11. Домино

Всичко в селото се бе променило. Повечето хора се правеха на бедни, защото така бе угодно на новата власт – да си заможен беше много опасно. Всички ценни неща бяха прибрани по мазета и тавани, парите – заровени из градините и по полето, новите дрехи – наръсени с нафталин и натъпкани в скринове. Селяните бързо разбраха, че да си беден е привилегия в новото време и се нагодиха към това. Нивите бяха събрани наедно и се чуваше, че ще отварят колхози, както в Съветския Съюз. Хората се чудеха да се правят ли, че влизат доброволно в сдуженията или да чакат да ги принудят. От общините прибираха добрите ниви и раздаваха на отказалите да се кооперират неплодородни ниви в края на поземлищата. От самостоятелните стопани изискваха непосилни налози – зърно, животни за месо, мляко, яйца, които ако не предаваха навреме, струваха на хората съд по бързата процедура и продължителен затвор за вредителство. Новата власт постоянно издигаше лозунги, че всичко е за народа и за хората, но селяните говореха помежду си, че знаят кои са и хората. С времето всички частници бяха нарочени за кулаци и от страх да не оставят семействата им гладни или, недай Боже, да ги изселят – хората влизаха в кооперациите. Там работеха за стотинки и се чувстваха унизени, но нямаше какво да направят, освен да се научат да крадат. Новата власт се окопаваше стабилно, вчерашните хайлази ставаха героите на деня и нямаше никакви изгледи това да се промени скоро.

Миляна, Мица и слабият мъж слязоха на гарата в селото. Началникът, който стоеше на перона, за да даде знак за тръгване на машиниста със зелената страна на палката си, забрави да я обърне, като ги видя. После се стресна, вдигна я, свирна и отстъпи назад. Мица му кимна леко и поздрави. Началникът се поколеба какво да направи, реши да отговори вяло на поздрава ѝ и се скри на сигурно зад касата в канцеларията си. Познаваше Мица от малка, но не искаше неприятности.

Тримата стигнаха до къщата на Гетови по-бавно от обикновено, защото мъжът не можеше да се справя много добре с ходенето. Миляна се чудеше какво ли са му правили на онова ужасно място, защото той не изглеждаше като никой друг, когото тя бе виждала до сега през живота си. Мъжът спа на рамото на Мица през по-голямата част от пътуването, след като с благодарност бе изял много бавно малко парче от тутманика, който носеха за из път. Миляна го съжаляваше, защото колкото повече го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че дебелият от оградата беше прав – този човек не беше достатъчно жив.

Баба ѝ Милкана отвори вратата на къщата и ахна. Настъпи щастливо оживление  – толкова отдавна не се бяха виждали и толкова неочаквано сега пристъпиха през вратата Мица и Миляна, че Гетови се сащисаха от радост. Заизваждаха храна и дрехи, сгряха вода за къпане, а Димитър, който беше станал млад мъж, отиде да доведе Мадам Вичева.

Жената пристигна така, както си беше в домашните дрехи – остаряла, смалила се и загубила изцяло лустрото на софийска моделиерка. Тя изписка на вратата и се хвърли към слабия мъж. Миляна помисли, че ще го събори. Прегърнаха се и хлипаха дълго и двамата, останалите не можаха и те да се въздържат от щастливото напрежение в стаята. Мадам Вичева галеше и оглеждаше мъжа сантиметър по сантиметър, сълзите ѝ не даваха да го види хубаво с очи и тя го галеше и проверяваше с ръце гърба, косата и врата, кожата на гърдите и малкото останали вежди над очите му.

– Детенцето ми, детенцето ми, какво са те направили, миличкият ми, обичта ми, животът ми, какво са те правили, майчинкият ми… – не спираше тя и се наложи Мица нежно да я издърпа и да я сложи да седне на един стол. Мъжът се опитваше да се усмихне, придържаше леко ръцете ѝ и я успокояваше, доколкото това беше възможно.

– Жив съм, жив съм, мамо, тук съм, не бой се, страшното мина – говореше той. Миляна си помисли какъв приятен глас има и как до сега не беше казал много по пътя насам.

Постепенно всички се успокоиха, говориха си, стояха до много късно, не можеха да се нарадват един на друг. Мица им разказа подробно за турското село в Лудогорието, където ги бяха интернирали, за добрите хора, които им бяха помагали през цялото време, за сватбата на Калинка, за Рупка, Елена и децата, не спести идването и на Саво – хората в тази стая бяха най-близките ѝ на света и нямаше какво да крие. Скри само това, което криеше и от себе си. Беше наистина късно, когато решиха да си лягат, но докато другите оправяха леглата, Мадам Вичева заплака в един ъгъл и зашепна тихо на Мица неща, на които никой не обърна внимание – мислеха, че доизплаква радостта си от прибирането на Никола. Жената се бе спаружила и овехтяла като стара дреха, на Мица ѝ стана мъчно за майсторката ѝ, прегърна я и се опита да я успокои по всякакъв начин.

– Мице, миличка, грях ми е на душата и не мога да си легна, ако не ти кажа. Навремето, когато ти казвах да се ожениш за Цено – майка му идва няколко пъти, моли ме, настоява да приказвам и аз с теб. Не съм те излъгала, исках да вземеш Цено, но искам сега да ти призная, че и Рупка имаше пръст тогава, тежи ми това толкова години. Ето, ако беше вземала Саво – сега нещата можеха да са други, аз те обърках тогава, грях имам… Казвах ти, че щях да взема арменеца отначало, но това е лъжа, мило дете… Обичах много първия ми мъж и запазих името му, нали виждаш… – Мадам Вичева триеше старческите си очи с треперливи окривели от работа пръсти и на Мица ѝ дожаля искрено.

– Мадам Вичева, ти ме научи на занаят и знаеш колко много обичам машините, но да ми помогнеш да избера Цено беше най-важното нещо, което си правила за мен. Бъди спокойна и бъди благословена за това, което направи! – Мица взе леко ръката на възрастната жена и я целуна. Прегърнаха се и това подейства много успокоително и за двете.

– Как разбра, как успя, как доведе детенцето ми? – Мадам Вичева знаеше, че е много късно, но не можеше да си тръгне, без да знае поне малко от подробностите.

– Майка ми писа, че си продала всичко от Ателието и си се опитвала да издействаш излизането на Никола от лагера. Не знаех, че е затворен там, не знаех, че изобщо има такива места…

– Останах без нищо, Мице, всичко продадох, но не можах да го извадя. Майка ти ми дава по някой лев и ми праща храна по Димитър, та се гледам някак си. Викаха ме даже да дойда да живея с тях, след като баба ти си замина малко след вашето интерниране.

– Трябва да дойдеш, има място за теб тук, където се готви за трима – може да ядат и четирима. Никола едва ли ще се застои дълго. Няма отчетност, той не се води никъде затворник, не се води и освободен сега. Не знам какво ще прави, но сигурно ще опита да бяга през граница като закрепне. Няма да има иначе за него живот, ще намерят как отново да го приберат… Имам малко скрити пари при мама за зор-заман, ще откупим старата ти машина и можеш да се настаниш в един ъгъл в работилницата при Димитър – татко вече съвсем не го бива, нали виждаш, няма да работи повече, можеш ти да седнеш там, колкото да си заета с нещо. Ще се оправим, успокой се и не го мисли сега.

Мица и Миляна стояха няколко седмици у Гетови. Мица ходи специално до родителите на Елена, за да им разкаже подробно за всичко около етърва си. Сестрите ѝ дойдоха да я видят, сега и Достана беше женена вече в едно съседно село. На нейната сватба не можаха да присъстват, пък и тя беше много скромна, защото беше веднага след войната. Милкана и Бошо живееха само с Димитър, а сега при тях се премести и Мадам Вичева, за да е заедно с Никола. Той се възстановяваше бавно, но храната и спокойствието видимо му се отразиха много добре дори само за следващите няколко дни. Никола не говореше за времето в лагера, а и всички останали отбягваха тази тема, сякаш ако не говореха за това – то щеше да изчезне от реалността и миналото му. Бяха го прибрали по анонимен донос, че е бил адвокат на фашисти. Истината беше друга – преди войната Никола работел по дела на военни, които търсели по-справедливи финансови компенсации от държавата след уволнението си. Беше помогнал и на много вдовици да вземат по-големи пенсии от хазната, след като съпрузите им бяха дали живота си за България. Хората го уважавали и ценели, бил известен и почитан, но някой го беше натопил нарочно неизвестно защо. Вероятно никога нямаше да се разбере кой, а и нямаше значение в момента. Всичко, което Никола искаше, беше да закрепне и да избяха през Гърция или Турция на запад. Това беше и единственият му шанс да остане жив за по-дълго. Отпускното от Саво свърши работа, но не се знаеше кой можеше да почука някоя вечер на вратата, за да го отведе отново без съд и присъда нанякъде.

Никола прекара няколко дни в работилничката на Бошо и направи на Миляна плочки за домино. Така освен да пее с баба си Милкана, момичето играеше дълги часове с Никола, за да разучи новата игра. Седяха на масата в кухнята, защото там беше най-топло, а и баба ѝ Милкана все намираше какво да им подаде за ядене – това се отразяваше много добре и на двамата.

– Доминото е лесна, дори приятна игра, ако спазаваш трите основни принципа: не показвай на другите дали харесваш плочките си, не слагай плочките си една зад друга и не чакай по-добри плочки! – повтори ѝ Никола няколко пъти съвсем в началото.

Миляна мигаше и се опитваше да запомни, докато двамата разбъркваха заедно обърнатите с гръб нагоре плочки за поредната игра.

– А на кака не мога ли да кажа дали ми харесват плочките ми? – кака ѝ Нина беше най-добрата ѝ приятелка, двете нямаха тайни помежду си и трябваше да е сигурна. Миляна беше много въодушевена да научи в подробности нещо ново, особено от такъв интересен човек като Никола. За дните, които бе прекарал тук, мъжът се бе променил съвсем. Беше облечен в нормални дрехи, носеше вече цели обувки, беше чист и сресан и Миляна много обичаше да прекарва време с него – той имаше безкраен запас от занимателни неща за говорене и правене.

– Не, на никого не може, дори на мен, когато играем. Ако другият разбере, че плочките ти са добри и няма как честно да те победи – може да се опита да те излъже, за да ти вземе играта. Ако му признаеш, че не си харесваш плочките – ти си се победила сама преди дори да сте започнали. Твоите плочки са си твоя работа и само ти ще си знаеш какви са. Плочките на доминото са винаги едни и същи, те само са разпределени по различен начин. Когато станеш достатъчно опитен играч ще разбереш, че твоите плочки не са нито по-добри, нито по-слаби от плочките на другия. Разликата е само в това как ще ги изиграеш.

Двамата изтеглиха по седем плочки всеки и започнаха да ги редят.

– Хайде сега, слагай както ти показах вчера – една до друга. Помниш ли защо?

– Да! – ентусиазирано отвърна Миляна. – Защото всичките са еднакво важни и трябва да ги виждаш лесно едновременно. Ако ги сложиш една зад друга – може да не видиш точно тази, която ще ти свърши най-добра работа в момента!

– Браво! И още защото…? – Никола редеше бавно плочките си на обляната от слънце маса без да гледа детето и се усмихваше. Преди седмица беше готов да си тръгне от тоя свят. Преди седмица всичко, което искаше, бе земята под нара да се отвори и да го погълне бързо и незабелязано… Преди седмица…в един друг живот… когато не би посмял и да мечтае да седи в уютна тиха кухня нахранен и чист, и кротко да играе домино. Имаше Господ на тоя свят…

– И още защото … – Миляна мислеше бързо – не искаше да се изложи пред учителя си. – Да не паднат?

– Точно така, Миляна, много добре! – похвали Никола детето и от радост то стисна длани с опънати под масата ръце и сгуши за миг доволно глава в раменете си. – Ако плочките ти са една зад друга – ще зависят една от друга. Бутнеш ли някоя по невнимание – тя ще събори и всички останали. Това не бива да става, защото другият ще види какви плочки имаш, а ти ще се ядосаш и няма да можеш да вземаш правилните решения за играта след това. Дори да не ги бутнеш, другият винаги ще знае коя за теб е най-важната плочка – тази, която пазиш най-близо до себе си. Всичко това ще му даде възможност да победи по-лесно. Затова няма да даваш предимство на никоя от плочките, няма да ги редиш така, че да се бутат една друга и ще гледаш всичките да са ти еднакво на сърце.

– Ама ти каза вчера, че плочките с еднакви точки от двете си страни са най-ценни, а и имат право да правят завой?

– Така е, двойните плочки са най-скъпи при смятането накрая. Късметът ще реши дали и кога да ти се падне добра плочка, но е твоя отговорността да си се научила как да я изиграеш, когато това стане. Другият играч не трябва да подозира, че тази плочка е в теб, защото това ще го направи извънредно предпазлив за момента. Още по-важното обаче – с времето ще те опознае като играч. Ако научи дали пазиш като ценност или бързо харчиш най-добрите си плочки, той ще може да предугажда действията ти, а това означава, че ще те е победил преди да сте започнали.

– Значи да лъжа? Татко казва, че не бива да се лъже, защото е срамота…

– Прав е, не трябва да се лъже често, но понякога се налага, за да спечелиш нечестна игра или за да спасиш някого или нещо… Да надлъжеш лъжеца не е срамно, а е цяло изкуство… Мама каза на онези хора, че съм ѝ брат, помниш ли? Но аз не съм, нали? Има и добри лъжи, Миляна. Трябва да прецениш дали истината би помогнала или би навредила, преди да се облягаш само на нея…

– Как да преценя?

– Наблюдвай хората и мисли.

– Добре. – сериозно отговори Миляна и наистина се опитваше да запомни и да следва напътствията. Всичко това бе толкова различно от игрите, които до сега бе играла с Нина, с братовчедите си и с децата от турските къщи. Чудеше се дали Никола ще ѝ разреши да вземе плочките, за да покаже на кака си как се играе домино, но не смеееше да го попита. За сега.

Започнаха играта и Миляна се опитваше тайничко да подражава на лицето на мъжа пред себе си. Стараеше се това да става без той да забележи, че го разучава и копира. Той изглеждаше така, сякаш да играе домино с нея беше най-важното и приятно нещо на света и това я караше да е още по-усърдна. Разгледа наредените си в редица плочки, като обмисляше коя е най-подходяща за следващия ѝ ход. Искаше ѝ се да може да си хареса още няколко от необърнатите плочки, но това беше против правилата. Никола прехапа леко устни, за да не се засмее, докато наблюдаваше с периферното си зрение детето да приглежда с копнеж и въздишка купа плочки на масата. Щеше да я остави да спечели поне една игра днес така или иначе, но не искаше да е очевидно, че го прави нарочно. Най-вече искаше тя да запомни напътствията му.

– Не мечтай за по-добри плочки, а изиграй най-добре тези, които имаш! – този човек успяваше да чете мислите ѝ, сепна се Миляна и си заповяда да не гледа повече към купа. – Всеки може да играе с добри плочки. Някои даже и това не могат. Голям играч обаче е този, които печели независимо от плочките, които има, а не благодарение на тях. Разбираш ли?

– Да, – отговори несигурно момичето. – Разбирам, че все ме биеш!

Никола се разсмя от все сърце. Миляна беше малка, но той се надяваше да запомни нещата, които ѝ говореше. Щеше да ги осмисли много по-късно в живота, когато ѝ дотрябваха и беше готова за тях. За днес емоцията от желанието да се справи бе това, което държеше ума ѝ нащрек.

– Така е, защото ти гледаш най-вече да не загубиш, а не се стараеш да ме победиш…

Милкана донесе голяма чиния катми със сирене и буркан с мед, остави ги до тях и погали Миляна по косата, докато се усмихваше на Никола. Беше много хубаво, че такъв начетен, образован човек се занимаваше с детето тези няколко дни. Милкана уважаваше образованите хора, но не познаваше много такива. Животът ѝ се бе стекъл така, че изучи децата си само до където беше задължително, но мечтаеше децата на нейните деца да имат по-добра съдба. Чуваше се, че сегашната власт щяла да дава предимство на децата на работници и селяни да учат в университетите, но Милкана обичаше да изчака, преди да вярва на слухове. Сега бе достатъчно, че адвокат като Никола седеше в кухнята ѝ и говореше с внучка ѝ за неща, които сигурно пишеше само в дебелите книги. Какво нещо е животът, мислеше си Милкана – преди десет години Гетови не биха имали пари да отидат в кантората и да платят за съвета на този човек, нежели да другаруват с него. Днес той бе жив благодарение само на Мица и седеше в селската им кухня да играе домино с внучка ѝ. Никола, сякаш уловил мислите на домакинята си, я погледна и ѝ кимна с топла благодарност.

– В тази игра има само един победител, Миляна и това са катмите на баба ти – каза той и момичето се съгласи с енергично кимане на глава, докато вече се пресягаше нетърпеливо да си вземе. Ароматът, който се носеше от чинията не остави никакво място за домино в главите на двамата играчи и ги подкукуроса безмилостно бързо да го заменят с далеч по-вкусното състезание по надяждане с катми.

Милкана и Мица заведоха Миляна на гроба на баба Милоша, където поседяха и си поговориха с нея така, сякаш беше жива. Хапнаха там, както беше обичая, а Миляна отново получи връхчето на една краставица върху челото си. Тя харесваше тази игра и обичаше майка ѝ да я нарича „Кралицата на краставиците“. Намаше представа за кои краставици се отнася, но титлата си е титла и тя много се гордееше с нея, затова гледаше да задържи връхчето залепнало за кожата си възможно най-дълго. То я караше да върви някак по-изправена и да се държи по-тържествено.

Преди да тръгнат към София, Мица се отби в кметството. Изчака търпеливо и влезе при кмета без предварително записване. На бюрото седеше Койно – младият млекар от мандрата, който работеше навремето при Въжарови. Той се усмихна и се изправи да посрещне жената на стария си чорбаджия.

– Много се радвам да те видя, како Мице! Добре си дошла! – подаде ѝ той ръка и личеше, че е искрен в думите си.

– Честито ти кметство, Койно. Да си жив и здрав да направиш много добрини за това село! – поздрави го Мица и приседна на посочения стол.

– Благодаря ти, како Мице! Много хубаво, че си се върнала. Как сте, как поминувате?

– Благодарим на Господ – добре сме, Койно. Не ни беше леко, но свикнахме там. Оженихме кака ти Калинка, а ние сега се връщаме обратно в София. – Мица обясняваше подробностите от изгонването им така, сякаш са били на почивка. Койно знаеше, че истината е съвсем друга, но се чувстваше неудобно, кимаше и се усмихваше притеснено.

– Хубаво, хубаво… Какво те води насам? Ако мога с нещо да съм ти полезен – знаеш, че съм много благодарен…

– Две неща искам да те помоля, Койно. Едното е да дадеш малко рамо на сина на Мадам Вичева.

– Сега сме другари, како Мице. – поправи я внимателно Койно.

– Добре, нека сме другари. Доведох сина ѝ, има нужда да си оправи здравето и живота.

– Откъде го доведе?

– Не ти е работа, не питай… И да ти кажа – няма да ми хванеш вяра. Човекът е немощен, ще го гледат нашите, но му трябва спокойствие. Особено, ако някой дойде да го търси. Той е пуснат законно и има право да е в селото, ще го запишем и на адреса като постоянно живеещ. Моля те, ако не можеш да помогнеш с нещо, поне му дай възможност да живее кротко, нека има малко спокойствие от вас…

Койно се усмихна малко криво:

– От нас, от комунистите ли имаш пред вид? – Мица кимна. – Хм, смешно е, нали се оказа, че и Цено Въжаров помагал, пък сега – да вардя сина на Вичева от нас…

– Нямаше да ти е смешно, ако бях казала на Въжарови, особено на батко ти Върбан, че ти си тоя ятак, дето изнася сирене и кашкавал за хайманите из горите. Сега е лесно, ама щеше да ти припари под петите, ако не си бях мълчала преди девети.

Койно пламна, но не каза нищо. Подвизите му на ятак му бяха осигурили това бюро днес и му бяха отвързали ръцете да разполага с парите на селото и околността, но той беше бедно момче и помощта за партизаните подсигуряваше единствено със здраво крадене от мандрите на Въжарови, в които го бяха взели на работа. Знаеше още тогава, че това е грях и престъпление, колкото и да го тупаше по рамото новата власт сега. Ако го бяха усетили навремето, със сигурност щеше да лежи в затвора, а сега разбираше, че Мица е знаела, но си е мълчала, за да го запази.

– Да ти кажа честно, аз подозирах, че ти знаеш. Все пак не веднъж и дваж подпитва за теб бате Саво. Няма случай да съм го видял и да не е намерил начин да чуе поне две думи за теб – не ѝ остана длъжен Койно.

Мица се усмихна така, сякаш не го чу и продължи:

– Другото, за което съм дошла, е да те помоля да оставите поп Динко ако не да си върши попската работа, то поне да си живее мирно вкъщи. Срамота е да го тормозите, баба ти е била клисарка.

– Имам нареждане отгоре да затворя църквата, но поп Динко ти обещавам, че ще го вардя лично. Човекът ме е кръщавал, няма да го оставим, най-малкото познаваш майка ми каква е люта, на баба се е метнала. Каквото зависи от мене, како Мице – разчитай, няма да се изложа. Толкова съм ви задължен навремето за работата, че не знам как ще се отплащам.

Мица знаеше, че тия приказки са само донякъде от благодарност за хляба на Въжарови, който Койно беше ял, а и здраво крал преди години. Беше вече тръгнал слуха из селото за това, как Мица се е появила и как е ясно кой има заслуга за това да се върне от изгнанието. Някои хора се бяха надявали то да е завинаги, но не стана точно така. За това беше добре човек да е в крак с новостите и да внимава какво казва и какво прави. Петрашев беше на много високо място и не смееха да говорят зад гърба му дори на село, но на Койно му беше ясно, че е по-добре да огъне малко суровите партийни заповеди, след като лично Мица Въжарова беше дошла да го моли. Старите борчове и новите страхове щяха да държат младия кмет в релсите на обещаното и Мица замина спокойна с дъщеря си за София.

XXX

В София не им беше лесно.

Апартаментът на Донуга беше конфискуван за нуждите на народната власт и макар по документи да беше все още техен – те не можеха да го ползват. Цено беше успял да намери едно училище в отдалечен квартал под Витоша, където имаха нужда от прислужници. Трябваше да палят печките във всяка класна стая много рано сутрин преди да са дошли учениците, да чистят коридорите и тоалетните, да изнасят пепелта и да зареждат с дърва и въглища за следващата сутрин, а вечер да почистят класните стаи. Дадоха им да живеят в едностайната пристройка към училището безплатно срещу това да се нагърбят с поддържането на реда и чистотата. Трябваше и да пазят училището от крадци и пожари през почивните дни и ваканциите. Заплатата не беше голяма, но Цено прие работата заради свободната квартира, близостта с училището и чистия въздух, който идваше от планината. Предложи услугите си и на няколко малки витошки стопанства с мандри, които бяха национализирани неотдавна. Времената бяха такива, че храната се раздаваше само с купони, с които трябваше да се съобразят – нямаха достатъчно пари, за да си позволят лукс от черния пазар като кашкавал например. Затова работата в стопанствата Цено договори със заплащане в продукти.

Димитър докара и шевната машина на Мица от село с влака. Частната дейност беше забранена, но Мица пое риска и се обади на няколко стари клиентки. Те с радост направиха поръчки, единствената разлика от преди войната беше в това, че сега Мица започна да обикаля за проби по домовете, вместо да приема клиентките в къщи. Приспособиха пристройката за обитаване от четирима човека – там само спяха и Мица шиеше в свободното си от другата работа време. Помогна това, че можеха да ползват всичко в училището, когато учениците ги нямаше. В студените зимни месеци Нина и Миляна прекарваха всяка свободна минута в топлата библиотека, където татко им палеше допълнително печката за тях след края на учебните занятия. През лятото заградения двор на училището беше като тяхна собствена градина, след като другите се разпръскваха по домовете си. Живееха кротко и скромно, имаха жилище и достатъчно храна, момичетата растяха здрави, Мица ги обличаше така, че да не им личи колко са бедни и на двете сестри оставаше само да наблягат здраво на образованието си. Нямаха много приятели, защото всички в района ги считаха отначало за селянки, а после за децата на чистачите. Малкото, които ги знаеха по-добре, ги избягваха заради кулашкия им произход. Изкараха така години наред, докато и двете момичета влязоха в гимназията и започнаха да мислят за това какво ще правят след завършването си. Много от съученичките им имаха приятели-военни, които се ползваха с голямо уважение и авторитет през десетилетието след войната. Най-добрите момчета на нацията биваха строго пресявани и обучавани, за да станат офицери, а момичетата приемаха пагоните като гаранция за качествата на един младеж. Нина и Миляна обаче не бяха желана компания и дружаха само с още няколко бедни деца от гимназията. Най-добрите им приятели бяха книгите, защото нямаха средства дори за купуване на „малко кино“, както наричаха в началото телевизорите.

Когато един ден голяма служебна Волга спря пред входа на училищния двор, Мица помисли, че някой идва от Министерството при директора. Излезе от пристройката, за да посрещне госта, защото все пак бяха и портиери, макар да не им се налагаше често да изпълняват точно тази длъжност. От Волгата излезе добре облечена жена на средна възраст и се усмихна.

– Здравей, Мице. Точно ти ми трябваш. Толкова време да живеем и двете в София, а да не намерим начин да се видим.

Мица не схвана веднага какво ѝ говори жената, но после изеднъж позна Венета и ахна от изненада – не знаеше да се зарадва ли или да се притесни. Не беше чувала за нея от много време насам.

– Здравей, Венета! Не знаех къде си в София, та да те потърся. Как си? – Мица отвори портата на двора, а след това и вратата на пристройката. Венета подаде вяло ръка и мина навътре с обичайното държание на жена, която е свикнала да ѝ се отварят вратите. Мица погледна към колата, но видя вътре само един отегчен шофьор да се нагнездва надолу на седалката със затворени очи за привична дрямка.

– Е, тук ли живееш? Мица Въжарова – прислужничка в училище! Спомням си майка как ми разказваше подробно за пазарлъка по женитбата ти – огледа се насмешливо Венета и реши да седне на един стол, без да изчака покана. Мица не трепна, а придърпа друг стол, за да седне срещу гостенката си.

– Искаш ли нещо за пиене, имам чешмяна вода? – по-скоро от любезност попита Мица, защото беше ясно, че Венета, която сви нос с неприкрито високомерие,  няма да се докосне до нищо в този дом така или иначе.

– Не, моля те, няма нужда. Няма да се заседявам. – оправи ненужно полата си новодошлата, колкото да се отърси от гледката и да се съсредоточи в мислите си. След това занарежда:

– Виж сега, Мице, да ти призная омръзна ми от тоя твоя Цено. – Мица разшири инстинктивно очи от изненада, но се въздържа да реагира, още повече, че Венета не ѝ даде нито секунда и продължи. – Сигурно не ти е споделял, но аз и мъжът ми сме тези, които взехме апартамента на Донуга. Живеем вече години там, мястото ни харесва, а и е близо до работата на Киро.

Мица премигна и се опита да приеме всичко, което Венета ѝ стовари наведнъж за по-малко от минута. Не успя, а гостенката продължи:

– От години мъжът ми се опитва да убеди Цено да ни прехвърлите апартамента нотариално – знаем, че актът е на ваше име. В замяна на това Киро можеше да уреди документите на голямата ти дъщеря да замине при родителите си. Цено обаче отказва през цялото време.

Мица мислеше бързо.

– Апартаментът не е наш, няма как да ви го подарим. Освен това родителите на Нина ще уредят документите ѝ за напускане през посолството.

Венета се усмихна змийски.

– Знам, че не си по-долу от мъжа ти, но не разбираш, че сега са нови времена. Правото е в тези, които седят на високите партийни места, Мице, но ти явно си прекалено заблудена, за да схванеш това и дори да се възползваш.

Мица повдигна вежди.

– Няма какво да се възползвам, а и не бих го направила, дори да имам възможност.

– Глупачка си ти, затова – Венета се облегна назад. – Имаше възможност да се преместиш при Саво, той сега е мнооого на високо… много… Толкова, че чак не ми се говори. – Венета изпухтя ядно, а Мица цялата пламна. Беше на крачка от това да скочи и да изгони посетителката. Какво си въобразяваше тая Венета в края на краищата и за какво бе дошла да ѝ нахалства?

– Слушай, ще ти го обясня просто, сега сме само двете – Венета мина решително в настъпление. – Искаме апартамента, срещу което ще уредим документите за заминаване на цялото ви семейство. Киро е готов на това, детето ни много харесва мястото и искаме да го запишем на негово име, да си има нещичко от мама и татко.

Мица също се облегна и реши да подреди картинката. Някъде из думите на Венета имаше коварен капан и за Мица беше по-добре да разбере какъв още сега. Жената срещу нея никога не я беше търсила, дори на село не си бяха говорили. През всичките години преди войната не се бяха виждали или другарували в София, а след девети за Венета се говореше из селото, че се е уредила с един от най-големите в Партията. Сега се появи от никъде с искания, подробностите около които бяха новост за самата Мица.

– Не знаех, че имаш дете, да ти е живо и здраво! – успя да се усмихне тя , но Венета направи кисела физиономия.

– Остави тия глупости! Знаеш ли, преди девети бях по-добре. Познавах толкова немски офицери, големи търговци, знаех заведенията на пръсти, келнерите ме познаваха не просто по име – те знаеха какво да ми донесат още с влизането… Животът беше весел и хубав – тя въздъхна. – Може би понеже бях и по-млада… Сегашните са селяндури, нямат подход, гладни и напористи, но трябва да се живее, да се пригодиш към условията, няма как. – Мица я слушаше смаяна от тази изповед, но Венета не се интересуваше от реакциите на домакинята си. Нищо от казаното нямаше да напусне тази стая, а дори това да станеше – кой би повярвал на думи от устата на една предишна кулачка, понастоящем – чистачка! Освен всичко друго Венета познаваше човешката природа много добре и беше преценила отлично Мица поначало – това я бе държало и настрана от нейната съселянка толкова години. Мица беше неспособна да се възползва правилно от подаръците, които животът понякога поднасяше. Венета избърса по навик с отработен жест краищата на устата си от излишното червило, събрало се там от многото говорене и продължи тирадата:

– Когато новата власт дойде, те не знаеха какво да правят с нея. Вадеха някакви глупашки лозунги за равенство и дружба, но дълбоко в себе си искаха само едно – да живеят като богаташи. Това е целта винаги, няма друга. Трябваха им хора, които да им покажат сладостта на имането, забавлението от това да си един от елита. На мен пък ми трябваше някой млад гладник, който да е зелен в много отношения, но настървен и издържлив. – Венета се засмя: Няма да те лъжа, пробвах си късмета и със Саво, нали сме от едно село. Но той е от най-заблудените глупаци, той всъшност вярва във всичко, което говори… После Киро сам ми кацна и се ожених набързо за него, няма да си изпускам късмета, я. Знаех от майка за ситуацията с Въжарови, разровихме се, намерихме по документи имотите ви и стигнахме до апартамента на Донуга.

– Разбирам… Докато ние сме били интернирани в Лудогорието – вие сте разгледали какво можете да вземете и сте се настанили в нашето жилище – Мица кимна, защото наистина беше започнала да разбира Венета – в нея не бе останал и капка морал, ако изобщо някога го е имало. Не само, че ѝ разказваше като нещо нормално за всичко станало, а беше дошла да иска и още. Беше опасна, защото беше откровено безскрупулна и Мица се напрегна, за да проумее истинските мотиви на претенциите, които Венета беше дошла да предяви.

– От тогава насам Киро се вижда няколко пъти с Цено, предлага му добра размяна, но мъжът ти все не е съгласен. Нали е кулак, търгаш – знае да се пазари.

– Какво се е пазарил? – попита с възможно най-спокойния си глас Мица, но Венета беше много опитна и нищо не ѝ убягваше.

– Ти изобщо не знаеш, нали? От мен научаваш всичко това днес? – самодоволна усмивка грейна на лицето ѝ, но Мица не искаше да изпусне същественото в разговора и подтисна всякакво вълнение. Беше привикнала да прави това благодарение на наученото от баба си и цял живот щеше да ѝ е задължена за урока. Сега вдиша дълбоко, опита се също да се усмихне и да влезе в тона на разговора с Венета.

– Цено обикновено е много сговорчив, а и повечето преговори ги водеше батко… – настъпи секунда неловко мълчание, но Мица продължи с нормален тон: Изглежда нещо от предложеното от мъжа ти не е харесало на Цено, иначе не знам защо да откаже. Предложението ви е било добро.

Изненада се сама от това как лесно излъга. Очевидно Венета криеше нещо и Мица искаше да разбере какво, защото да подарят наистина апартамента на комунистите бе просто унизително и не заслужаваше изобщо обсъждане. Изглежда обаче Венета също не знаеше всички подробности или не искаше да ги каже, защото тръсна глава и седна по-напред на стола си.

– Виж, има много неща, които Киро може да направи, за да ви накара, но аз не му разрешавам. От човещина – все пак сме от едно село! – Мица закима разбиращо в съгласие, като се опитваше да изглежда благодарна – човещината очевидно беше сред основните личностни качества на Венета. – Партията знае, че Цено не е бил ятак, но Киро не преследва тази лъжа на Саво от деня на Народния съд в селото. Искахме само да се разберем като хората, да получим нотариалния акт на апартамента и да пуснем голямото ти дете да се прибере при родителите си. Мисля, че това е много добра, приятелска договорка. Цено не пожела, затова Киро реши да постъпи наистина благородно и да издейства паспорти за всички ви – така щеше да можеш да заведеш и двете си деца навън – да се изучат, а и Цено да получи помощ от специалисти за задухата си. Всичко легално, нямаше да сте бегълци, никой нямаше да ви преследва. Той пак не се съгласил.

Мица разбра, че има нещо много по-дълбоко и че то не беше известно и на Венета. Мъжът ѝ нямаше как да уреди излизането на четирима възрастни с легални паспорти извън България, без това да му коства положението, ако те не се върнат. Това, за което Венета говореше, беше именно невъзвръщенство, което ги правеше бегълци в очите на комунистическия закон. Освен ако Киро не беше разбрал, че Донуга са задвижили документите на Нина и тя така или иначе щеше скоро да получи право да напусне – тогава разговорите за апартамента щяха да се обезмислят от само себе си. Това беше нещо, което Мица не знаеше, защото някой им спираше писмата и новините от Донуга – тя беше сигурна в това. Киро вероятно беше осъзнал, че идва времето, когато няма да може да изнудва повече Въжарови. За това сега се бяха изнервили, та се бе наложило Венета да дотича да притиска допълнително и Мица с ужким щедрите си пазарлъци. След заминаването на Нина по легален начин, което щеше да стане рано или късно, новоизлюпените комунистически буржоа щяха да загубят завинаги възможността да се сдобият законно с апартамента. Защо ли Цено не ѝ бе споменавал изобщо за всичко това? Защо не бяха процедирали по разкритието си, че той не е бил ятак? Защо бързаха да ги накарат да подпишат и да напуснат вкупом България? Вероятно, да им отнемат апартамента като невъзвращенци, бе единствената останала възможност да го присвоят законно и напълно безплатно?

– Как се казва синът ти, колко е голям? – изведнъж смени темата Мица, за да си даде възможност малко да помисли.

– Владимир. Кръстих го на тяхната най-голяма икона – Ленин. Така и мъжът ми е щастлив, а и синът ми ще има добър път в живота с имената си. Аз също приех фамилията на Киро, това ми отваря вратите бързо и лесно навсякъде.

– Коя фамилия е това?

– Стоянчев. Ти може би си го спомняш, били са в един отряд с Петрашев, слезли са от планината заедно след девети.

Мица ахна и се облегна на стола. Толкова неща си дойдоха на мястото. Главата ѝ се завъртя. Опита се да прецени бързо нещата, защото знаеше, че няма да хване друг път Венета за разговор като днешния.

– Да, струва ми се, че се сещам за този човек. Не знаех, че се казва Киро. Да ти е жив и здрав сина, да ви радва. – Мица облиза устни. – Ще говоря с Цено да ви подпишем за апартамента, в замяна на което да получим паспорти за заминаване – правилно си преценила, че искам да изведа и двете си дъщери. – Венета кимна енергично с притворени очи – разбира се, от къде на къде само Нина ще отиде навън да учи и да си устрои живота? Беше толкова доволна, че правилно реши да дойде да говори с Мица – жената си е жена и винаги е по-лесно да се разбереш по женски, особено ако знаеш как да подходиш. Явно Мица не е чак толкова наивна на колкото се прави винаги, мерна се лукава мисъл в главата на гостенката. Няма човешко създание без поне отсянка от сметкаджийство в душата си, знаеше със сигурност Венета и победоносно зачака така нужната ѝ разумна сговорчивост да изскочи със съскане от иначе вседобродетелната Мица.

– Добре, че Цено не се е съгласил от начало – сега ще можем да заминем и четиримата, а на теб ти е ясно, че не се търпи повече тоя живот на това място – продължи убедително Мица и гостенката отвори широко ръце с разбиране.

– Моля те, иска ли питане, нали виждам!

Мица кимна и прошушна заговорнически:

– Но има още нещо.

Венета беше толкова доволна от това, което постигна, че не успя да прикрие щастливата си усмивка и забрави да бъде предпазлива за всичко друго. Нещата се нареждаха по-добре и по-бързо, отколкото се бе надявала на идване.

– Да, разбира се, каквото мога да помогна – с радост ще го направя! Киро ще ме послуша за всичко – гостенката наведе глава с издадено напред едно ухо, за да е сигурна, че ще чуе добре подробностите по размяната.

– Не се съмнявам. Ето какво ще те помоля…

18697958_1700893016587378_351080063614224940_n

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

8 thoughts on “11. Домино

  1. Прекрасно четиво, с нетърпение чакам продължението! Дори ги препрочитам!

    Liked by 1 person

  2. Благодаря Ви, г-н Моллов! Чакам следващата глава от романа с нетърпение. Картината Ви създава усещане за узрели ниви…

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s