухата, а най-малко – на комунистите. Изсмя се искрено, победоносно и щастливо. После се свлече от стола.

Мица скочи и го прихвана.

– Какво да те правя сега? Виж какво направи! Как да ти помогна! – редеше тя, докато се опитваше да държи главата му изправена с едната си ръка, а с другата се мъчеше да отвори прозореца.

Цено се окопити и сам подстана, за да седне по-удобно на земята. Не приличаше на себе си, но каза възможно най-смислено:

– Не казвай на Миляна, каквото и да става, не искам да се връща заради мен. Само това те моля.

– Няма да ѝ казвам, но ти спри вече! Нали каза, че се връщаш, за да живеем заедно!

– Не, не съм казвал това. Върнах се, за да не умра без теб…

– Мисля, че пи повече, отколкото можеш да носиш. Мисля, че ще ти скрия от утре и пиенето, и цигарите. Защо изобщо правиш това? – Мица сериозно се уплаши, докато го гледаше как отново тръгва да губи съзнание.

– Защото им изядох захарчето преди да съм направил номера… – Цено се отпускаше усмихнат. – Да ме гонят сега… нека ме догонят… аз се издължих на всички за всичко, сега вече кръвта на баща ми и брат ми може да попие спокойно в земята.
Още същата вечер го приеха в болница в много сериозно състояние, а Мица се обади на Калинка и Елена от пощата веднага на следващата сутрин. Не се обади само на Миляна. Знаеше, че това няма да мине безнаказано, но трябваше да поеме тази отговорност – Цено я бе помолил за това.

ХХХ

Миляна седеше до леглото на баща си и разбираше, че той си отива.

Симпатичният млад доктор, който се грижеше за него, беше любезен, но откровен и даде ясно да се разбере какво е положението.

– На практика не мога да посоча една единствена причина баща ви да е тук – каза още при запознанството им д-р Тома Карагеоргиев. – Той има бронхиална астма, която много затруднява ежедневието му, но сама по себе си не е обяснение за състоянието му. От майка ви разбрах, че е пропушил напоследък, което е крайно неразумно в неговия случай. Освен всички медикаменти, които му вливаме и даваме тук, има едно много важно условие, за да се оправи – трябва да иска да оздравее. Това е нещо, което аз като лекуващ лекар мога да твърдя, че изцяло отсъства при Цено Въжаров и на практика е малко останалото, което можем да направим.

Миляна бе подозряла, че има нещо нередно, още когато майка ѝ написа само един път след завръщането им в България. В писмото се казваше, че са се преместили от училищната пристройка в две стаи с малка кухня на партера в кооперация близо до центъра. След това Мица повече не писа и това дълбоко усъмни Миляна в добруването на родителите ѝ – ясно беше, че ако нещата са нормални, писмата също щяха да са чести и с подпис и от двамата. Миляна се опита да получи повече новини, като се обади на телефонния номер в училището, но не можа да се разбере много с новата секретарка. Тя потвърди, че Въжарови са се преместили, но каза, че не знае нищо повече за тях. След като се терза известно време, Миляна взе окончателно решение и помоли Донуга да ѝ купят обратен билет. Те не я укориха, но изпълниха молбата ѝ едва след като изтръгнаха от нея твърдото обещание, че при първа възможност тя ще се върне и ще завърши поне първата година на образованието си. И на двете с Нина то бе вече платено от Цено.
От летището отиде с такси направо на новия адрес, който Мица ѝ бе дала в писмото, но не завари никого там. Изчака пред вратата почти до вечерта, когато най-накрая видя майка си да се прибира. Спусна се с отворени ръце да я прегърне, а Мица ахна от изненада.

– Защо си тук? – искрено се обезпокои тя, докато прегръщаше дъщеря си.

– Е, много добро посрещане, няма що! – засмя се Миляна и занаднича наоколо. –Татко с теб ли е?

Мица поклати глава – предвиждаше накъде ще отиде този разговор.

– Татко ти е в болница. Крепят го, чакам да се оправи, за да си го прибера.

Миляна изохка и тропна с крак.

– Знаех си! Знаех си, че има нещо! Защо не ми писа, защо не ми каза, можеше да се обадиш!

– За какво? За да вдигнеш куфара и да се прибереш ли? Знаеш ли какво ни костваше да ви изведем с Нина оттук? – Мица изглеждаше наистина разочарована. Миляна недоумяваше.

– Ти мислиш, че аз ще седя някъде си, ако баща ми е в болница? Какво му е, защо е там, как е?

– Сега се връщам от при него. Все така, в последните поне две седмици.

– Откога е там?

– От около седмица след като се прибрахме.

Миляна приседна на бордюра.

– Вече няколко месеца… и не намери начин да ми кажеш, не счете за нужно аз да знам…

Мица пригледа дъщеря си отгоре, бръкна в чантата си, извади ключа и тръгна към квартирата.

– Хайде, не седи на тоя камък, ела да влезем.

– За какво? Баща ми го няма там! Искам да го видя, в коя болница е?

– Ела си внеси багажа и ще се върнем обратно при него. Той спи по това време, но щом настояваш – ще отидем да го видиш още сега – Мица беше влязла в кооперацията и се чуваше само гласа ѝ.

Миляна грабна куфара си, внесе го подир майка си във входа и го хвърли в коридора на малкото жилище, което се намираше веднага вляво.

– Не мога да повярвам, че не ми каза… Как можа да постъпиш така! – изкрещя тя и побягна обратно навън.

Стълбите все още ехтяха под напора на гласа ѝ, когато Мица излезе и затвори обратно външната вратата.

– Знам, че обичаш баща си, но нямаше нужда да се връщаш! Аз съм тук и се грижа достатъчно добре за него. Той направи всичко, за да си там, където беше, не трябваше да похарчваш усилята му с толкова лека ръка! Можеше поне да говорим по телефона, преди да се качиш на самолета!

– Да, аз обичам татко, но знаеш ли какво? Проблемът е, че ти никога не си го обичала достатъчно! – Миляна не беше на себе си от яд и не се чуваше какво говори. Застана по средата на тротоара като обезумяла, сякаш чакаше знак от майка си само да ѝ посочи накъде да тръгне за болницата.

Мица стоеше кротко пред дъщеря си, защото разбираше колко е разстроена. Въздъхна, знаеше, че Миляна ще съжалява за грубите си думи, но те все пак бяха изпуснати и се изсипаха като кална купчина помежду им. После посочи внимателно на едната страна и Миляна пое отривисто натам, като едва се въздържаше да не се затича. Мица продължи да гледа след нея известно време, после бавно провери чантата си за ключовете и всичко останало с привичното подробно внимание и измърмори по-скоро на себе си:

– Точно обратното, мило дете… точно обратното… проблемът е, че винаги прекалено много съм обичала баща ти…

След това тръсна глава и тръгна подир дъщеря си.

Завариха Цено да спи и той не разбра, че Миляна се е върнала от Америка заради него. Постояха час, докато Мица едва уговори дъщеря си да се приберат и да дойдат на следващия ден. Късно след полунощ се прибраха да спят в квартирата, но не си говориха.

Оттогава Миляна седеше до леглото на баща си почти по цял ден. Поради силните препарати Цено не беше съвсем в съзнание – от самото появяване на Миляна той прие за нормално тя да е там и се радваше с топла усмивка на присъствието на дъщеря си. Доктор Карагеоргиев изключително впечатли Миляна, но в началото тя избягваше да мисли за това. Напрежението от състоянието на Цено, свадата с майка ѝ и преумората от пътуването я извадиха от релси след пристигането. Постепенно обаче нещата улегнаха и се наложи да признае пред себе си, че за седенето ѝ в болницата имаше и друга причина, освен Цено. Младият доктор я вълнуваше по начин, който Миляна нито очакваше, нито допускаше, че е възможен точно в такъв момент. Съвсем кратко след запознанството им тя осъзна, че се опитва да му се хареса и се засрами от себе си. Нещо в погледа му, в стойката му, във вниманието, с което я гледаше всеки път, когато отвореше уста да каже нещо, я докосваше дълбоко и когато той беше там и когато тя си мислеше за него по-късно вечер в квартирата на родителите си. Не знаеше как да се справи с чувствата си, не смееше дори да ги нарече по име. Нямаше как да разговаря с кака си Нина, беше изключено да сподели с майка си. Най-затруднителното беше, че докторът също не криеше интереса си към нея. Миляна усещаше едно особено напрежение, когато беше близо до него – негата помежду им караше всичко в нея да ври. И това ставаше около болничното легло на любимия ѝ татко! Душата ѝ се бунтуваше от раздвоението – едновременно тревога за състоянието на Цено и постоянно очакване, че доктор Карагеоргиев ще отвори вратата на стаята и ще дойде да си говорят. И той го правеше повече, отколкото бе редно. Смисълът на тези разговори ѝ убягваше, защото през цялото време се стараеше да изглежда спокойна, да не се черви прекалено много, да не се поти излишно и да е в състояние да отговаря смислено на зададените въпроси – това бяха твърде много и твърде сложни за изпълнение задачи в присъствието на този мъж.

– Искате ли да се разсеете малко? След като свърша смяната можем да отидем в сладкарницата отсреща да изпием по една боза? Дежурите на този стол повече от хората, които работят в болницата! Заслужавате поне една боза заплащане! – предложи шеговито, но съвсем  естествено Карагеоргиев един ден и на Миляна ѝ се стори, че прие прекалено бързо, с твърде широка усмивка и излишно весел ентусиазъм, неподходящ за мястото, на което се намираха. Нещо в младия мъж я караше да изпълни всяка негова молба и да го послуша, което донякъде я плашеше.

Бозата скоро прерастна в следобено кафе, а пък то – в ресторант. След около две седмици Миляна призна пред себе си, че се среща с доктор Карагеоргиев. Баща ѝ умираше, а тя ходеше на срещи! Америка я чакаше обратно, а тя започваше връзка тук. Сестра ѝ беше далеч за съвет и подкрепа, а майка ѝ беше разочарована и се държеше по-скоро студено. Миляна не можеше да стои бездушна и да чака положението да се реши от само себе си. Трябваше ѝ помощ.

Имаше само един човек, при когото да отиде за съвет без да дължи или да губи нещо; само едно място, където да се отпусне и да си позволи да бъде несигурна и наивна, незряла и ревлива, и никой да не я осъжда за това. Миляна убеди доктор Карагеоргиев да ѝ гарантира, че нищо няма да се случи с баща ѝ в следващите няколко дни. След това се качи на влака и за нейна изненада краткото самотно пътуване ѝ се отрази пречистващо. Спомни си как обичаше влаковете като малка, защото те винаги ѝ носеха промяна. Докато влакът я носеше с равномерно поклащане, тя се взираше като упоена в безкрайните жици. Мислеше си как тези тънки метални конци са кръвоносната система на огромната композиция и въпреки, че изглеждат незначителни като размер, всички зависи именно от тях– ако токът спре – пътуването свършва. После се сепна и се присмя на себе си – напоследък май контактуваше твърде много с доктори. Междувременно беше пристигнала и трябваше да слезе на перона в селото.

Началник-гарата се беше сменил и никой не я позна. Не беше идвала отдавна. Извървя с усмивка пътя до къщата. Колко спомени имаше тук… Похлопа нежно на дървената порта и почака, като се ослушваше. Баба ѝ Милкана отвори след малко и извика от радост:

– На баба златното момиче! Като се моли човек дълго и Господ го чува! Толкова ми беше домъчняло за теб, молих се да те видя – и ето те, грейна на вратата ми!

Миляна прегърна възрастната жена. Сега тя живееше само с вуйчо ѝ Димитър и семейството му. Дядо Бошо си бе заминал преди години, а след него и мадам Вичева. Вуйчо ѝ се беше оженил и имаше две момчета, които учеха отскоро в училището на селото.

– Само за няколко дни съм, бабче, после се връщам в София, че нали татко е в болницата.

– Знам, чедо, ще се оправи и той, не бой се! – разшета се баба ѝ, както само бабите правят за внуците си.

Миляна имаше нужда да се събере и да разсъди, за това се опъна с благодарност на кушетката в кухнята. Колко много би ѝ помогнал Никола сега, присети се с копнеж момичето. Поприказваха с Милкана за селото, за Америка и за София, колкото да се порадват на гласовете си. Само час по-късно Миляна вече ядеше бавно спасителните катми със сирене и мед, за които бе мечтала дори в Ню Йорк.

– Казвай сега, какво те мъчи. – баба ѝ изтри възлестите си пръсти в престилката, за да ги изсуши от мазнината на катмите, но наместо това разстла аромата им из дрехите си и около себе си. Миляна се усмихна с препълнена уста и успя да изфъфли:

– Защо мама никога не може да опържи като твоите катми, бабче…

– Защото всеки си има негови си катми за пържене, за това. Не можеш да опържиш чуждите катми, колко и да се стараеш, тъй че не губи време да опитваш. Кажи какво те мъчи, виждам, че има нещо, момче ли е замесено?

– Ей, не оставяш човек да се наяде, значи… Да, момче, момче – цял доктор.

– Брех, при татко ли го намери?

– Там, къде другаде…

– Е, то добре, ама той доктор, а ти какво? Жена на доктор професия ли е, ма щерко?

– Знам, ли… може и да е. – Миляна посегна за още една катма, не можеше да спре.

– Ти гледай да си оправиш университета първом, пък женитбите после лесно. Такива времена са настанали, че учене трябва, само ученето помага и канцеларска работа. Мотиката вече не важи, долна е, само бабите по селата подир тракторите копаят… ти гледай да си с хората там, да си сгодна по техните мерки, та да имаш място между тях. Инак не става… инак оставаш в ремаркето на живота, чедо.

Миляна обърса уста в месала на баба си, почувства се отново като дете.

– Мама не се е оженила по любов. Ти си се оженила по любов. Аз искам да се оженя по любов като теб. Всичко друго е маловажно. За какво ми е университет, ако сърцето ми е на другия край на света?

Милкана хвана внучка си за ръка и я потупа, като че ли искаше да ѝ предаде мисълта си дори през кожата, после каза отчетливо:

– Жененето по любов не ти подписва тескере за щастие, чедо. Никога не се лъжи да мислиш, че щастието ти е обещано, че ти се полага или че ако се бориш за него, ще го имаш. Щастието или е с лице към теб, или те загърбва. То е като диво животно, дето си броди и битува само по неговия си чепат нрав – не можеш да го командваш, колкото и да се силиш. Или те харесва и се залепя за теб, или те подминава, каквото и да правиш – Милкана вдигна заплашително старческия си показалец. – Жененето по любов не туря щастието в кошара, не се лъжи!

– А какво тогава да правя? Как да знам кое е правилното? На орисия ли да чакам?

– Ами… тя орисията и тя е сложна работа, да… тя не е една орисията, то е Божия кошница с орисии там горе. Ти не избираш сама, с орисията заедно се избирате от преди да дойдете тука, чедо. От тогаз насам тя само търси да те стигне, те-там е цялата гонитба.

– Е аз какво решавам тогава? Да седя да чакам да ме удари орисията ми по главата отгоре ли?

– Тя те е ударила, ама ти не го знаеш. Като си проличи – тогава и ти се сещаш, че трябва да избираш.

– Какво избирам аз, нали е орисия…

– Избираш дали да я приемеш или да продължиш да скиташ из живота да търсиш друга. Те орисиите са като хората – някои са инатливи, преследват те и където и да ходиш, въртят-сучат – докопват те и не те пускат. Други са сръдливи – като те намери, а ти я откажеш – тя се нацупва и бяга завинаги. Някои седят до тебе и си траят, докато сама не ги забележиш.

– То хубаво това, ама аз как да знам коя е за мен правилната орисия?

– Изчакай, ще се нареди всичко и ще знаеш кога трябва да избереш. Ти можеш, ти си умна и оправна! – засмя се Милкана. После се пресегна и потупа внучка си по коляното. – Нали си Кралицата на краставиците! Помниш ли от малка?

Миляна вдигна вежди и поклати глава със затворени очи – детските игри хич не ѝ помагаха в момента.

– Не знам дали съм умна и оправна. Много хора биха дали мило и драго, за да заминат за Америка, а на мен не ми се качва на самолета, когато татко се оправи. Харесва ми да виждам Тома всеки ден, това е, което ме успокоява. Той е толкова… самоуверен и категоричен във всичко, винаги знае и прави нещата както трябва. Това много ме привлича.

– А ври ли ти отвътре като го видиш тоя доктор? – неочаквано попита баба Милкана и Миляна се засмя.

– Ври… и кипи като го видя. Мислих, мислих – не го обичам, не съм даже влюбена в него, не е най-красивият мъж на света, но ме дърпа нещо към него, дъх не ми стига като го видя… ти кажи какво е това?

– Кръвта, кръвта те вика, чедо… кръвта на децата, дето не си родила още, тя те вика… хм, не знам, можеш и да откажеш, тя орисията не е присъда. Помисли, прецени. Майка ти – вярно, не се ожени по любов, ама добре постъпи да не го прави. Никога не знаеш какво те чака в утрето, чедо. И аз не знам, та да ти кажа. Ето седим тука двете, а аз не знам да те дърпам да те пазя ли или да те бутам да не си бягаш от късмета. Кръвта щом ври – тя ще те доводи до орисията ти, а нея дали ще приемеш – ти ще решиш.

Миляна барабанеше по слънчевата маса на баба си и си мислеше, че даже мушамата ѝ е същата от времето, когато играеше домино. Направо ѝ се плачеше. Никаква помощ не е това от баба ѝ, не ѝ даде нито един ясен отговор, само още повече се обърка с тоя разговор.

– Какво  ми остава тогава? За какво ми е да решавам, ако не мога да избирам, а и какво да избирам, като не мога да избера дали да съм щастлива? – подпря глава с длан някак сърдито и косите ѝ се разпиляха ядно по мушамата. Обичаше нещата да са ясни и подредени, да или не, ляво или дясно. Може би за това харесваше Тома – той винаги беше наясно с посоката. Самата тя беше свикнала някой удобно да я насочва и води към правилното нещо – я татко ѝ, я кака ѝ Нина. Миляна изпъшка и зарови лице в ръцете си върху масата. – Защо всичко трябва да е толкова сложно? И изобщо – за какво ми се случва всичко това?

Милкана погледна внучка си и вдигна извинително рамене, като че ли се разбираше от само себе си, а на нея ѝ се налагаше да го каже:

– Това е животът, чедо. Не се ядни, ами се радвай и го живей, че бързо минава.

ХХХ

Саво Петрашев повъртя в ръцете си празната папка. Чудеше се дали изобщо има смисъл да я връща в кантонерката. Цено Въжаров се бе поминал преди около месец и папката щеше да си остане завинаги празна. Така и не успяха да получат дори един лист хартия от него – след пристигането си беше влязъл в болница, откъдето и не излезе. Сега Петрашев можеше да върне папката на мястото ѝ или да я унищожи, за да изтрие Цено от досиетата изобщо. Помисли още малко, после сложи папката между другите – липсата на доклад вътре беше докладът сам по себе си. Единственият доклад на агент Върбан.

ХХХ

Беше безкрайно щастлива днес, въпреки, че бяха точно три години откакто татко ѝ си беше заминал. Сутринта беше ходила на лекар и той потвърди, че е бременна. Едва опираше в земята на връщане до квартирата, струваше ѝ се, че лети. Извади и изглади ефирната бяла рокля на големи червени рози, която пазеше за тържествени случаи. Сложи съвсем малко грим и внимателно поправи кока на главата си. Тяхно детенце! Тяхно собствено мъничко детенце! Душата ѝ едва се сдържаше в гърдите, усмихваше и розовееше лицето ѝ и пулсираше на малки тръпки през кожата на цялото ѝ тяло. Нямаше търпение да каже на мъжа си! Предвкусваше изумлението на лицето му, сълзите от щастието в очите му и прегръдката на любимите ръце… Искаше обаче да го изненада доста по-късно, когато щеше да го има изцяло на собствено разположение. Бяха женени от около година, през която тя не съжали нито за миг, че заряза Америка и остана тук. Беше ѝ тъжно само за това, че Донуга не успяха да дойдат за сватбата. Кака ѝ се водеше невъзвръщенка и все още чакаше за американски паспорт, с който да пребивава спокойно в Бългрия, а щеше да е странно останалите да дойдат без нея. Пишеха си редовно и подробно, но Нина много ѝ липсваше.

Тома си дойде изморен от работа, но се преоблече се и отидоха на гостито, на което бяха поканени. Такива събирания с младите колеги на мъжа ѝ бяха чести и ги наричаха „жур“. Започваха със сочни новини от болницата, одумваха като селски клюкарки всяка подробност за всички, които не присъстваха, смеехе се, пиеха и опитваха готварските приумици на жените и приятелките си. По някое време гледаха новини и руски филм, ако имаше телевизор. После слушаха тихичко забранена западна музика на грамофон, ако някой рискуваше да донесе плоча – притежанието и слушането ѝ можеха да костват задържане в милицията, дълги писмени обяснения и номерирано място в специален списък за хора, повлияни и разпространяващи вредни западни течения като рокенд-рол, които целенасочено разлагаха и развращаваха комунистическата младеж. В някои крайни случаи натрупани провинения от подобен род водеха дори до изключване от Комсомола и уволнение от работа. На журовете обаче младите мъже и жени си позволяваха да говорят забранени неща и разпитваха Миляна за всяка подробност, която можеше да им разкаже за Париж, Ню Йорк и Америка – за Айфеловата кула, Елвис, за дрехите, магазините, хората, колите, храната и всичко, за което не бе и помислила, че ще ѝ потрябва като спомен, когато го бе видяла. Повечето от компанията обичаха и да потанцуват, но Тома, за съжаление на Миляна, не беше един от тях. Накрая вечерта завършваше с някоя патриотична песен и обещанието да направят същото съвсем скоро, което и ставаше.

Тази вечер Миляна бързаше да се приберат. Виждаше, че Тома има нужда да си почива, а беше и пил повече от обикновено. Нищо, като чуе новината – всичко ще му мине и ще си стане пак онзи чаровен, добър, обичащ Тома, за когото се ожени. Работата го бе погълнала и той рядко се усмихваше напоследък, а и ходеше често на дежурства в болницата дори през почивните дни. Това беше неговият начин да ѝ покаже колко много я обича, беше убедена Миляна. От самото начало мечтаеха за собствен апартамент в един от новите слънчеви квартали на София, а за това щяха да са им нужни пари. Тома беше много сериозен, винаги знаеше кое е правилното, винаги беше сигурен в решенията си и тя се чувстваше защитена с него. Искаше и тя да направи всичко по силите си, за да е щастлив мъжът, заради когото бе обърнала наопаки житейските си планове.

Влязоха в коридора, Миляна събу набързо обувките си зад вратата и изприпка към кухнята. Квартирата им беше малка, но много удобна за поддържане и близо до болницата. Бяха я подредили скромно, но много уютно. Миляна извади от малкия нов хладилник парче шоколадова торта, което бе купила по-рано през деня. Взе го в две ръце и се обърна щастлива към вратата, за да изчака Тома да дойде. Сияеше, когато той се приближи и застана сериозен, с леко размътен поглед пред нея.

– Днес… познай какъв ден е днес! – Миляна почти извика от радост и не усети как чинията изхвърча от ръцете ѝ.

Тома я зашлеви и главата ѝ забуча. Хвана лицето си, за да го спре да се тресе. Чинията се разби на пода с ужасен трясък. Миляна не го чу.

– Малка мръснице! – просъска гласът на любимия мъж в ухото ѝ. – Днес е денят, в който спираш да ме излагаш пред колегите ми! Престани да се сваляш на всеки! Омръзна ми да ме унижаваш!

Усети юмрука му някъде в ребрата си и се сгърчи. Така наведена към него му бе даже по-удобна. Плесник отсрани на главата я оглуши и събори. При падането се удари в стената и се свлече по нея. От объркване и безсилие остана да лежи на пода. Това ставаше ли или беше някакво бълнуване? Усети топъл, възкисел вкус в устата си, но нямаше смелост да повдигне ръка и да провери от какво е. Едната ѝ буза се надуваше и по странен начин ѝ беше добре да я остави така опряна в края на килимчето върху цимента – той беше приятно хладен. Видя с едно око обувките на Тома пред лицето си и си помисли, че трябва да му напомни да не влиза с тях до вътре, а да ги оставя зад вратата. После явно беше заспала.

На сутринта се събуди в леглото, но не усещаше лицето си. Опита се да се обърне на една страна и почувства ръцете на Тома да галят главата ѝ.

– Добро утро, кукло! Малко се увлякохме снощи май, а?

Всичко я болеше, но не беше сигурна защо – малко си спомняше от предишната вечер.

– Падна и се удари в кухнята. Разсипа даже шоколадовата торта, която беше купила, но няма да ти се карам. Днес по-добре остани да си почиваш в къщи. И внимавай вече къде стъпваш, доста си спъната. Сложих ти малко обезболяващо с успокоително, ще се почустваш по-добре след няколко часа. Докато се раздвижиш – аз ще съм свършил смяната и ще се прибера да вечеряме. Става ли? – целуна я по врата любимият ѝ съпруг и тропна външната вратата зад гърба си. Миляна се унесе, докато се стараеше да се сети какво беше станало. Съзнанието ѝ присветкваше болезнено при всеки непоносим спомен, като се опитваше да го изтласка и изтрие.

Бяха на гости… там танцуваха, а Тома пи доста… пиеше повече напоследък… тя беше бременна, но дали успя да му каже… вкус на кръв в устата… трябваше да не забрави да го подсети да не влиза с обувки чак до вътре… роклята на рози, която май покапа с кръв, но нищо – нямаше да ѝ личи, щеше да изглежда като още една роза… изпуснала е шоколадовата торта, ех, че непохватна… кучко… колегите… Елвис… май си беше развалила и кока, а трябваше да изкара още четири дни, докато отиде пак на фризьор – кок се правеше веднъж на седмица и се пазеше при спане… кака ѝ Нина, колко ѝ липсваше кака ѝ Нина … Америка… бременна, нейно малко, истинско бебе идваше, дали каза на Тома… татко ѝ, който седи в края на леглото, гледа я и се усмихва през сълзи – как е възможно това, та той си беше заминал, знаеше Миляна със сигурност… татко… юмрук в ребрата… успокоително и обезболяващо ли каза – за какво ми е това?

Опита се да отвори очи и погледна през прозореца. Кестеновите листа отпред се закачаха и шушукаха, деца играеха с топка в училищния двор наблизо, няколко съседки се бяха събрали за заседание на Висшия съдебен комшийски съвет, присъдите от който бяха окончателни и не подлежаха на обжалване, две-три объркани коли се щураха с ръмжене из тяхната закътана улица в търсене на излаз и спасение обратно към шума на града.

Усилието да стои будна и да си спомня я изтощи. Миляна се предаде и притвори очи. Заспиваше. Ориста ѝ я бе намерила. Съзнанието ѝ отплува, защото не можеше да понесе да гледа как сърцето ѝ се разплака и я прие…

цветен танц

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

9 thoughts on “13. Кръв

  1. E,za sqjalenie razkaza se prenasia v sozialisticheskia realizqm, no za momenta sqm optimist po otnoshenie na tvorcheskite vqzmojnosti na avtora.

    Liked by 1 person

  2. Много ми харесва!За пръв път попадам на такова нещо и ме заинтригува много.

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s