9. Пощада

– Ей, хора! Гледайте, гледайте какво палтенце ми купи татко миии! – Миляна стоеше права на седалката, с широко разперени от щастие ръчички и махаше с всички сили на минувачите. Цено я придържаше леко от едната страна и караше съвсем бавно колата. Беше студена зима, но точно днес по обед слънцето се бе показало и той реши да свали подвижния покрив на колата. Беше довел момичетата си на Коледен пазар в София, но Мица беше напазарувала, каквото иска и сега двете с Нина опаковаха подаръците в апартамента на Донуга. Цено и Мица идваха от време на време до София, за да поддържат жилището, но беше война и гледаха идването да не е много често.

Миляна изглеждаше като жива кукла на предната седалка на колата. Беше прекрасно дете, с дълги пшеничени коси и магнетични светли очи. Беше навършила три годинки в края на лятото и това беше първата ѝ съзнателна Коледа. Разбираше, че нещо се празнува и разбираше, че ще има подаръци. Въжарови бяха забогатели от мандрите си още повече по време на войната, която продължаваше с пълна сила. Миляна и кака ѝ Нина имаха доволно и спокойно детство, доколкото това беше възможно в тези времена. Най-голямото премеждие в живота на Миляна до тук беше падането ѝ в една каца със сметана. Бяха завели децата на Върбан и Цено на разходка в една от мандрите и Миляна падна по невнимание. Нагълта се със сметана, но я извадиха веднага и остана само с уплахата. После я закачаха, че от сметаната кожата ѝ е станала още по-бяла и нежна. Беше дълго чакана от семейството си, най-малка от всички Въжарски внуци и обгрижвана с внимание и любов. Баба Милкана и баба Рупка ѝ угаждаха за щяло и нещяло, старата баба Милоша се опитваше предимно да не я плаши, а Нина беше особено горда с положението си на „кака“. Майка ѝ беше единствената по-строга ръка в живота на момичето, но да проявява твърдост на Мица се налагаше рядко – Миляна имаше характер на ангел. Послушна, добра и разбрана, тя беше любимка на всички, които я познаваха.

Най-важният човек в живота на Миляна обаче беше Цено – двамата бяха неразделни. Миляна плачеше, когато Цено тръгнеше на работа някоя сутрин и се успокояваше истински чак когато той се прибереше. И днес беше естествено това, че точно Цено изведе Миляна сам на разходка, докато Мица и Нина останаха да оправят покупките в къщи. Цено заведе момичето си в един от най-добрите магазини в центъра на София. Премериха и купиха едно светло-синьо палтенце, което той беше мернал преди няколко седмици. Взеха съвсем същото с един размер по-голямо, но тъмно-червено за Нина. Това щеше да е изненадата за каката от Миляна. Малката пропусна само да види двете нежни камбанки за елха, които Цено купи от същия магазин. Камбанките блестяха в светло-синьо и тъмно-червено и ги даваха специално за Коледа на всички деца, които си купеха палтенца. Цено обаче скри двете камбанки, за да зарадва дъщерите си тъкмо в Коледната нощ.

Миляна прегърна баща си през врата и силно го стисна, без да се може да прецени, че това пречи на шофирането. Беше малка и наистина щастлива и Цено се засмя с глас на щастието ѝ. Няколко мерцедеса с германски офицери и лъскави софийски дами ги задминаха внимателно, като пътуващите вътре схванаха бързо ситуацията и помахаха приветливо на момиченцето и мъжа в колата с отворен гюрук в този зимен ден.

– Да се приберем сега, че мама и кака Нинка сигурно са готови. Утре тръгваме с колата обратно към село, за да зарадваме баба и дядо, те така ни чакат, сигурно са се затъжили за момиченцата си. – Цено внимателно откопча ръчичките на детето от врата си и успя да я сложи да седне на предната седалка. Денят преваляше и застудя чувствително.

Цено спря, за да вдигне гюрука на колата, докато Миляна не спираше да маха на минувачите и да тананика. Това беше едно от нещата, които показваха, че е наоколо – тя винаги пееше някакви детски несвързани мелодии кога по-силно, кога съвсем кротко. Тишината ѝ беше несвойствена, звуците се стелеха постоянно около нея като аромат. Мица я беше научила на няколко песнички, които пееха с Нина, но най-много песни Миляна научи от баба си Милкана. Двете можеха да пеят с часове и детето наистина докарваше мелодиите. Цено се включи с няколко думи от песните, които успя да разпознае и това ентусиазира Миляна да издигне тънко гласче още по-високо наоколо.

Изведнъж тревожен вой на сирени разцепи зимната вечер. Детето дори не се стресна – толкова бързо стана всичко. Високоговорители от незнайни места започнаха да заповядват настоятелно на непонятен за Миляна език.

Цено се сепна и мигове след началото на тревогата вече седеше в колата и караше бързо към апартамента на Донуга. Разтревожени хора се разтичаха из улиците, всеки бързаше да се скрие в най-близкото мазе или укритие. Миляна не разбираше какво става. Хората, които до преди малко вървяха бавно и ѝ се усмихваха сега се стрелкаха на всички страни и не я забелязваха изобщо. Татко ѝ изглеждаше сериозен както никога до сега и караше съсредоточено колата. Като че ли усетил погледа на детето, Цено се обърна към момиченцето и каза с мек глас:

– Трябва да вземем мама и Нинка от в къщи и да се скрием в мазето. Там има много стари играчки и няма да ти е скучно.

– Защо да се крием? – попита детето без да влага никакво притеснение във въпроса. Цено въздъхна леко и се опита да не я плаши – беше твърде малка за всичко това.

– Едни момчета със самолети ще дойдат сега и ще се опитат да ни уцелят отгоре, но ние ще сме скрити и те няма да могат. – детето продължи да гледа въпросително ту баща си, ту нагоре сградите и дърветата, но не видя нищо необичайно там – за какви момчета говори Цено, къде отгоре и с какво ще ги целят, и защо е така изнервен самият той?

Пристигнаха пред апартамента и Цено изскочи от колата, грабна Миляна и се опита да се качи по стълбите. Наложи се да спре до входната врата, защото нямаше дъх. Детето беше свикнало с хрипането на баща си, но сега усети, че той наистина едва поема въздух. От апартаментите на кооперацията хората изскачаха и тичаха надолу към мазетата. Цено нямаше сила да извика, но успя да види Мица с Нина в ръце и без повече обяснения двамата се втурнаха след останалите към мазето. Миляна беше така зашеметена, че не издаваше никакъв звук. Нинка се беше сгушила в Мица и близостта с нея ѝ даваше достатъчно спокойствие. Цено и Мица успяха да се натъпчат с децата в мазето на Донуга, което беше задръстено предимно с вещите на предишните собственици на апартамента. Миризмата на старост и влага, напрежението, което се излъчваше от родителите ѝ и неочакваната затормозаваща тишина най-сетне успяха да уплашат Миляна. Тя се скри в ревера на Цено и тихо захлипа.

– Ооо, не плачи, миличка, всичко е наред, тук сме в безопасност. – залюля я леко баща ѝ и погали с успокояваща нежност косичката на детето. – Погледни навън през това прозорче, ще видиш, че няма нищо страшно.

Мица леко се наведе и зацелува последователно една подир друга двете малки главички пред себе си.

– На мама слънчицата, всичко ще мине бързо и като се качим горе ще ви дам по една пълна чашка топло мляко с курабийки. Сега ще минат и заминат самолетите и няма нищо страшно да стане, я да гледаме навън да видим.

Децата се загледаха през прозорчето и видяха да падат светещи балони. Не бяха виждали друг път такова нещо и не знаеха как да реагират. Мица дишаше на пресекулки и погледна стреснато Цено.

– Това са балончета, за да знаят пилотите къде да не хвърлят бомби, защото там има хора. С балончетата си светят, за да знаят да ни запазят. Пилотите са добри момчета, те не искат да ни убиват наистина. А и нашите пилоти ще ги подгонят обратно извън България. Нашите пилоти са по-добри и по-смели, и другите ще се уплашат и ще си тръгнат набързо. – Цено хрипаше, но говореше самоуверено и тона му по странен начин донякъде успокои момичетата и Мица.

– А защо ни хвърлят бомби? – обади се с тънко гласче Нина. Цено поклати невидимо глава, но продължи с бодър тон.

– Защото началниците им ги карат. Но пилотите няма да ни убият. Те са добри момчета и не искат да убиват хора.

– А защо се крием тогава? – попита просто Миляна и никой повече не се обади. Цено се опитваше да се бори със задухата си, а Мица със сълзите си. Светът беше полудял, нямаше нищо свято, всичко се разпадаше. Следобед, когато беше казала на Цено, че ще опаковат подаръци с Нина, тя беше отишла до близкия малък площад. Бе чула от една съседка, че там са изложени за назидание телата на четирима партизани и на Мица ѝ се скосиха краката, докато стигне до площадчето на няколко преки от апартамента. Държа главата на Нина през цялото време захлупена в рамото си, за да не гледа, но самата тя видя четиримата партизани – всички до един млади, недохранени и измъчени. Смъртта беше успокоила телата им, но не беше усмирила духа им. Лицата им показваха трудния живот, който са водили и жестоката смърт, която са понесли. Лежаха неподредени във вехти, прости ковчези, никой не беше нагласил телата им от уважение поне към смъртта. Мица плака от мъка за болката на живота им и от срамната радост, която изпита, че Саво не е един от тях. Беше чувала приказки от сестрите си, че той е из планините, но никога не беше разпитвала за това в подробности – не искаше да проявява интерес по въпроса пред когото и да било нито тайно, нито явно. Но сърцето ѝ подскачаще всеки път, когато се чуеше думата „партизанин“. Беше ядна на себе си за това, но беше неспособна да се самозалъгва, че не я е грижа.

– Не се притеснявай, ще се размине. – тихо каза Цено, докато малките момичета гледаха през прозорчето осветената от балоните улица.

Мица поклати леко глава със затворени очи и в този миг бомбите заваляха над София.

ХХХ

„Ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу…“

Миляна знаеше, че животът ѝ ще се промени отново. Беше забелязала, че всеки път, когато чуе песента на влака нещо се случваше и нещата никога вече не бяха същите, както преди.

Тя си спомняше онази ужасна нощ преди Коледа, когато татко ѝ каза, че пилотите не искат да ги убиват, но бомбите затрещаха около тях и двете с кака ѝ Нина плакаха дълго и страшно. Спомняше си как Цено я притискаше до себе си, спомняше си как миризмата на дрехите му, в които бе заровила лице, се смесваше с миризмата на мазето, в което се бяха скрили. Ухото ѝ бе притиснато към ризата му и тя чуваше единствения успокояващ, привичен звук на гърдите му, които се опитваха да дишат. Самата тя не можеше да диша от уплаха, повдигаше ѝ се, но не смееше да каже, а и да кажеше – нямаше кой да я чуе. Воят на падащите бомби, светкавиците и трясъка след това, тътена, който идваше после на талази от падащите сгради – всичко беше като танц на ужаса, който се повтаряше до изнемога за малкото момиче и тя вдишваше и издишваше миризмата на мухъл и татко си от дрехите му, и искаше да повръща и да вика, но нямаше сили и само неми сълзи се стичаха от очите ѝ. Ако успееше да погледне малко настрани, виждаше майка си как стиска Нина в прегръдките си и гледа нагоре през малкото прозорче на мазето без да мига. Лицето ѝ се осветяваше на приливи – свееетло… бууум… тъмно… светло… буум… бууум… тъмно. Гадеше ѝ се, но нямаше глас, за да каже на татко си, затова само дишаше на талази заедно с бомбите и се опитваше да вижда лицето на Мица в миговете светлина през сълзите си.

После всичко стихна. И те просто седяха там и дишаха. В тъмното. В мазето. Четиримата. Чуха виковете на хората, чуха вратите на мазетата на съседите да се отварят и тряскат, чуха тропот на крака по стълбите нагоре.

– Хайде! – чу баща си да казва и видя майка ѝ да се надига от мястото си. Миляна погледна Нина и видя уплахата на лицето на кака си. Протегна ръка, за да я докосне и успокои, но майка ѝ рязко отвори вратата и двамата с татко ѝ ги понесоха нагоре, навън от мазетата.

– Събери само най-необходимото, аз ще погледна колата. – чу тя Цено да казва на майка ѝ. После бяха в апартамента, там всичко си беше по старому, но нямаше лампи, всичко беше тъмно и страшно. Мица остави двете момиченца в кухнята и наистина им даде курабии. Нина веднага задъвка, това я успокояваше, но Миляна държеше в ръце нейната курабия, сякаш се чудеше какво да прави с нея.

– Няма как да се мине. Колата е цяла, но няма как да се мине по улицата. Ще вървим пеша към гарата. – каза Цено, когато влезе в апартамента. Мица кимна и продължи да събира някакъв багаж в една торба. После всички тръгнаха и вървяха дълго в нощта. Имаше и много други хора наоколо, всички изглежда отиваха към гарата. Стигнаха и Миляна погледна с облекчение няколкото светещи лампи при човека, който продаваше билети. Успяха да вземат и се качиха. Това беше необикновен влак – нямаше покриви. Беше виждала влак до сега един път в живота си – при едно друго идване в София родителите ѝ я бяха завели в голямата църква в центъра, за да се простят с царя. Миляна си спомняше как всички хора плачеха и после видя един човек да лежи на поставка. Не мърдаше и приличаше на голяма кукла. Войници го пазеха и Миляна се чудеше защо – той нямаше да стане и да избяга. Сигурно искаха да му помогнат да слезе от високата поставка, ако вземе да се събуди, реши тогава тя. Родителите ѝ бяха разстроени, после дойдоха на другия ден пак на тази гара. Тогавашния влак беше с покрив, спомняше си със сигурност Миляна, въпреки, че не се качиха, а само седяха отстрани и го гледаха. Имаше много, много хора и всички махаха, а някои плачеха. Миляна се чудеше защо плачат, като това е само един голям влак и нямаше да се изгуби, със сигурност щеше да се върне и да го видят пак. Може би им беше жал, че няма място за всички и трябва да седят на гарата да чакат следващия. Но хората махаха на влака и хлипаха, а мъжете отдаваха чест като войници. После Миляна и родителите ѝ си тръгнаха с колата за село, но никой не говореше.

А този влак, сегашния, беше открит, някой му беше взел покрива. Това ѝ се видя странно.

– Даже ще виждаме звездите! Я, колко е приятно и сме на въздух! – каза леко усмихнат татко ѝ и това я отпусна. Седнаха на земята на един вагон, заобиколени плътно от много други хора. Родителите ѝ сложиха момичетата в средата помежду си и докато се нагласят, влакът тръгна без много суетене.

– Даже не изсвири със свирката. – каза Цено на Мица.

– Да, и държат всичко в тъмно, ама и по-добре. – отговори майка ѝ и поглади леко и насърчително двете си дъщери по палтенцата. – Добре, че облякохте новите палтенца, с тях ще ви е малко по-топло.

Миляна седеше и трепереше. Цено се пресегна и събу обувките ѝ, като на тяхно място ѝ обу ръкавиците си.

– Я да видим дали така ще е по-добре на момичето ми. – каза кротко той и погали детето. Стана ѝ по-уютно, татковите ръкавици бяха топли от ръцете му и все едно я прегръщаха.

Ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу…

После беше заспала, но разбра по едно време, че ги свалиха от влака в гората и им крещяха да се крие кой където намери. Отново самолети, отново бомби. Миляна виждаше в далечината огромните огнени цветя, които поникваха тук-там и се опита да брои. Цено я беше учил в дните, когато не знаеше какво са бомби. Едно… две… три… огнените цветя продължиха да никнат, но тя можеше да брои само до три, защото беше само на три годинки. Кака ѝ можеше да брои повече. И Миляна щеше да се научи, но не тази вечер. Едно… две…три…

Вървяха през гората преди разсъмване, после по шосето, по което обикновено се возеха с колата. Изведнъж стигнаха къщата на баба ѝ Рупка, тъкмо когато слънцето разсипа лъчите си иззад планината, от която се опитваше да изплува цялото. Спомняше си как семейството излезе да ги посрещне, как всички говореха едновременно, как родителите ѝ ги занесоха в тяхната стая и ги сложиха да спят с Нина. Спомняше си колко спокойно и чисто беше всичко тук, колко тихо и светло… не както в София… и после заспа.

Коледата мина и замина, а после и рождения ѝ ден. Миляна стана на четири и беше много горда с това. Имаше различни случки през тази година, които ѝ правеха впечатление, но тя не винаги разбираше смисъла им, а и татко ѝ много пъти изкарваше всичко на шега. На село беше много по-спокойно от София и доста софиянци бяха дошли да прекарат лятото тук, та се чуваше навсякъде софийски говор. Хората, които се бяха настанили в комшиите на Въжарови например, си бяха докарали дори пианото и често се чуваше как децата им се упражняват. Беше несвойствен за село звук, дори по това се познаваше, че времената бяха необичайни, но Миляна беше твърде малка, за да схване това.

В един топъл ден през селото мина войска. Някои бяха с мотори, но повечето вървяха пеша. Миляна ги видя, когато излезе с другите на улицата. Всички говореха колко достойно минават германците, като рицари, независимо, че се оттеглят. Всички сравняваха с предишното им минаване в селото, но това не говореше нищо на Миляна и тя не успя да попита по лесен начин майка си за това, та нещата просто се отмиха в ежедневието. Хората бяха неспокойни, Миляна разбра, че повечето съжаляват затова, че германците си тръгват по такъв начин. Скоро след това се чу, че ще минава и друга армия. Настана една притеснителна суетня. Всички събираха и изнасяха багаж, сякаш ще заминават нанякъде. Миляна нямаше много близки отношения с дядо си Зако – той беше строг мъж и обикновено отсъстваше от къщата, а когато беше там се занимаваше най-вече с някакви тетрадки. Ако и от това имаше малко свободно време, завеждаше всичките си внуци или в градината, където им разказваше за различните растения или в обора, където имаха малко домашни животни. Миляна нямаше особен интерес към всичко това, а и дядо ѝ гледаше предимно в Мито и Джуро, докато говореше. Баба ѝ Рупка беше друго нещо – все намираше какво да занимава децата, а понякога дори им се караше. Миляна обичаше много леля си Калинка, защото постоянно играеше с нея и Нина, както и с братовчедите ѝ. В дните около голямото разместване обаче Миляна за пръв път видя домашните си притеснени. Мъжете си стояха в къщи повечето време, което беше необичайно. И един ден всички момичета в семейството се облякоха с най-старите си дрехи и с майките си се скриха в плевнята. Миляна не знаеше защо правят това, никой не ѝ обясни, но заедно с Нина и кака им Зарка ги заровиха най-дълбоко в сламата. Казаха им да не издават и звук, а лицата на домашните им бяха толкова сериозни, че момичетата не посмяха да гъкнат и направиха каквото се искаше от тях.

По едно време откъм външната порта се чу тътен.

– Влизат танковете. – чу Миляна майка си да казва на стринка ѝ Елена. Двете също се бяха скрили в сламата, но по-близо до вратата. Някой блъсна най-външната порта и се чу силна непозната реч. Миляна протегна лекичко ръката си и успя да хване ръката на кака си Зарка. Дишаха трудно в сламата, но не смееха да мръднат.

По двора се чу рухолене, тропот, викове. Някой искаше нещо, а дядо им обясняваше нещо обратно, но не се чуваше добре до тук и не се разбираше. По едно време баба им Рупка повиши глас и се развика на развален български.

-Нет пиене, нет жени тука, махайте се! Излизайте, какво сте тръгнали да крадете по хората! Назад!

После се чуха кокошки от курника, чужд мъжки смях и блъскане на врати. Строши се нещо, а баба Рупка продължаваше да нарежда и да гони влезлите. Чорбаджи Зако се опитваше да се помири с тях, убеждаваше ги нещо, което те изобщо не слушаха.

По някое време нещата се успокоиха. Сигурно седяха така още поне час. Миляна беше гладна и жадна, но нямаше на кого да каже, затова просто се разплака. Не можеше да се удържа повече и дори се напишка от притеснение в гащите в сламата. Срамуваше се, че трябва да направи това като бебе и се разстрои още повече. Майка ѝ се добра до нея, прегърна я и я изрови от дупката ѝ.

– Хайде, излизайте, махнаха се. – чуха баба им Рупка да говори от двора и всички се надигнаха изведнъж. Изтупаха сламата от себе си и излязоха. Двора беше разхвърлян и мръсен, нямаше никакви кокошки в курника, имаше натрошени стъкла и миришеше на оцет.

– Намериха само това, което бяхме оставили да намерят. – каза баба Рупка и Миляна видя, че останалите са доволни. Чичо ѝ и татко ѝ отидоха по мандрите, но Миляна вече не плачеше – беше голяма, на цели четири годинки и разбираше, че татко ѝ трява да излиза понякога и без нея.

По-късно същата вечер се чу, че леля ѝ стене от градината. От къщата се втурнаха да видят какво става. Леля ѝ лежеше на земята, а полата ѝ беше кървава. Баба ѝ писна, дядо ѝ се развика. Прибраха децата в къщата веднага и Миляна така и не разбра какво става. Много по-късно през нощта тя се събуди и чу родителите си да си шушукат в тъмното:

– Скрил се бил в градината, когато минали сутринта да оберат де-що има. Преспал там, бил е пиян изглежда, събудил се после, видял Калинка, запушил ѝ устата… Калинка плачеше, но отидохме и тя го позна измежду всичките, а полковникът извади пистолета и просто го застреля. Е така, без обяснения… Това са страшни хора, Мице… Момчето беше леко жълто, с дръпнати очи, даже не успя да се уплаши, изобщо не разбра какво става, не му поискаха обяснения. Нямат милост. Страшни хора. Оставиха го да го копаем, ако искаме в наше гробище, а ако искаме да го оставим така да гние. Полковникът каза пред всички, че кучетата това заслужават. Останалите бяха повечето пияни, никой не се възпротиви, не казаха нищо… Изглеждат ужасно. Изтощени, мръсни, гладни… Боже…

Майка ѝ му отговаряше тихо и го успокояваше. Миляна чуваше, но не разбираше всичко. Инстинктивно посегна и засмука палеца си, което беше обещала вече да не прави, защото е голяма, а не бебе. Но нямаше кой да я види в тъмното и това беше единствения ѝ начин да заспи.

Това, което последва беше още по-трудно за малката. Един ден из селото се чуха гърмежи и някакви хора неочаквано влязоха в двора. Изкараха всички от къщата на площада, където се бяха събрали и другите от селото. Хората, които командваха това, бяха много необичайни на вид: имах препасани патрондаши, носеха стари цървули, дебели, но окъсани дрехи, бяха брадясали и неугледни. Бяха изкарали една маса в средата на мегдана и няколко от тях седяха на нея.

– Дойде свободата, българи! Вече няма да робувате на монархо-фашистите! Вече сте свободни! С помощта на Червената Армия България е свободна! От днес ще се освободим от старото и ще изградим един нов, справедлив свят! – говореше един от странните хора, покачен прав на масата. Миляна потърси сигурност в татко си и Цено я вдигна на ръце. Нина се опря плътно до крачола му, сякаш, за да търси защита.

– Това е съд, народен съд, който ще накаже изедниците и кулаците – тези, които пият кръвта на народа от години! Ще започнем поред от най-главните. Ние знаем, че най-богатите в това село са Въжарови, следим ги отдавна. Те продаваха по време на войната кашкавал на германците, за да имат сила да избиват съветските ни братя на изток. Това трябва да се плати. Кръв се плаща само с кръв. В името на народа осъждаме на смърт Зако Въжаров, Върбан Въжаров и Цено Въжаров. Присъдата ще се изпълни веднага.

Събраните на площада хора се разшумяха, някои заплакаха, други не посмяха да се обадят, а трети се радваха и викаха като победители. Няколко човека се опитаха да помогнат на Въжарови да останат скупчени, като отблъскваха внимателно странните хора и се опитваха да преговарят с тях по всякакъв начин. Дядо ѝ Зако и чичо ѝ Върбан говореха нещо на двамата младежи с пушки, които бяха отишли, за да им вържат ръцете. Баба ѝ Рупка и леля ѝ Елена задърпаха мъжете си назад зад себе си, само Мица седеше като замръзнала и гледаше нагоре по улицата. Мегданът беше нажежен и жужеше като разсипан кошер, всички се бутаха и шумяха. Хората бяха изтръпнали и настръхнали, а някои видимо ликуваха, дори се чуваха ръкопляскания. Миляна не разбираше, само стискаше татко си и трепереше.

– Другари, какво става тук?

Миляна видя как всички се обърнаха и млъкнаха. Човекът, който стоеше прав на масата веднага слезе и козирува на новодошлия. Всички гледаха в него. Беше висок и внушителен, едър, брадат и силен мъж с пронизващи светли очи.

– Здраве желаем, другарю Петрашев! Отворихме Народния съд тук. Ще съдим на място и ще изпълняваме присъдите, както направихме на другите места. Вие не сте ли от това село?

Брадатият не обърна внимание на говорещия, избута го леко встрани и застана пред струпаните хора.

– Другарки и другари, от днес има нова власт в България и ние, партизаните вземаме управлението на нашето хубаво село в ръцете си.

– Кой ви назначи, с какво право правите това? – чуха се гласове от хората.

– С властта, дадена ни от народа и с кръвта на войниците от Червената Армия и загиналите наши другари-партизани. Трябва да се раздаде правосъдие.

– Кои сте вие, бе господин Петрашев, та да давате правосъдие? Да не сте съдия? И по какви престъпления ще съдите тези хора?

– Ние сме партизаните, ние сме новата власт, новата кръв, която ще спаси България!

Хората зашумяха, но никой не смееше да си тръгне от площада или да направи нещо. Един от партизаните се приближи до брадатия мъж и му каза нещо на ухо, като сочеше към тях. Миляна стисна татко си още по-силно. Разбираше, че говорят за него и за останалите от дома ѝ. Брадатият мъж само кимаше на казаното и не отделяше очи от тях.

– Другарю Петрашев, навсякъде ликвидираме кулаците, такава е заповедта от Централния Комитет на Партията.

Чу се охкане от тълпата, много хора се разшаваха и прегрупираха безсмислено наоколо, сякаш това щеше да промени нещо. Брадатият мъж заговори високо без да се обръща:

– Кулаците от това село няма да бъдат ликвидирани тук и сега. Тях ще изпратим на Народния Съд в София. Ние не сме достатъчно компетентни да съдим за техните престъпления днес. – Миляна усети как баща ѝ леко се отпуска и скри глава в рамото му.

– Моля те да си отидем в къщи, тати, моля те. – каза му тя и разтърка очите си. Нина стоеше права до тях, плътно прегърнала Цено през коленете, доколкото ѝ стигат ръцете.

– Другарю Петрашев, това не е директивата от горе. – каза с раздразнен глас на брадатия този, който стоеше до преди малко прав на масата.

– Аз съм и Партията, и директивата в този отряд, другарю Стоянчев, би трябвало да ви се е изяснило до сега. Ако не ви харесва – оплачете се в Централния комитет. Аз пък ще ви поискам обяснение по-късно защо започнахте целенасочено без мен днес тук. Пригответе си рапорта. – каза брадатият, без дори да го погледне.

Никой от партизаните не посмя да се обади. Дори за останалите на мегдана стана ясно, че за другаря Стоянчев е най-добре да млъкне. Той така и направи и се шмугна между другите партизани някъде отзад. Петрашев разгледа селяните наоколо отвисоко и с авторитет. Хората го познаваха, но никой не можеше да повярва, че това е същото момче, което набиваше весело крак на този мегдан преди около петнадесет години. Доста хора от селото си спомняха, че Саво беше голям игралец и с Мица бяха изключителна двойка по хората в неделя, но това бяха стари, отминали работи, двамата дори не се сгодиха.

– Аз съм Саво Петрашев и съм родом от това село. Тук днес убити хора няма да има, моля всички да се упокоят. Властта, която идва е власт народна и добра. Тя не е власт фашистка и убийствена като тази, която си отива. Има кулаци и чорбаджии в това село, но те ще бъдат съдени в София. Всички, чиито имена ще кажат моите другари, трябва да съберат малко багаж, защото ще бъдат закарани на съд в София. Те са пили достатъчно народна кръв до днес, време е да им бъде поискана сметка за това. Тръгване след половин час.

Всички се раздвижиха – кой е направил този списък, кой влиза в него, с какво право се прави всичко това, питаха се хората един друг, но никой не знаеше. Чорбаджи Зако успокояваше жена си, Върбан потупваше закрилнически сащисаните си синове по гърба, а Цено полюляваше Миляна в ръцете си.

Саво Петрашев не сваляше очи от Цено и детето. Някой започна да чете списък с двайсетината имена на по-богатите хора в селото.

И тогава Миляна запищя. Така неочаквано, така високо и пискливо избяга викът ѝ, че сцепи насрещния  хълм над горната чешма, горското ехо го пое за миг и го блъсна обратно с все сила като морска вълна върху хората на мегдана. Всички се сепнаха, като че ли събудени и осъзнали за пръв път какво става. Едно малко момиче в умаляло, овехтяло синьо палтенце седеше по средата на мегдана в центъра на селото в ръцете на татко си и пищеше. Баща му се опита да заглуши виковете, но самият той се закашля и не успя да постигне нищо. Другото момиче, което държеше мъжа през краката се разплака. Мица не мърдаше, дори не направи опит да се обърне и да успокои дъщерите си или да помогне на мъжа си. Стоеше така изпъната и права пред тях, като че ли ги вардеше от хорските очи. Викът постепенно спадна и заглъхна, остана една тежка пуста тишина на мегдана, пълен с толкова много изведнъж притихнали хора.

– Цено Въжаров да се изключи от списъка. – каза неочаквано ясно и високо Саво Петрашев. Партизанинът със списъка спря и пoгледна началника си въпростително, но не каза нищо. Останалите също не се възпротивиха, но повечето се спогледаха сконфузено помежду си. Явно нямаха навика да изключват хора от този списък, по-вероятно бе да включат нови, ако се налагаше.

– На какво основание, другарю Петрашев? – другарят Стоянчев изпълзя почти мигновено от групата партизани. Беше достатъчно унизен за това, което стана преди малко пред всички, беше и достатъчно яден за това, че днес нямаше да отстрелва кулаци из селата, сега изключения от предварителния списък му дойдоха в повече. Щеше да напише специално писмо до Централния Комитет при първа възможност, беше му омръзнало от Петрашев и нямаше да остави тая работа така. Надут, мръсен съветски шпионин, ще си платиш за всичко, знаем ги ние тия – мислеше си Стоянчев, но не беше времето да проявява явно неподчинение. Тепърва щяха да полагат основите на бъдещето и щеше да има много трески за дялане – и наши, и чужди, предвкусваше с нетърпение партизанинът.

Саво Петрашев отговори отчетливо и някак заповеднически на Стоянчев така, че да го чуе целия мегдан:

– Цено Въжаров ни съдействаше през всички години на съществуването на нашия партизанския отряд. Имахме споразумение да вземаме безплатно храна от мандрата на Въжарови горе на баира над селото. Това много помогна на хората ни и на борбата ни с жандармерията и полицията – нахранения партизанин е добър боец, нали така, другарю Стоянчев? – Другарят Стоянчев не реагира, но реши да провери по-късно извадените на бял свят нови факти.

– Кой може да потвърди това споразумение, другарю Петрашев? – не се остави и изплю без да иска на глас Стоянчев, мигновено осъзнавайки, че това поставя на всеослушание под въпрос честността на Комадира от една страна и бъдещето във властта на самия него от друга. Дълбоко съжали за грубата си грешка, но нямаше как да я поправи и му оставаше само да стои с изопнато лице срещу Петрашев. Командирът не отговори, но погледна Станчев така, че на него с цялата душа му се дощя никога да не беше стъпвал в това село.

– Аз, Мица Въжарова. Аз присъствах на договарянето помежду им в мандарата преди четири-пет години.

Миляна видя как хората се обръщат към майка ѝ. Видя баба си Милкана и дядо Бошо, които стояха малко по-далеч, защото дядо ѝ ходеше трудно и сигурно бяха дошли по-късно. Видя как баба ѝ Рупка държеше устата си с ръка и гледаше умолително ту в единия партизанин, ту в другия. Беше прежълтяла и не приличаше на себе си. Миляна инстинктивно разбираше, че всичко зависи от брадатия мъж. Хората наоколо някак си се страхуваха от него, но не и тя. Не знаеше защо. Видя, че и майка ѝ не се страхува от него. Мица без колебание каза високо:

– Да, така е. Цено Въжаров хранеше нелегалните в горите против волята на семейството си, против закона и против моите съвети. Той вярваше от начало в идеята, че всички хора трябва да са равни. Че трябва да се вземе от богатите и да се даде на бедните. Че всички ще имат по равно и никой няма да има право да експлоатира друг човек.

Хората зашумяха, някои се изсмяха. Брадатият мъж преглътна и кимна енергично. Мица изведнъж се обърна и без да чака команда или да се съобразява с някого хвана мъжа си под ръка и заедно с децата си го поведе обратно към къщата на Въжарови. Никой не посмя да каже нещо или да я спре. Партизаните поглеждаха крадешком към Командира, но той само им подаде знак да разтурят Народния съд и да пристъпят към обичайното вземане на властта в селото. Повечето партизани се отправиха към кметството, а хората взеха да се прибират по къщите.

Мица вървеше изправена и сигурна към дома на Въжарови без да трепне и без да се обърне нито веднъж. Беше забрала свекърва си Рупка и останалите от семейството по пътя си. Имаха да приготвят Зако и Върбан за София. На тях нямаше да им се размине.

„Ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу… ту-тут-ту-тууу…“

Сега влакът ги носеше към неизвестното, защото след онзи ден на площада Миляна никога повече не видя дядо си Зако и чичо си Върбан. Бяха ги взели с по една торбичка и ги бяха качили на един камион заедно с други хора от селото, но бяха оставили татко ѝ. На другия ден дойдоха още от странните хора от мегдана и накараха и останалите от къщата да си съберат багажа. Качиха ги на влак и им казаха повече да не се връщат в селото. Всички плачеха, особено баба ѝ Милкана. Последното, което Миляна си спомняше от село беше колко дълго я държа в прегръдките си старата баба Милоша. Погали я по главата и дълго държа бръчкавото си чело залепено за нейното. Миришеше странно на стара баба и на чубрица, и Миляна никога не забрави тази миризма. После баба Милоша свали забрадката напред през очите си като се правеше, че я оправя, но изтри с нея сълзите, които се надяваше малката да не е видяла. Видя ги.

Единствената, която не пророни нито сълза беше майка ѝ. Сега се возеха на влака и Миляна беше благодарна, че странните хора не са наоколо вече. Беше оставила всичко, дадоха ѝ да си вземе само една играчка и тя си избра малката синя камбанка, която получи от татко си за Коледа. Стискаше я в ръка и пътуваше със семейството си към новата промяна. Защото знаеше, че всеки път, когато чуе песента на влака нещо се случваше и нещата никога вече не бяха същите, както преди…

16299908_1538304649512883_8722837209885300400_o

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

6 thoughts on “9. Пощада

  1. Когато четеш творба написана по този начин, точните думи не могат да бъдат намерени и изказани.
    Невероятно, толкова красиво описание отдавна не бях чела!
    Мило момиче, продължавай да твориш и да радваш!

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s