10. Избавители

Сватбата на леля ѝ Калинка с Бехчет беше определена за след няколко седмици и трябваше да подготвят тържеството и булката. Живееха в малкото турско село откакто се наложи да напуснат тяхното преди няколко години. Миляна не знаеше защо стана това, но си спомняше колко спокойна се почувства във влака, въпреки че беше студено. Лошите хора с оръжията бяха останали назад и, доколкото Миляна разбра, щяха да ги оставят на мира. След като дядо ѝ и чичо ѝ заминаха и никога повече не се върнаха, баба ѝ Рупка не беше същата. Седеше, мълчеше и почти не се хранеше. Никой не я закачаше, само леля ѝ Калинка я питаше от време на време дали иска нещо. Самата тя не беше онази засмяна и игрива леля, която Миляна помнеше отпреди да минат войниците. Леля ѝ Елена само плачеше, а татко ѝ кашляше повече и от преди.  Майка ѝ бе единственият стабилен човек, на когото разчитаха и малките и големите в семейството. По някаква причина тя никога не плачеше или поне Миляна не си спомняше да я е виждала дори с насълзени очи.

Живееха добре с турците през всичките години, откакто пристигнаха в селото. Миляна си спомняше много добре само пътуването насам с влака. Когато слязоха,  ги закараха с каруца в някаква много студена постройка. Първата вечер спаха на земята, но поне нямаше лоши хора с оръжия да ги плашат. На другата сутрин при тях дойдоха няколко мъже, които говореха развален български и им донесоха хляб и мед. Миляна никога не забрави вкуса на този хляб и на този мед. Пригодиха постепенно постройката за живеене – турците бяха тези, които им помогнаха. От тогава в съзнанието ѝ се бе запазила една дума: „интернирани“, въпреки че не знаеше какво точно значи това и никога не попита родителите си. Нямаше смисъл – баща ѝ щеше да се усмихне с привичната си блага усмивка, да си оправи очилата и да излезе от стаята, а майка ѝ щеше да стисне още повече уста и, разбира се, да не каже нищо. Миляна не искаше да затруднява родителите си, а и какво значение за живота можеше да има една единствена дума? Избягваше да натоварва домашните си с въпроси и постъпки, защото разбираше, че и бездруго им е трудно.“Интернирани“ ги правеше много страшни за повечето хора в района и те ги избягваха, но не и турците. Отначало те ѝ бяха непривични, защото жените им бяха със странни шарени широки панталони, а мъжете гледаха някак тежко и говореха български неразбираемо. Новодошлите изселници бяха няколко семейства от различни краища на България. Измежду тях имаше учителка по френски от Пловдив и един овдовял при бомбардировките софийски зъболекар. Всички бяха добре облечени, повечето образовани и личеше, че са били заможни. Тук обаче нямаха нито какво да правят, нито как да се препитават. Турците помогнаха на всички да пригодят постройките за живеене и да завъдят малко домашни животни, та да имат мляко и яйца за ядене. Научиха ги да обработват градините си според тукашната почва и условия, както и няколкото общински ниви в края на селото, които им разрешиха да ползват. Учителката учеше децата от селото на френски, зъболекарят преглеждаше с малкото инструменти, които имаше, а турците им се отплащаха с храна. Баща ѝ Цено даваше съвети в едно стопанството, млекарските му познания се оказаха безценни и турците го търсеха по всяко време. Обикновените тукашни хора, които говореха български, посвикнаха с новодошлите, но не се сприятеляваха особено с тях, като че ли бяха заразни. Разбираха, че пришълците не са в селото по собствена воля и не им отказваха помощ, но рядко я и предлагаха. Сякаш се страхуваха да не станат и те „интернирани“, каквото и да значеше това, мислеше си често Миляна. Турците обаче бяха по-смели и гледаха да облекчат живота на преселниците с каквото могат. Опознаха се взаимно и създадоха едно задружие, на което и двете страни искрено се радваха.

Миляна, кака ѝ Нина и братовчедите ѝ се сприятелиха с децата от околните турски къщи. Играеха с тях по цял ден на улицата, а майките им най-редовно изнасяха по нещо за ядене за всички или ги викаха вкупом да обядват вътре. Това беше голяма благословия, особено в гладното начало на живота им тук. Справяха се, но баба им Рупка не беше добре. Тя не можа да преживее мъжа си и големия си син. Мълчеше и плачеше през повечето време, но не споделяше с другите, защото те и без това нямаше какво да направят, за да променят станалото. Поне Цено беше останал, та да има възрастен мъж в семейството, кръстеше се баба ѝ, защото Мито и Джуро бяха още малки и не се брояха за мъже. Година след идването им в турското село баба Рупка съвсем залиня, но нямаше лекар, към когото да се обърнат. Миляна беше малка, но усещаше, знаеше, че това е само от мъка и нямаше какво да се направи.

Едно младо момче на име Бехчет, от стопанството, където работеше Цено, се навърташе да помага у Въжарите по-често от останалите. С времето стана ясно, че го интересува най-вече Калинка. Миляна забеляза, че леля ѝ полека започваше да прилича отново на себе си. Заедно с Мица и Елена, Калинка работеше в градината или на полето и това изглежда ѝ се отразяваше добре. Бехчет стана постоянен гост в дома на Въжарови и те не се изненадаха, когато след някое време той поиска Калинка за жена. Изненада беше радостта, с която леля ѝ се съгласи – никой не предполагаше, че тя толкова харесва това момче. Сега предстоеше да направят  скромна сватба по новите закони на държавата – само с подпис, защото и без това младите бяха с различна вяра и на църква нямаше да се ходи.

Няколко дни преди сватбата неочаквано извикаха майка ѝ в кметството. Казаха ѝ да вземе и Миляна със себе си. Никой нямаше представа за какво ги викат, но двете отидоха веднага. Пред сградата в центъра на селото беше спрял представителен автомобил. Миляна се притесни – до сега беше сигурна, че са се скрили завинаги тук и никой няма повече да ги търси. Виждаше обаче кола за пръв път, откакто бяха напуснали тяхното село. Това едновременно ѝ навя далечни хубави спомени от предишния им живот и я изнерви – явно някой важен все пак знаеше къде живеят.

В общината ги посрещна само възрастната секретарка, която беше пребледняла от вълнение. Посочи им мълчаливо стаята на кмета и наведе глава над някакви книжа. Опитваше се да се преструва, че те са единственото, което я интересува. Никак не ѝ се получаваше – напротив – личеше, че в момента настройва ушите си да работят по-добре от всякога до сега. Първата държавна кола със софийска регистрация, спряла днес лично пред кметството им, определено допринасяше за това.

Мица почука и след едно ясното високо „Да!“, двете с Миляна влязоха в стаята. На бюрото на кмета седеше мъжът, когото Миляна помнеше от площада в тяхното село. Днес обаче той нямаше брада и беше сам. Миляна задиша тежко и понечи рязко да се дръпне навън, но майка ѝ я хвана за ръка и я дръпна обратно до себе си. Мъжът очевидно ги очакваше, защото стана енергично от мястото си и заобиколи бюрото с отворени ръце.

– Е, най-накрая. Трябваше лично да дойда, та да намериш време за мен! –  усмихна се на майка ѝ той и изглеждаше така, сякаш иска поне да се здрависат. Мица не помръдна, нито подаде ръка, само продължи да стиска ръката на дъщеря си. Миляна застана по-близко до майка си и погледна мъжа в очите. Спомняше си, че всички млъкнаха, когато той дойде от планината на площада в тяхното село. Имаше нещо в него, което караше хората да мълчат, реши Миляна и също остана кротка до полата на майка си.

– За какво ме викате, другарю Петрашев? – попита майка ѝ с толкова ясен глас, че сигурно и възрастната секретарка пред стаята я чу. Значи така се казваше този човек.

Мъжът изглеждаше развеселен, но кимна и отговори:

– Имаме належаща нужда от вас в София, другарко Въжарова. Наложи се да дойдем лично да ви приберем, защото не отговорихте на нито едно от писмата ни, а телефон в селото още няма. Щастливи сме да ви заварим в добро здраве и благодарим, че дойдохте с дъщеря си, както бяхме поръчали.

– Другарю Петрашев, благодаря ви за посещението! Както знаете, нашето семейство е значително по-голямо от нас двете с Миляна. Ние имаме отговорности тук, особено след като съпругът ми остана глава на фамилията. Правим и сватба на зълва ми след няколко дни. Заминаване за където и да било ще е сложно за изпълнение. Освен всичко друго ние нямаме къде да отидем, защото всичко е национализирано. Не ми е ясно какво точно искате.

Мъжът вече не изглеждаше така развеселен. Той приседна от предната страна на бюрото, затропа в такт с върховете на пръстите си по него и поклати глава.

– Надявахме се, че оставането на мъжа ви жив като глава на фамилията е повече от достатъчно, за да се уравнят сметките и вие ще се почувствате свободна да направите правилните крачки занапред в живота си, другарко.

– Знаем, че много сте обикаляли по света, другарю Петрашев, но местата, които сте посетили, изглежда не са ви научили много на смятане. Или сте го забравили през годините, прекарани в Балкана.

Миляна не схващаше много от разговора, но разбираше, че той има голямо значение и за двамата възрастни в стаята. Петрашев забарабани някак по-бързо по бюрото.

– Новият строй се гради от народа, от хората. Не всичко е в ръцете на един човек. В най-критичните моменти индивидът може да положи максималните усилия, но резултатите все пак да са ограничени. Носителите на старото трябва да платят, за да се изгради новото от нула, на чисто. Трябва да се опитате да разберете това и да осъзнаете, че и стореното струва много на някого…

– Осъзнали сме, че започването ви на чисто струва много на много хора, другарю. Това, което вие считате за чисто, ние считаме за кърваво. Племенниците ми са без баща. Какво чисто има в това?

– Но децата ви са с баща. А това не минава безнаказано за някои от нас. Трябват много усилия и време, за да се уталожат проблемите. Писахме за това, но вие не благоволихте да отговорите.

– Децата ми са с баща, защото всичко друго щеше да прекрати завинаги всякакви контакти помежду ни и вие го знаехте много добре. Мотивът за запазване на бащата на децата ми беше изцяло егоистичен… другарю Петрашев. Можете поне това да признаете спокойно, защото е ясно и на двама ни.

Миляна усещаше някакво напрежение и стисна ръката на Мица по-силно.

-Мотивите, другарко Въжарова, бяха егоистични, права сте. Заради изключителното ви значение за Партията, което само се увеличава с годините. Партията има неистова нужда от вас, за да продължи изобщо да функционира нормално. Най-важният мотив за запазване на баща ѝ беше, че не бих разрешил на когото и да е да нарани или разстрои малкото момиче до вас. Няма ли да ни запознаете? – попита мъжът и клекна пред детето.

-Сав… – започна бързо Мица, сепната от положението, но бързо се окопити и продължи. – Другарю Петрашев, това е дъщеря ми Миляна Ценова Въжарова. Не знам дали си спомня за вас, беше доста по-малка, когато…

Мъжът стоеше лице в лице с Миляна и ѝ се усмихваше.

-Много приличаш на майка си, Миляна. Ние с нея сме от едно село и се познаваме от малки, но тя сигурно не ти е говорила много за мен. Играехме навремето хоро заедно всяка неделя.

Миляна не знаеше какво да прави, за това погледна майка си въпросително. Изненада се, че майка ѝ е играела хоро – не можеше изобщо да си го представи. За разлика от Петрашев, Мица беше сериозна и кимна окуражително на дъщеря си. Явно думите на мъжа бяха истина и Миляна нямаше от какво да се притеснява.

– Имаме работа за майка ти в София, за това трябва да дойдете да живеете там. Какво мислиш, искаш ли да се преместите?

Миляна разглеждаше мъжа отблизо. Имаше съвсем светли очи, малко побелели коси около ушите и излъчваше най-искрена доброжелателност. Сякаш не беше същият брадат човек, който нареди да отведат нанякъде дядо ѝ и чичо ѝ Върбан.

– Да, на татко му трябва доктор. Татко много кашля и му трябват лекарства, а от тук не ни пускат да отидем с рейса до града. А и нямаме пари.

Петрашев поклати глава с разбиране.

– Знаеш ли, Миляна… Аз имам една вълшебна кърпичка. Каквото ѝ кажа – тя го прави. Както в приказките, които майка ти сигурно ти разказва? – Миляна кимна ентусиазирано. Обичаше приказки.  – Тази кърпичка може да води хората на лекар, да дава разрешения за пътуване, да дава работа и пари.

Миляна слушаше с интерес. Нещо в нея теглеше на две страни – знаеше, че този човек има оръжия и може да бъде груб, но му се доверяваше.

– Тази кърпичка обаче има една изгубена половинка-сестричка и си я търси от години. Ти имаш сестричка, знаеш колко е важна сестричката, нали? – Миляна отново кимна – наистина беше много близка с кака си Нина. Мъжът продължи – Който има сестричката на моята кърпичка – той ще може да прави и същите вълшебства с нея. Знаеш ли защо съм тук?

– Не – отговори искрено Миляна.

– Защото подозирам, че някой твой близък роднина има сестричката на моята кърпичка. Как ти се струва? Заслужава ли да я потърсим?

Миляна вдигна рамене. Не беше наясно какво иска Петрашев, но разбираше, че той може да помогне на татко ѝ, а това беше достатъчно, за да я накара да е внимателна и любезна с него. Докато се чудеше какво да отговори, Мица се обади неочаквно вместо дъщеря си:

– Тази кърпичка-сестричка се намира в едно менче, другарю Петрашев. Едно жадно менче, дето цяла чешма не стигна да го напълни. Чешмата течеше, та се давеше от планинска водица до менчето, ама нямаше кой да се пресегне да го налее… Меракът не стигна и менчето си остана празно. Времето го напълни със сълзи, другарю Петрашев. Появи се после добра ръка, та изля сълзите и напълни менчето с гъсто квасено биволско мляко – жаждата утолява, храни и нищо не се разсипва, даже менчето да се лашка насам-натам. Без менчето да е чакало и искало всичко това, другарю Петрашев, получи го подарък от живота. – Мица говореше кротко, но Миляна познаваше майка си и разбираше, че е много ядна за нещо. Чудни хора са възрастните, мислеше си Миляна, колко по-лесно беше с децата на улицата – говореха два езика, а се разбираха помежду си. Петрашев мълчеше и не се усмихваше вече.

– Та кърпата е в това менче, но то пък остана в една къща, която бе превзета от разбойници. Те напъдиха доброто и прокудиха стопаните през девет гари на десета… Който може да отключи тая къща – той може да намери в мазето скрито менчето и кърпата в него. Там са скрити и още две много ценни неща – една бележка и един златен наполеон. Бележката и кърпата може огън да ги довърши, но менчето и наполеона огън не ги гори, другарю Петрашев, той може само да ги очерни, но не и да ги унищожи. За това човек крие и пази наполеона, защото когато наистина се налага, на него може да се разчита.

– Тъжна приказка разказвате, другарко Въжарова, но май все нещо дърпа човека да пази и кърпата, и бележката, та той ги крие внимателно и ги пази с останалите си съкровища… – продума кротко Петрашев, подбирайки внимателно думите си и погледна към Мица нагоре, защото беше още клекнал пред детето. Майка ѝ завъртя глава към прозореца с присвити очи и отбягна погледа му. Миляна се напрегна да схване по-добре разговора, но нещо постоянно ѝ убягваше. Петрашев се надигна, погали внимателно Миляна по косата и вдигна за миг брадичката ѝ към себе си, като да я види по-добре. После успя да се усмихне и заобиколи обратно зад бюрото.

– Колкото и тъжни да са старите приказки, човек ги забравя и е щастлив, че е изпълнил най-важната заповед, давана му в някога – да остане жив. Знае, че и поръчителите са щастливи, даже и да не си го признават. Знае също, че всичко си е заслужавало, когато го погледнат очите на детето му. Да те гледат очите на любовта – това е, което всеки иска, другарко Въжарова, не е ли така? Ще се видим в София, трябвате там на Партията, а има неща, за които тя не прави и няма да направи отстъпки. Нося съответните подпечатани документи, които ще разпиша в момента. На тях пише „Разрешение“, но вие ги третирайте като задача от Партията. Като заповед. Знаете как работят специалните заповеди, другарко Въжарова. Имате опита и познанието за това, даже сте ги издавали, ако не ме лъже паметта.

– Щом Партията настоява, даже до тук дойде, за да ни заповядва – ще се подчиним, другарю Петрашев. Ще дойдем и четиримата – със съпруга ми и двете ни дъщери. Съпругът ми има нужда от лечение, както и свекърва ми – за нея трябва болница в района, тя няма да може да пътува чак до София в това състояние. Има и още няколко неща, които трябва да се оправят със семейството ни, преди да тръгнем.

– Няма да стане всичко едновременно. Но обещавам, че Партията ще се погрижи за всички, ще изгладим нещата едно по едно.

– Никога не можете да ги изтриете напълно, стореното е сторено. А и едно нещо трябва да направим в момента, преди всичко друго. – Мица погледна Петрашев в упор и беше ясно, че няма да отсъпи по този въпрос. – Трябва ми една извънредна, много важна бележка още днес, с подпис и печат, каквото и да струва на вас, на мен и на Партията. Без нея няма да мръдна никъде, която и партия да ми заповядва…

Петрашев се усмихна някак щастливо и погледна с огромна топлина последователно Мица и Миляна.

– Знаех си, че трябва да дойда лично. При личен контакт нещата винаги се получават… с определени хора. – поклати глава той, докато подреждаше хартиите за писане по бюрото. После добави с лека ирония: Все пак ето, че и Петрашев можел да свърши някаква работа, не само Саво е ценен на тоя свят…

-Ако не беше Саво, аз никога нямаше да дойда при другаря Петрашев, защото нямаше от къде да се познаваме. – отговори тихо, но твърдо Мица. – Петрашев дойде да помогне, защото Саво беше тоя, който искаше да провери дали може нещо да спаси, дали изобщо е останало нещо за спасяване.

Петрашев спря и постави ръцете си върху всички хартии по бюрото с наведена глава. На Миляна ѝ се стори, че е едно от малките момчета, с които играеше на улицата – щом не получеха нещо или не ставаше по тяхната в играта – лицате им добиваха точно този израз – готови или да се бият, или да плачат. Миляна така и не разбра за какво си говориха възрастните в стаята днес, но ѝ беше ясно едно – това не беше игра.

– Останало ли е? – глухо замоли гласът на мъжа.

– Нали съм тук… – още по-глухо отговори Мица.

ХХХ

Седяха и чакаха пред оградата. Беше дъжделиво и студено, но очите на майка ѝ не се отделяха от сградите вътре.

След идването на Петрашев животът на Въжарови се промени. Изпратиха баба ѝ Рупка на лекар в близкия град, от там казаха, че състоянието ѝ е от възрастта и от нерви, но ѝ дадоха лекарства и я записаха за редовно наблюдение. Мица предложи на свекърва си да я вземат с тях в София, но Рупка категорично отказа – предпочиташе да остане при дъщеря си. През годините тук Елена се бе сближила със зъболекаря и двамата мечтаеха да намерят начин да се преместят с децата на Елена в по-голям град. Варна беше идеалното място за тях – щяха да са сравнително близо до Рупка и Калинка, но и да дадат възможност на момчетата и Зарка да се изучат. Народната власт усядаше и имаше нужда от качествени хора, по възможност без минало. Миналото зависеше в повечето пъти от една бележка. Бележките ги даваха хора като Петрашев. Миляна си спомняше много добре как се прибраха с майка ѝ след разговора с него в къщи. Баща ѝ ги чакаше и Миляна се изненада колко необичайно притеснен изглежда той.

– Стягаме багажа. Заминаваме за София. Имаме разрешението, най-накрая ще можем да си тръгнем оттук. – Мица изглеждаше уверена и за пръв път от много време широко усмихната. Обикновено тя не изразяваше много емоции и сега Миляна разбра, че моментът е много важен и особен, щом майка ѝ си поволяваше видимо да се радва.

Баща ѝ седеше на вехтия стол в ъгъла с изопнати ръце и длани стиснали коленете. Беше несвойствено и за него да се вълнува толкова.

– Заминаваме? Кои? – попита тихо той.

Мица се извърна към него и спря. Погледна го въпросително с леко наведена на една страна глава.

– Заминаваме ние – ти, аз и момичетата. Майка ти е добре дошла да дойде с нас, но едва ли ще иска.

Баща ѝ неочаквано сложи ръце в шепите си и захлипа. Миляна се обърка и отиде веднага да го прегърне.

– Недей да плачеш, татенце, този каза, че има вълшебна кърпичка и всичко ще се оправи с нея. – погали тя главата му, обви раменете му с ръце и леко го залюля така, както той правеше с нея, когато тя беше разстроена.

Цено пое въздух няколко пъти толкова, колкото му разрешаваха дробовете и се опита да се успокои.

– Сигурен съм, че има, миличка… Хубаво е, че иска да помогне…

Мица се доближи до двамата, прегърна дъщеря си с едната ръка и взе в шепата на другата лицето на мъжа си.

– Оправяме багажа, тръгваме си от тук. Заедно. Винаги заедно. Хич не си мечтай да те оставя даром на някоя ханъма от селото! – изчака да види очите му, които се засмяха все още мокри и погали брадясалата му буза. – Ще трябва да навикнеш пак да се бръснеш всеки ден.

Усмихна се и отиде навън да търси Нина. Каката вечно се мотаеше из къщите на приятелите си. Обичаше да стои в кухните и да гледа как майките им готвят.

Сватбата на Калинка мина много добре. Намериха малко купешки плат за рокля, върху който Мица употреби цялото си майсторство и Калинка стана наистина хубава булка. Бехчет беше притеснен и видимо много горд. На булката щеше да се наложи да свикне с различните обичаи на семейството му, но изглеждаше, че тя няма нищо против. Рупка остана да живее с дъщеря си в новата малка къща, която направиха наблизо до бащината къща на Бехчет. Цено беше спокоен – не беше виждал сестра си щастлива, откакто баща им и брат им изчезнаха, но на сватбения си ден Калинка наистина грееше. Момчето беше работно, кротко и много влюбено. Цено оставяше сестра си в добри ръце и беше сигурен, че е взел правилното решение да се съгласи на задомяване с турчина. Представяше си какво биха казали в родното им село за това, но живота така ги бе завъртял и на толкова неща ги бе научил, че различията във вярата и народността на момчето не притесняваха Цено. Откакто живееха тук бяха видели само добро от тези хора и Цено тръгваше за София с чистата съвест, че се е справил добре като глава на фамилията по отношение на сестра си. Никога не бе допускал, че ще остане най-главния мъж в семейството, никога не бе искал тази отговорност, нито се бе подготвил за нея. Въпреки здравето си и обстоятелствата, сега – както винаги – се опитваше да направи най-доброто от това, с което разполага. Работеше неуморно и гледаше да е стабилна опора на останалите. Често си мислеше колко му липсват твърдостта на баща му и енергията на брат му и нямаше представа колко греши в тези си мисли. Нямаше обаче и кой да го поправи – беше сам, единственият възрастен мъж у Въжарови с всичката тежина на това положение.

Мица беше отказала квартирата и работата, които Петрашев ѝ предложи. Цено успя да се свърже със стар приятел в София, който обеща да им помогне да се настанят някъде в началото. Мица обаче искаше да мине първо през селото им – не беше виждала родителите си от няколко години. Имаше и още едно нещо, което трябваше да свърши. Не каза за това на Цено, не искаше да го разстройва допълнително, но беше единственото, за което настоя пред Саво. Цено взе Нина и двамата заминаха първи с по-евтиния нощен влак за София, а Мица взе Миляна и се качи на друг влак. Не за селото им обаче, а за Ловеч.

Сега двете стояха на оградата и чакаха пред решетъчните порти на едно огромно заградено място в края на пътя, по който дойдоха. От входа навътре всичко изглеждаше мътно и кално, бодливи храсти ограждаха пътеката и пречеха да се види лагера – само няколко ниски, ожулени стени сивееха в дъното, ако се взреш по-силно. Мица беше помолила единствения пазач да извика някой началник преди повече от половин час. Лагерът беше далеч от гарата, до тук ги докара един селянин с каруца, който не им взе пари – каза, че и без това толкова рядко някой идва доброволно. Взе ги по-скоро, за да ги разпита от любопитство за какво им е да идват до тук. Мица не му каза много и той ги изтърси недоволен на около километър от входа на лагера. Вървяха пеша до тук в дъжда, на портата ги посрещна кисел, замаян пазач с мърляви дрехи. Той съще беше изненадан, че вижда посетители – беше сложен тук, за да пази тези отвътре да не излизат навън, а не да приема посетители на място, което не съществуваше на никоя карта. Видя бележката, която Мица му показа отдалеч, но не му даде в ръцете и нямаше друг избор освен да се замъкне до бараките и да извика началника си.

Сега от вътре по пътеката се задаваше дебел мъж с къси крака в нещо като униформа, а зад него припкаше пазачът. И двамата изглеждаха неприятни, но дебелият отпред опеделено притежаваше повече власт – пазачът се носеше като сянка зад него и дори се опитваше да върви в крачка без това да се налага. Дебелият застана от вътрешната страна на портата, но не си направи труда да посегне да я отвори.

– Какво искаш бе, другарко? – гласът му беше неочаквано тънък за такова тлъсто тяло. Дишаше тежко, вероятно му представляваше усилие самото идване от бараките до входа на лагера. От тялото му се носеше някаква неприятна миризма, но Миляна не можа да определи на какво. Само застана още по-близко до майка си – за нейна сигурност. И за своя.

– Нося освободително отпускно за един ваш лагерник. Издадено ми е от най-високо място, с подпис и печат. Нарежда се лицето да бъде освободено незабавно и да остане на разпореждане на партийния секретар в населеното място по местоживеене, където ще отиде.

– Дай бележката! – изсумтя през гъстите косми на носа си дебелият и протегна ръка през железата на портата, но Мица само му я показа отдалеч. – Не виждам, дай я по-близо!

– Не знам кой сте, дори не ми се представихте. Бележката е важна и съм предупредена да я дам лично само на най-отговорното лице в лагера.

– Аз съм отговорното лице, за кой си дошла?

– Никола Вичев.

Дебелият се изхили на пазача, който побърза да се съгласи с отношението на шефа си с енергично клатене на глава – знаем го тоя!

– Ааа, адвокатчето, той за нищо не става. Никаква работа не може да свърши, а и само повръща напоследък, аз го имам за пътник, ама щом сте били път до тук само за него – ще отида да видя дали е още жив. – дръпна се високомерно навътре с ръце на кръста дебелия.

Миляна потрепери, а майка ѝ хвана един от железните пръти на портата и го стисна:

– Благодаря ви за съдействието, ще изчакаме тук.

Дебелия присви очи и я огледа по-добре.

– Знаеш ли, имаме и по-голям началник тук, но няма да искаш да се виждаш с него, той не е така разбран и човечен като мен. А и може да ти се наложи да останеш някое време с нас, ако те хареса… Ще видя за адвокатчето, имам ти доверие на бележката, без да съм я видял отблизо, виждаш ми се читава – не ти стиска да лъжеш. Но нямам доверие на ей тоя хайлазин до мене. Ще ида, ще намерим твоя човек, то ние и без това за прасетата го бяхме подготвили вече, ха-ха…  Не става за нищо той, а и с тоя до мен докато го довлечем до тука – адвокатчето може да си замине. Не струва той, не струва, мека Мара се оказа, ни на бой държи, ни на глад, ни на работа. Ама язък, ако си дошла до тук, пък си тръгнеш без него, нали така… Какъв ти е?

-Брат. Брат ми е, роден брат… моля ви се, доведете ми го, бележката ми е редовна и валидна…

Дебелият приближи лице до оградата и изсъска през мръсните си зъби, докато Мица отскачаше назад:

– Бележката ти може да е редовна, но всички, които са тук са за гробищата. Тоя, дето ти е дал бележката от София няма да дойде да върши мойта работа, не ме е страх от никой мене тука! Повече трябва от бележка, за да изведа брат ти, кво се праиш на ударена? Адвокатчето може да си строши врата на идване от бараката до тебе, с кво да се подпра, та да не го изтърва? И бъди благодарна, че съм добряк и от жалост към детето ти няма да си свалям панталоните, ама ако идеш при по-големия началник той няма да ти прости. Тамън ще му дойде сестричката на адвокатчето за няколко дена… Какви пари имаш в тебе?

– Нямам много пари, само колкото за влака, не знаех, че ще ми трябват… Ще донеса допълнително, ще ви изпратя, обещавам ви…

– Ще ми пращала, чуваш ли я бе? – изсмя се дебелият към пазача, който само това и чакаше, за да закима в захилено съгласие с началника си. – Тука се идва само по веднъж, който си е тръгнал не се е даже обърнал, а то и бездруго не помня много такива случаи. Ние тука работа вършим, превъзпитаваме, как я мислиш ти тая? Да не е почивна станция тука? Изтърва ли адвокатчето днеска аз – повече няма да ви видя и двамата, ще побегнете завинаги. Какво е това на ръката ти? Злато ли е?

Мица трепна за миг, после трескаво задърпа венчалния си пръстен и успя да го извади. Задържа го в пръстите на другата си ръка така, че дебелият да го вижда, но да не може да го стигне през решетките на портата и каза с по-твърд тон:

– Доведи брат ми и е твой. Старо злато, много тежък, от турска пендара, наследствен. Да видя, че Никола е жив и е твой.

Дебелият облиза мазната си уста, кимна леко и се обърна към пазача:

– Иди, доведи адвокатчето. Ще го пишем на чувал довечера, никой няма да разбере и без това, глей да не те видят.

Мица стисна пръстена в едната ръка и побутна Миляна зад гърба си с другата. Сякаш искаше да запази дъщеря си и от гледката. Дъждът бодеше ситно и студено лицата им, и подло подгизваше дрехите по телата им, но те стояха без да мръднат пред портата. Времето също не искаше да е там и отказваше да движи часовниците.

– От кой край си? – опита да се прави на човек дебелият иззад железата, но Мица се взираше упорито към бараките и се направи, че не го чува. Миляна искаше да си тръгват, но нямаше как да каже на майка си, за това я дърпаше за ръката от време на време. Мица стисваше пръстите ѝ да потрае и двете продължаваха да треперят под безмилостния дъжд.

След цяла вечност мернаха през дъждовната мъгла пазачът да води една дребна фигура по калната пътека. Мица се хвана за железната ограда, но понеже дебелият понечи да отвори, тя мигновено се отдръпна, ужасена от възможността да се допре дори погрешка до него.

– Айде, уволнение, момче. Дошла е сестра ти да те прибере. Добре, че попадна на нас в тая смяна – знаеш, че другите нямаше да са така добри с вас, късметлия си днеска… – редеше тънкият глас, докато портата скърцаше заплашително на отваряне. Мица се хвърли към слабия мъж, подложи му рамо и почти го извлече навън.

– Ааа, плащанката, сестричке, не забравяй, да си имаме уважението, начи… – ухили се дебелият, вероятно опитвайки се да се шегува – виждаше се как слабият мъж едва се движи и беше ясно, че няма как да избягат.

– Внимавай, полека… – каза майка ѝ, докато го подпираше, за да се придвижи. С другата ръка Мица избута рязко Миляна към пътя, после се обърна и хвърли отдалеч  през оградата халката си към дебелия.

– Ха такаааа, ай живи и здрави – наведе се с усилие и я взе от калта той – че си беше пътник адвокатчето, ама – на, кой си има късмет – има си… – продължи да меле в дъжда, докато с пазача затваряха обратно портата.

Никой не го чу, защото Миляна, майка ѝ и слабият мъж на рамото ѝ бързаха с всички сили по калния път обратно към гарата и града.

– Коя си? – пошепна мъжът на Мица, докато накуцваха заедно в такт. Миляна хвана полата на майка си за по-сигурно, нищо, че вече беше голямо момиче. Не посмя да се обърне назад, само с уши прецени, че не се отдалечават достатъчно бързо от лагера. От притеснение обърка крачката си и подскочи на няколко пъти погрешка напред с един и същи крак.

– Ученичка на майка ти. После ще говорим. Пази си силите сега! – отвърна също шепнейки Мица.

– Луда си да дойдеш с това дете сама тук!

– Нямаше друг начин…

Миляна се опитваше хем да следи разговора, хем да е нащрек някой да не излезе от страшната порта и да ги последва или недай Боже – да ги повика обратно.

– Мъжът ти къде е, имаш ли мъж?

– Да, но не знае, че съм тук. Не исках да го притеснявам. – Мица беше по-здрава от мъжа и по-скоро го носеше върху си. Той просто висеше на рамото ѝ и куцаше в калта. Миляна никога не беше виждала обувки като неговите – краката му отгоре се виждаха боси и разранени изпод няколко мръсни парцала, стегнати върху две стари подметки.

– Защо би го притеснило това? – очите на човека светеха с жив ум и ясна мисъл в пълен разнобой с изкорубеното му тяло и жалките дрехи.

– Защото… не знаех дали си жив, не знаех дали той ще може да понесе, ако не си… Той е чуплив, не е много здрав, разстройва се лесно напоследък, гледам да го пазя. Брат му и баща му ги прибраха веднага след девети и не се върнаха повече, заровиха ги някъде, не знаем къде…  Цено би дал мило и драго и те да са днес в лагер като теб, но поне да са живи…

– Хъх! – мъжът изсъска болезнено нерадостен беззъб звук от едната страна на устата си. Изглежда се опитва да се засмее, въпреки състоянието си, удиви се Миляна и се наведе иззад майка си, за да го разгледа и по-нагоре от обувките. Мъжът поклати глава с усилие, подпря се по-добре на Мица и издъха почти беззвучно, докато продължаваше да клепа куцо с парцалените си подметки под калния дъжд:

– Аз не бих… аз не бих…

10гл

Коректор: Славея Христова

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

 

Advertisements

3 thoughts on “10. Избавители

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s