12. Разпътици

Цено и Хаим седяха във фоайето на банката и чакаха да ги приемат. Алпите изглеждаха блестящо хладни през прозореца дори в този топъл следобед на ранната есен.

– И зеленото им е различно на швейцарците от балканското – каза Цено и намести очилата си с привично движение.

– Американското пък – съвсем. Ама по това време около нас всичко е жълто и тъмно-червено, ще видиш! – Хаим се наслаждаваше на българските думи, които танцуваха в устата му. Толкова отдавна не бе усещал вкуса им. С Ленка вече рядко говореха български – само ако искаха да си кажат нещо лично, което не беше за ушите на другите.

– Добре, че си ти, та да можем да се разберем тук с хората. Батко поназнайваше немски, ама мен хич ме няма с езиците.

– Като ти се наложи – ще научиш. Свиква се, а и английският е лесен, важното е да знаеш повечко думи.

Цено се усмихна и се загледа с удоволствие през прозореца. Беше изминал дълъг път, преди да седне на този толкова удобен стол днес. Беше удържал фронта години наред, но когато Венета бе изнахалствала и цъфнала лично чак в дома му, за да въвлече и Мица, за Цено остана само една последна възможност. Беше крайната мярка, за която беше мислил дълго. Надяваше се да може да я избегне изобщо, но дълбоко в себе си знаеше, че е въпрос само на време да се наложи да я използва.

Взе разрешение от едното стопанство, където работеше и приготви специален подарък. Качи се на трамвайчето от полите на Витоша, наслаждава се на люлеенето и се любува на гледката до центъра на София. Обичаше този трамваен път, обичаше този град, имаше толкова спомени тук…

Изкачи се бавно по безрадостните широки стълби на учреждението. Намери кабинетa и седна на дивана пред секретарката. Тя го погледна за миг, но понеже той не каза нищо, тя също не го заговори. На това място и секретарката не питаше, освен ако посетителят не благоволеше сам да съобщи причината за посещението си. Миришеше на хартия, мастило и цигари и Цено си помисли колко иронично е това, като се има пред вид колко малко е свързана работата тук с писане. А може би беше, кой знае… Чуваха само секундите на стенния часовник и неритмичното надбягване на клавишите на пишещата машина – като че ли останалият свят бе отрязан и стаите тук имаха свой собствен живот извън времето. Дали дрехите или подаръкa на Цено миришеха необичайно не беше ясно, но той забеляза на няколко пъти как ноздрите на секретарката се разшириха любопитно, сякаш се опитваха да познаят ароматът на кой странен външен живот се бе промъкнал така неканено тук.

Вратата се отвори и Саво Петрашев излезе забързано от кабинета, докато само мимоходом отвори уста да издаде някакво стегнато кратко нареждане на секретарката си. Погледът му учудено обърса лицето на новодошлия на дивана и подмина обратно към бюрото, после за части от секундата очите на Петрашев познаха посетителя и думите увиснаха на устата му. Той се обърна невярващ към дивана, сякаш проверяваше редовността на собственните си възприятия.

Цено се изправи и подаде напред сребристо менче, пълно с кисело мляко.

– Другарю Петрашев, специалната доставка, която поръчахте за съветските гости. Ако може да поговорим няколко минути, за да ви обясня как да го съхранявате, докато дойде време да го подарите на получателите му.

Петрашев продължаваше да гледа Цено, после се сепна и обработи казаното за секунда.

– Аа, вие сте от мандрата ли, другарю? Заповядайте, да! Очаквах ви, елате вътре, моля! – изведнъж занарежда непринудено той, върна се няколко крачки и отвори обратно вратата на кабинета си. Цено кимна и понесе менчето навътре.

Кабинетът беше изненадващо малък, но уютен. Петрашев покани с ръка Цено да седне, но той остана прав. Тук бяха сами и нямаше нужда да се преструват. Цено започна направо:

– От много време насам ми се налага да отбивам атаките на Стоянчев, иска да им подарим апартамента на Донуга. Венета даже идвала в къщи да притиска Мица – Цено разказа сбито ситуацията, беше дошъл да е съвсем ясен в искането и даването – нямаше да стои тук и секунда повече, отколкото се налагаше.

– Знам това. Следя ситуацията – Петрашев нямаше избор, нито желание да е нещо друго, освен напълно откровен. Цено не би дошъл, освен ако наистина не се налагаше.

– Не мога да подаря нещо, което принадлежи на други хора. Искам да получа паспортите и ще обещая на Стоянчев, че няма да се връщаме, за да може да присвои жилището след време на основание невъзвръщенство.

Петрашев сбърчи устни в намусена дъга и леко разпери ръце.

– И ти идваш, за да ми съобщиш, че ще емигрирате зад Желязната завеса? Защо правиш това?

– Ти и сам щеше да разбереш, най-добре е да го чуеш първо от мен. Сигурен бях, че следите Стоянчев. Въпрос на време е да го обявите за „Враг с партиен билет“ и да го изметете нанякъде. Идвам да поискам от теб да не създаваш допълнителни служебни пречки около заминаването ни. Идвам да ти поискам да ни пуснеш.

Петрашев поклати глава и седна на едно от местата за гости, което бе посочил преди малко на Цено.

– Знаеш, че всичко има цена. Не мога да знам това, което ми казваш и да не направя нищо. Има само един начин, който съм сигурен, че ти знаеш. За това ли си дошъл?

– Да.

Петрашев вдигна рамене примирено.

– Добре, ще те вербувам, поне формално. Докато си навън няма да подаваш информация – ще те пиша къртица и ще те ползваме само в случай на нужда за акция. Ако обаче се върнете – ще трябва да дадеш пълен и подробен отчет за всичко. Трябва да има поне един гъсто написан лист в папката ти. Няма как да се избегне това.

Цено кимна в съгласие. Подробностите можеха да обсъдят по-късно, беше сигурен, че Саво ще намери начин да го информира и внедри както следва.

– Имаш право да си избереш име, защото идваш по собствена воля. Аз може да не го одобря, но ако имаш някое наум – сега е момента, слушам те! – Петрашев беше твърде опитен и не вложи никакво чувство в казаното.

– Върбан. Пиши ме агент Върбан. И запази млякото, за теб е. Биволско, специално го квасих, не се намира под път и над път. Е, поне не за нас.

Разговорът приключи. Цено тръгна към вратата, а Саво се загледа през прозореца.

– Знаеш ли… – каза като на себе си той – винаги е обичала мен повече от теб. Винаги.

Цено беше хванал вече дръжката и се подвоуми дали да го чуе. После погледна нагоре-надолу, като да премери височината на вратата, въздъхна и реши да отговори:

– Възможно е… но всяка сутрин, когато отворя очи, виждам лицето ѝ на възглавницата до мен и благодаря на Господ за това. Ти какво виждаш сутрин?

В последвалото дълго мълчание вратата кротко се затвори със звучно щракване, което Цено се зачуди дали чу или усети съвсем отчетливо и в момента.

– Да влизаме, хайде! – побутна го Хаим и го върна в реалността. Мъж в скъп костюм беше излязъл току-що от кабинета си и ги канеше с усмивка да го последват вътре. Беше време за сериозни банкови дела.

ХХХ

Няколко часа по-късно седяха в един хубав ресторант наблизо, готови да поръчат обяд, преди да потеглят обратно. Хаим гледаше Цено и продължаваше да върти глава изумен.

– Имал си всички тези пари… а да живеете така, както живяхте до сега…не разбирам, не мога да си обясня…

– Нямаше как да дойда до тук, а и вярваш или не, това бяха прекрасни години. Изгледахме децата, живеехме скромно и спяхме спокойно. Тези пари батко ги сложи навремето, когато идва да наблюдава фермите в Швейцария, спомняш ли си? Тогава направихме работата в мандрите на смени и при нас. Не съм допускал, че ще стигнем да разчитаме единствено на тези пари, а още по-малко, че ще трябва аз да ги управлявам. Мисля, че ги разпределих справедливо днес.

– Справедливо? – Хаим изпухтя насмешливо и удари леко, но драматично длан в масата – Та ти не остави нищо за себе си! Всичко написа на децата!

– Разбира се, какво мислиш, че би направил батко? Имам пет деца и една сестра, всичко е за тях. Майка ми си замина преди няколко години, толкова съм благодарен на сестра ми и зет ми за това, че така добре се грижиха за нея. Искам да платя образованието на Нина и Миляна и да оставя равностойни суми за децата на Върбан. Няма да ги пуснат да учат в универститет в България, кулашки деца… Но все някой ден ще им послужат парите, животът се мени бързо…

Хаим продължи да върти невярващо глава, но нямаше какво повече да каже. Загледаха се през прозореца. Пейзажът приличаше на пощенска картичка.

– Бих дошъл да се заселя тук и да отглеждам пчели. Мога да вадя алпийски мед и да го продавам, за да се издържам. Ще дишам боров въздух и ще живея чисто и скучно – по швейцарски… – Цено мечтаеше на глас – нещо толкова необичайно за него. Пред семейството си той не изразяваше желания и чувства, беше оставил тази привилегия на другите. Позволи си да го направи сега единствено, защото беше със стария си приятел и защото беше щастлив от свършеното в банката.

– Ужилване от пчела или оса ме праща в тъча! Което не ми пречи да ги харесвам. Пчелите имам пред вид. – Цено го погледна въпросително и Хаим се засмя – “Тъч” се ползва в бейзбола, ще свикнеш и даже ще ти хареса, като я научиш тази игра! Сериозен спорт, дават го постоянно по телевизията, а децата го играят в училище, има много лиги. Американците са луди по него. Ти ще свикнеш много по-лесно с бейзбола, отколкото аз с пчелите!

– С пчелите е както с всичко друго, което те праща “в тъча” – отначало се плашиш, после се престрашаваш и опитваш; след това, ако решиш да продължиш, ти става трудно, но ако си упорит – свикваш и накрая започва да ти харесва. Ако оставиш пчелите да те жилят достатъчно дълго, ще свикнеш и с това. Старите пчелари не могат да живеят без пчелните ужилвания – свикнали са и даже се нуждаят от тях, здравословно е. Пчелната отрова действа подмладяващо и помага при болки в ставите. Може би си струва да започнеш с по малко жилене и постепенно да превъзмогнеш болката? Ще ти е само от полза.

Хаим въздъхна – толкова много му липсваха такива разговори в далечната Америка. Работеше добре платена канцеларска работа, имаше много познати, но нито един приятел. Хората в Америка не дружаха истински. Там беше място, на което всички ти се усмихват, но никой не те обича. Ако утре не се появиш на работа – ще поговорят ден-два за теб, ще съжаляват за липсата ти и до вечерта ще те забравят. На другия ден ще се усмихват по същия мил начин на следващия, който ще заеме мястото ти. Двамата с Ленка опитаха да ходят редовно в близката синагога, но понеже не бяха много религиозни – не намериха и там много приятели сред местните евреи. Имаха добри познати и колеги, с които прекарваха понякога почивните дни и празниците, но нямаха приятели, на които биха поверили децата си за повече от няколко дни. Знаеше от старите емигранти, че това е обичайното положение на първото поколение новодошли – за следващите ставало много по-лесно, понеже са родени на място. Хаим се надяваше това да е вярно, надяваше се всичко да е по-лесно за синовете му, а сега и за дъщеря му.  Благодарение най-вече на настоятелността на жена му се бяха спасили от войната в Европа, бяха се закрепили в Америка и имаха средствата да си позволят деца и къща. Живееха повече от прилично. Бяха благодарни на новата си родина, но бяха самотни. И докато Ленка си пишеше с Мица и все успяваше да сподели нещичко, въпреки цензурата и изчезналите писма, за Хаим не беше редно да излива чувства на парче хартия и да го праща на Цено. Трябваше да поеме съдбата си сам и да я издържи като мъж. Това, че Въжарови щяха да дойдат сега с тях в Америка беше истинска благословия, която Хаим тайно изживяваше като личен празник.

– Толкова ми беше мъчно, че не искахте да ви пращаме пари, тревожехме се постоянно как се справяте, особено с купоните!– Хаим изглеждаше безпомощен и яден за това дори сега, но всичко вече беше минало и нямаше как да се преправи.

– Добре, че спряхте. И тези, които сте пращали след войната изобщо не стигаха до нас. Всичко са прибрали. Благодарни сме, че сме живи, това е.

Хаим кимна и каза сериозно:

– Искам да си поръчаме по нещо хубаво за пиене. Няма никога да мога да ти се отплатя за добрината. Не можах да позная дъщеря си. Здрава, голяма и хубава – това е благодарение единствено на вас. И двамата с Мица сте истински родители за Нина. Искам обаче с теб, като мъж с мъж, да изпия едно питие, за да ти кажа, че си ми повече от брат. Нямам търпение да ви приберем в Ню Йорк и да се погрижим за вас така, както вие сте се грижили за дъщеря ни.

Цено се усмихна, потупа добродушно юмрука на приятеля си на масата и посегна към менюто.

– Всичко хубаво тепърва ни предстои. А сега ще трябва да ми преведеш какво предлагат за обяд швейцарците в този ресторант. Очите и ръцете ми цял живот са в млякото, нямаше кога и книги да чета. Ти ми прочети и дай да изпием това питие с теб, Върбан и татко. Сигурен съм, че са тук с нас сега.

ХХХ

Мица и Ленка седяха в лобито на хотела в Париж и чакаха момичетата да се върнат от поредната си разходка из магазините. Още не се бяха нарадвали едни на други. Толкова радостни сълзи проляха, толкова прегръдки и целувки си раздадоха, а все им се струваше недостатъчно за пропуснатото време. Хаим и Ленка бяха оставили в София млада двойка с бебе, а сега се срещнаха със семейство зрели хора с две пораснали дъщери. Самите Донуга имаха вече и двама по-малки сина, които бяха оставили в Ню Йорк, за да дойдат да приберат дъщеря си от Европа и да се видят с Въжарови. Момчетата бяха все още ученици и нямаше как да ги пуснат от училище за толкова дълго, а и Донуга прецениха, че искат да посветят известно време само на дъщеря си, която всъшност не познаваха. Имаха нужда да споделят и да поплачат със старите си приятели без да се съобразяват със статута си на строги родители и без да обясняват подробности за всичко. Кака им Нина и Въжарови щяха да се запознаят с момчетата, когато стигнеха в Америка. В момента Ленка почти не пускаше ръката на Мица. Държеше приятелката си повече и от дъщеря си. Нина прие родителите си много топло, защото през всичките години беше подготвяна да ги види и да се върне при тях. Беше емоционално да се запознаят на живо и веднага се почувстваха близки така, като че ли никога не се бяха разделяли. Предстоеше им да се опознаят по-добре, прекарвайки заедно известно време, удоволствието от което всички предвкусваха отдавна с нетърпение. Донуга и Въжарови се чувстваха като едно голямо семейство.

За Нина и Миляна най-голямото вълнение обаче създаде досегът с Париж.

Градът беше зашеметителен за двете девойчета, които бяха прекарали по-голямата част от съзнателния си живот до сега в една училищна библиотека. Бяха много начетени, но нямаха никакъв житейски опит. Разликата между това, което познаваха и това, до което се докоснаха тук, ги порази. Идваха от своя свят, където четвърт литър мляко струваше един от десетте купона за месеца и час чакане на опашка с надеждата, че млякото ще стигне и за теб. Тук, в този свят, магазинът за млечни продукти беше отделен от магазина за хляб, защото нямаше как да поберат заедно всички стоки от двата в едно помещение. Никакви убедителни доводи и обяснения за свобода на народа и равенство между хората не можеха да се сравнят с ефекта, който предизвика в момичетата Париж с неговите приветливи хора, спокойно луксозно ежедневие, пълни улични кафенета и ресторанти, безброй магазини, музеи, книжарници и възможности за интересен и пълноценен живот.

Само преди шест-седем години двете стояха на пост за около месец пред бюста на Сталин след кончината му, като се редуваха с останалите деца от училището. Спомняха си, че всички учители и ръководители бяха много объркани, но никой не плака. Не знаеха много за този човек, освен това, което ги караха да зазубрят и повтарят: той е бащата на народите и най-важната личност в живота на всички хора. За тях двете Сталин беше най-вече плашеща бронзова глава, заобиколена от саксии с цветя, до която трябваше да стоят мирно по час денем, но избягваха да гледат вечер, докато се връщаха от библиотеката в пристройката за чистачи, която наричаха свой дом през последното десетилетие. Сега установиха, че Сталин със сигурност не е баща на френския народ и никой не е карал никого да стои мирно до негов бюст и да се преструва, че му е тъжно. Насилствено вменяваните постулати, с които бяха задръстени главите им от училище, изветряваха от момичетата с всяка глътка свободен въздух.

Париж беше друг свят, където обикаляха безспир и гребяха с пълни шепи. Само след семица им бе трудно да повярват, че животът някога е бил друг.

17857300_1838217123165668_1342387212_n

– Като отвързани са, не могат да се спрат! Едната по хранителните магазини, другата – по модните! – сияеше доволна Ленка. Беше станала по-дребна, чертите на лицето ѝ се бяха изострили, но беше все така жизнена и любвеобвилна. – Не знам как ще ги озаптим в Ню Йорк! Имай предвид, че Париж ще ви се види като симпатично село пред Ню Йорк!

– Лесно ще се уталожат – като нямат пари, скоро ще им втръсне само да гледат и ще мирясат постепенно, изчакай да видиш! – Мица гледаше приятелката си с искрена обич. – Не ти личи, че си родила още две деца! Писа ми, толкова бяхме щастливи, ама снимки не прати, а и сега не донесе!

– Не нося, за какво са ти, нали скоро ще ги видиш лично! Помниш ли каква топка бях с Нина? – хвана се за челото Ленка. – Ама тези, нали момчета – носих ги отзад, дето викаше баба ми. Изобщо не ми личеше и с двамата до към седмия месец, та успях да си задържа работата до последния възможен ден. Много бях доволна, защото се плащат само дните, в които работиш. При нас посочват вратата, щом надигнеш роклята на корема. Това са правилата. Няма милост, няма изключения. Щом си решил да имаш дете – трябва да си си направил и сметката как ще го храниш. В Америка повечето жени си седят в къщи и си гледат децата, заплатите на мъжете стигат, но ние сме в Ню Йорк и там всички правят пари. Срамота е да се затворя в къщи и да чакам на заплатата на Хаим.

– Още ли си в онази голяма парфюмерия? Това беше последното писмо, което получихме, от него помня – кремове, шампоани, лакове и червила, такива неща продавате, нали?

– Много ще ти хареса, съвсем различни са от българските. Там съм си, но ме сложиха отзад на склад вече – Ленка опита безразлична усмивка, която не ѝ се получи много. – Никой не иска да вижда на щанда застаряваща българска еврейка, която след толкова години живот в Америка все още говори със силен акцент. Отпред стоят само млади момичета, най-вече ирландки и севернячки, защото са руси. По-матовите кожи работят в зареждането и, ако са млади и много хубави, се показват само набързо, за да занесат стока на продавачките или до витрините. Старичките като мен и цветнокожите сме под неписано, но особено стрикто правило – не ни е разрешено да се показваме пред клиентите на етажа. Пак сме доволни, де – поне имаме работа, плащат добре, а и самото място е много приятно.

Мица поклати удивено глава. Това бяха подробности, за които не бе и допускала, че съществуват, от свят на хора с друга житейска орбита. Гледаше приятелката си и я чакаше да се засмее всеки момент, като каже, че всичко това е шега, но зрялата жена пред нея нямаше никакво намерение да направи това.

– Ти не бери грижа, де! Ти си си Мица-хубавица, не си мръднала. За теб работа ще се намери, още повече имаш и златен занаят. В Америка модата е на особена почит, всички се носят елегантно, шият, търсят, харчат! – Ленка се усмихна насърчително – А и в момента гледат с много добро око на избягалите от комунистически държави. Маккартизмът замина в небитието преди две-три години и сега има вълна наобратно – уважават още повече спасилите се. Ще се впишете идеално в картинката! Може да опитаме да издействаме и някаква парична помощ от щата, за да си вземете по-лесно жилище, ще преценим и уредим всичко на място.

Нина и Миляна влязоха в хотела, а след тях неочаквано се показаха и Хаим с Цено.

– Настигнаха ни на улицата и се развикаха на български, та се обърнахме. Иначе можеше да не си познаем татковците! – Момичетата грееха. Бяха толкова щастливи в модерните си рокли, които си бяха купили през последните дни и толкова млади и красиви, че възрастните се засмяха с тях и запротягаха ръце да ги прегърнат.

– Хайде бързо оправяне по стаите, защото отиваме на вечеря-изненада! – сборът на думите вечеря и изненада за Нина беше от най-красивите неща на света. За това тя извика поканата така, че и други гости от лобито на хотела се обърнаха да видят какво става.

– Каква вечеря? –погледна Мица Цено, който тъкмо се навеждаше да я целуне, както правеше винаги, ако не се бяха виждали повече от няколко часа.

– Хаим я организира, аз само ще я платя – Цено също грееше така, както Мица не го бе виждала отдавна.

Около час по – късно шестимата се качиха на едно от корабчетата-ресторанти, които возеха туристи по Сена. Водите на реката се носеха бавно и гъсто като тъмен мед под корпуса на плавателния съд и люлеенето вътре се усещаше съвсем леко. Всичко от двете страни на реката беше осветено в многобройни меки, жълтави светлини, които идваха от прозорците на сградите, витрините на магазините, препълнените кафета и стилните парижки улични фенери. Седнаха на маса веднага зад носа на корабчето, на която любезен сервитьор ги покани. Безупречният английски на Донуга послужи и този път – поръчаха си лесно богата вечеря с шампанско. Всички бяха красиво облечени, лицата им светеха, бяха заедно, обичаха се, бяха щастливи, наслаждаваха се на вечерта така, както не го бяха правили заедно или поотделно от много време. Храната беше превъзходна, а Нина беше в стихията си – обясни им подробно всичко, което знаеше. Беше изчела до една книгите по готварство, които можа да намери в България, беше прекарвала дълги часове при готвачките в стола на училището, знаеше името на почти всяко парченце, което се намираше сега в чиниите им и направи много разумни предположения за начина на приготвяне. Донуга бяха възхитени, а Въжарови – горди с голямата си дъщеря. Беше сигурно, че ще се запише да учи нещо, което да обогати още повече познанията ѝ и да доразвие академично любовта ѝ към храната. Голямата ѝ мечта беше да има собствен ресторант и беше готова да работи усърдно, за да я постигне.

– Интересното на крем-брюлето е това, че за разлика от крем-карамела карамелизираната захар е отгоре! Постигат го с малки горелки, които съм виждала само на картинка в книга. – завърши малката лекция тя, а всички изръколяскаха одобрително. Хаим я погали по косата и целуна главата ѝ.

– Колко съм те мислил, плаках за теб повече и от майка ти… – призна на всеослушание той, докато Ленка закима с повдигнати рамене в съгласие. Нина го прегърна с огромна любов. После изведнъж се сети нещо. Бръкна в чантичката, която си беше купила тези дни от Париж и с която безкрайно се гордееше и извади две оръфани снимки, сгънати внимателно една в друга. Отвори ги и ги показа на Хаим и Ленка. Родителите ѝ ахнаха от удоволствие и изненада.

– Това са снимките, които мама ми даде. Спасих ги и ги носих с мен навсякъде през всичките години.

Хаим посегна и ги взе, като ги гледаше невярващ.

– На американската сме пред кафенето, до което живеехме в началото в Ню Йорк. Изпратихме я специално неподписана, знаехме, че ще съобразите да използвате адреса, който изпратихме. Но софийската! Не допусках, че сте успели да запазите едната, бяха две… Спомням си тази вечер много добре, отпреди толкова години, а сякаш беше вчера… – На снимката Донуга, Цено, Върбан, Мица и Милкана седяха в един от централните локали на София преди войната. Всички изглеждаха много млади, усмихваха се на фотографа, а всяка от дамите държеше в ръцете си по една роза.

– Върбан ни подари розите – подсмръкна Ленка и взе снимката от ръцете на мъжа си, за да я види по-добре. Цено се загледа в сградите около реката, като се опитваше да не мисли за времената от снимката. Мица се пресегна и оправи няколко кичура коса около челото на Нина.

– Мама ти ги даде тогава, но сега сме две мами, уточнявай вече. Нали все те учех – близката мама и далечната мама, които обичат момичето еднакво – Нина кимна щастливо и стисна ръцете и на двете си майки едновременно.

Миляна слушаше в захлас френските шансони, които се носеха от малкия оркестър в дъното на корабчето. Няколко двойки танцуваха леко и прибрано на малко квадратче между гъсто наредените маси пред музикантите. Миляна схвана мелодията и я затананика бързо и лесно още на втория куплет.

– Не пей на масата, че ще се ожениш за пияница! – сгълча я добронамерено Ленка. После вдигна показалец към Мица: – Може да напуснеш България, но България никога не напуска теб, да знаеш! Майка безспирно ме плашеше като малка с този пияница, дето щях да се женя за него и така ми се е запечатило в мозъка, че сега дори да искам – вече не мога да пея на масата! Явно остарявам, защото започвам не само да казвам същите неща като нея, ами дори ги говоря със същия тон!

Цено се покашля по-шумно от обикновено и привлече вниманието на всички.<

– Искам да кажа няколко думи – започна той. – Искам да благодаря на Мица за прекрасните двадесет години, които прекара с мен. Имаме годишнина от сватбата тези дни и реших да я отпразнуваме днес.

Всички заръколпяскаха с ентусиазъм, а Цено бръкна в джоба си и извади малка плюшена кутийка.

– Така ги продават тук – почти се оправда той и я отвори. Отвътре блесна скъп пръстен с камъни, а той се обърна към жена си: – Понеже остана без венчална халка по определени причини преди години, моля, приеми новото ми предложение за брак с този нов пръстен днес.<

Мица гледаше мъжа си усмихната и въртеше невярващо глава. Цено продължи:

– Благодаря ти за всяка една от годините на брака ни – на село като бедна мома женена за чорбаджийския син, в София като съпруга на селски богаташ, в Лудогорието като съпруга на изселен кулак-престъпник и в училището като колежка-чистачка през последните години. Благодаря ти за всеки ден, в който държиш ръката ми, докато заспиваме и за всяка сутрин, когато си на възглавницата до мен, за да ми напомниш, че сънищата могат да продължат и наяве! – Цено взе ръката на жена си, целуна я и ѝ сложи пръстена преди тя да отговори дали приема отново предложението му за брак. Продължи да я държи така и докато останалите на масата станаха да ги прегърнат и поздравят. Имаше определено неуловимо вълшебство в цялата вечер – може би справедливо наричаха Париж град на любовта. По едно време всички така се отпуснаха от празнуването и  шампанското, че станаха и да потанцуват на малките квадратчета пред оркестъра. Малко момичета могат да се похвалят, че са танцували и с двамата си татковци в една вечер на корабче по Сена, за това Нина и Миляна бяха особено развълнувани и се възползваха от възможността максимално.

Тръгнаха си за хотела пеша късно след полунощ. Бяха прекарали една фантастична вечер и удоволствието от нея сега ги накара да подпяват и пригласят на Миляна шансоните от ресторанта на глас. Не бяха единствената весела компания по улиците и се чувстваха истинска частица от нощен Париж. Вечерта и разходката накара всеки един от тях да си помисли, че за повечето мъчнотии на тоя свят понякога, поне понякога, в живота има сладко утешение…

ХХХ

След кратките спорове дали е време за „лека нощ“ или за „добро утро“, всички се прибраха по стаите си. Трябваше да си починат добре, защото тръгваха след няколко дни.

Мица засваля бавно официалната си рокля, която си бе ушила специално преди тръгването за Париж. Окачи я внимателно и я сложи  да виси в гардероба. Трябваше да му каже, нямаше за кога да отлага повече. Почувства се много нелепо, че трябва да направи това точно сега, но нямаше за кога да чака. Поседна по комбинезон и найлонови чорапи до прозореца и отново се загледа в меката светлина на притихващия град. Кафенетата се опразваха, сервитьорите оправяха масите, а хората се прибираха бавно, радвайки се на топлата нощ. Мица се усмихна. Беше направила това, което искаше, това, за което бе дошла. Сега трябваше вече да му каже.

Обърна се и видя, че Цено оправя ризата и вратовръзката си. Беше ѝ толкова мил на сърцето, че я заболя под лъжичката.

– Аз няма да замина с децата и Донуга за Ню Йорк.

Каза го обикновено и лесно. Излезе удрящо и тежко. Цено продължи да оправя дрехите си и да се усмихва.

– Десертът наистина ми хареса. Нина е права, по-различно е брюлето от крем-карамела. Трябва да се опитаме да намерим рецепта и да си направим ако не същия, то поне подобен. Може би наистина тайната е в тези горелки, за които детето каза…

Мица погледна обратно през прозореца. Стаята им беше точно на нивото на уличните фенери над покривалото на кафене. Чуваше се как последните хора долу все още си говорят в този толкова късен час, приглушен смях се смесваше с деликатното тропане на последните за вечерта прибори и порцелан, ухаеше на ароматизирани цигари, вермут и силно кафе.

– Аз ще се върна в София. Искам да знаеш, че си свободен да постъпиш така, както прецениш за себе си. Имаш вече парите, имаш приятелите и сигурното място в Ню Йорк. Можеш да заминеш с Миляна и Нина, да им помагаш, да се устроиш. Благодаря ти за чудесните двадесет години! Беше прекрасен съпруг и аз не те заслужавам. Моля те, последвай разума си и върви с Донуга и момичетата. Имаш нужда и от преглед, не знам защо не си посетил доктор в Швейцария. Можеш да го направиш в Америка. Ще бъдеш свободен и щастлив. Ще ти дам и развод, ако и когато го поискаш.

Цено продължаваше да се движи из стаята и да оправя багаж. Или се преструваше, че не я чува, или не искаше веднага да реагира на казаното. Мица не се обърна дълго време. Наслаждаваше на освежителния въздух от прозореца и на заглъхващия ромон на хорската реч. Едва ли щеше да ѝ се случи някога отново да дойде тук, опита се да запомни чувството и да го съхрани. После стана и отиде да се оправя за лягане. Когато излезе от банята, Цено седеше на същия стол до прозореца и сам гледаше с удоволствие навън. На леглото имаше два самолетни билета.

– Ох, ти си платил вече билетите за Ню Йорк? Нищо, ще продадем единия, сигурна съм, че някой търси в последния момент. – Мица взе билетите в ръка, за да ги премести на тоалетката и ги погледна бегло на ветрило. Съвсем необясномо ѝ беше защо самолетните билети имаха толкова страници. На идване установи как на всеки вход и изход някой служител си откъсваше по една страничка и тя наистина не знаеше какво правят с толкова ненужна хартия накрая всеки ден. Бяха неща далечни от нейния живот и ежедневие, и много от подробностите по време на пътуването ѝ се виждаха чудни – не само за пръв път излизаше от България, но и за пръв път се бе возила на самолет на идване насам. Погледна по-добре билетите, защото нещо из написаното с латински букви привлече вниманието ѝ. Sofia. На двата билета пишеше Sofia.

– Какво…защо… – заобръща напред и назад листчетата хартия в ръцете си Мица, но колкото и пъти да го правеше, надписът си оставаше същия.

– Единствената възможност, която не спомена, е да се приберем обратно у дома двамата. – Цено продължи да гледа към топлата светлина на улицата и жужащите фенери пред прозореца. – Искаш да ме напуснеш ли?

– Не, няма да променя нищо особено в живота си, ако това ме питаш. Но няма да емигрирам.

– Не, няма да емигрираш. Защото нещо много важно и силно те дърпа обратно… – Мица не отговори. Не искаше да го лъже. Не искаше да му каже и истината.

– Освен ако не ме гониш – аз искам да се върна с теб. За това и двата билета са за София. Защото и мен ме дърпа същото нещо. Дърпа ме да съм там, където си ти.

Цено се обърна и видя, че Мица е приседнала на ръба на леглото. Така, по комбинезон, с билетите в ръката, на която присветкваше новия скъп пръстен.<

– Купил си ги предварително? Знаел си, че няма да замина?

– Не допусках нито за миг, че ще емигрираш. Знаех, че искаш да доведеш децата и да ги предадеш на Донуга. И да се върнеш обратно. Имаш нужда да си там и аз разбирам това. Аз пък имам нужда да съм с теб. Надявам се и ти да разбираш.

Седна до нея и я прегърна през раменете, както бе правил хиляди пъти през изминалите двадесет години. Колко добре я познаваше и колко я обичаше нейният мъж. Мица зарови чело в рамото му. Той оправи косата ѝ, погали я и вдигна брадичката ѝ в шепа към лицето си.

– Заедно. Винаги заедно! Нали така се бяхме разбрали? Независимо от всичко друго…

ХХХ

Самолетите заминаваха с около час разлика, но настроението беше особено. Донуга с момичетата трябваше да изчакат, за да хванат полета за Ню Йорк, а Мица и Цено очакваха да ги повикат всеки момент на самолета към София.

Когато казаха на децата си, че ще се връщат в България, Нина много плака, а Миляна не искаше да повярва. Успяха да ги успокоят и да ги убедят, че така е най-добре. Парите, които Цено можеше да подсигури, щяха да стигнат точно за университетските такси на двете момичета. Емигрирането и на четиримата би било много по-трудно за всички. Мица и Цено се чувстваха възрастни и не им се започваше отначало, а и не искаха да утежняват ситуацията допълнително. Езикът, културата и всичко останало можеше да им се види непосилно. Не искаха да пречат на децата да вървят напред, не искаха да се налага да се съобразяват с тях и техните затруднения с пригаждането към новата обстановка. Донуга опитаха да противоречат, но Цено им каза, че е безсмислено – вече бяха говорили подробно с Мица, бяха се разбрали помежду си и взели общото решение. А и с връщането си можеха евентуално да запазят апартамента в София, кой знае – можеше да послужи един ден. Не искаха да създават неприятности и на останалите роднини в България – бяха достатъчно обременени от това, че са наследници на кулаци. Ако прибавеха и роднини-невъзвръщенци към списъка на провиненията си пред комунистите, съвсем  нямаше да има как да се препитават. След като дадоха време на останалите да свикнат с мисълта, че се разделят, започнаха взаимно да се уверяват, че ще имат възможност да се чуват често по телефона и да се видят след известно време отново – властта в България бе склонна да вярва на хора, които се връщаха след пътуване на запад и беше много вероятно отново да им издадат международни паспорти.

Сега на летището чакането беше изнервящо, затова Мица прегърна в двете си ръце момичетата и им запя тихичко, както когато бяха малки: „близката мама и далечната мама, които обичат момичето еднакво“. После ги избута нежно към кафето и им каза, че е жадна и иска да ѝ донесат нещо за пиене – всъшност искаше да намали напрежението и да ги разсее с шума от хората наоколо. Ленка разбра и подхвана Мица под ръка, за да отидат заедно до тоалетната. Там мълчаха известно време, докато оправяха косите си, но Ленка не изпускаше от поглед Мица в огледалото.

– Е? Отказваш всичко – да си с децата си, да си в Америка, да живееш човешки, да си отново богата, да промениш живота си… Това, за което се връщаш – толкова ли си заслужава? – попита направо тя. Познаваха се много добре и годините, които не се бяха виждали не бяха променили това и на йота. Мица вдигна рамене и също я погледна прямо в огледалото.

– За мен няма друг път! – Ленка разбра, а и беше ясно, че Мица не иска да сподели повече в момента. Въжарови бяха направили предостатъчно за Нина – бяха я обичали, пазили, хранили, възпитавали и изучили съвсем сами. Бяха оцелели през войната и по време на интернирането, бяха се отнасяли с нея като с родна дъщеря. Държавата им бе конфискувала всичко, включително до цент и паричните помощи от Ню Йорк. Сега беше ред на Донуга да поемат отглеждането на децата. Беше справедливо и Ленка не осъждаше решението им.

– Върви и бъди спокойна и щастлива. Грижи се за Цено, той толкова заслужава…

Мица кимна и прегърна приятелката си:

– Обичай дечицата ми! – каза тя и двете се засмяха през сълзи.

Хаим, който беше останал сам с Цено при багажа, погледжаше крадешком и се чудеше по какъв начин да повдигне въпроса. Идваше му да заплаче, но щеше да е срамота пред жените. Не искаше да повярва, че ще се раздели отново с приятелите си. Цено видя колко е разстроен и сам го подкани.

– Кажи, какво те мъчи.

– Не знам как ще се оправиш в България. Пари не си платил на никого подкуп, за да вземеш паспортите да дойдете до тук. Не остави пари за никого извън семейството в сметка в Швейцария. Искаш да спасиш и апартамента сега… има само един начин всичко това да стане възможно , но не бих повярвал дори да ми го покажен написано на лист и подписано… – Цено гледаше по хората наоколо, всички бързаха да се срещат и разделят – Сигурен ли си в това, което правиш? Искаш ли помощ за нещо? Знаеш, че винаги съм насреща! Ти си единственият брат, който имам… – Хаим погледна полуотчаяно приятеля си.

Цено се засмя тихо по обичайния си благ начин и му кимна да приключват този разговор, като му посочи момичетата, които се връщаха през тълпата хора към тях.

– И ти за мен. Бъди спокоен, всичко ще бъде наред. Уверявам те. Всичко.

12а

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

3 thoughts on “12. Разпътици

  1. Невероятно! Не сдържах сълзите си почти през цялото време.. Чакам продължение! Страхотен талант! Адмирации!

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s