8. Клокочене

Следващите четири дни бяха най-хубавите в живота на Мица. Снегът беше затрупал всичко наоколо така, че не можеха да отворят външната врата, а това значеше, че и никой не може да дойде до тази част на планината. Имаха си всичко в мандрата – храна, дърва, спокойствие и любов. Разказаха си всичко, което бяха пропуснали с годините, смяха се, плакаха, любиха се. Беше толкова естествено, че на нито единия от двамата не му се вярваше, че има друг живот извън стените на тази мандра, че Мица е омъжена, а Саво нелегален терорист, който би отишъл в затвора и вероятно разстрелян, ако бъде заловен. След тяхната среща на чешмата Саво беше отишъл в Съветския Съюз, изпратен от комунистическата партия на специално обучение там. Той искрено вярваше, че живота ще стане много по-добър за всички след едно въоръжено възстание по подобие на Октомврийската революция. Беше ходил и на война в Испания, беше стигнал чак до Аржентина по партийна работа. Беше израснал до един от най-важните хора за комунистите в България. Започналата война даваше невероятнa възможност промените в обществото да се задвижат и реализират много по-бързо, отколкото се бяха надявали учителите на Саво в Москва. Сега той се бе върнал в родния край, за да организира военни партизански отряди, които да подкопаят монархията в България и постепенно да се преборят за един нов, комунистически строй.

– И с оръжие мислите да въведете справедливост? Как?

– Ще вземам от богатите и ще го дадем на бедните. Всички ще имат по равно, никой няма да има право да експлоатира друг човек. Ще се работи общо, за държавата, а държавата ще раздава на всекого според нуждите. – Саво обясняваше възгледите си, докато чертаеше малки кръгчета по голия гърб на Мица. Тя го слушаше, докато топлеше на печката от яденето, което бяха донесли с Цено за мандраджиите.

– И ще докараш равенство между хората с пушка ли?

– Няма друг начин.

– И ако не искат – какво? Ще ги задължш да са равни ли?

– Ако трябва – да.

– Това няма да е равенство. Това е насилие. Ти тероризираш хората, за да им вземеш тяхното и да го дадеш на други, които не са се трудили за него и не го заслужават.

– Трудили са се и още как, но никога не са получили това, което им се полага. Заради такива като Въжарови – чорбаджии и изедници. – да спори с Мица за политика беше истински забавно за Саво и той се усмихваше щастливо. Никога не бе допускал, че ще се озове тук с нея. Последните дни бяха най-сладкото и непредвидено чудо в целия му сложен живот. Целуна рамото ѝ. Обожаваше я.

– Изедници? Знаеш ли колко работят Цено и Върбан? Знаеш ли, че се грижат за толкова много неща, че понякога се чудя как успяват. Ами хората? Броил ли си на колко хора дават хляб? – Мица не разбираше от тези неща, но имаше дълбоко вкоренено чувство за справедливост и се опитваше да схване как точно вижда Саво нещата. Наистина искаше да проумее, защото инстинктивно разбираше, че тези негови убеждения бяха нейния истински враг. Именно за тях той я беше заменил и тя никога нямаше да се примири с това. Почти ядно разбърка храната в тиганчето на огъня.

– Да броя всички, които могат и сами да си изкарват хляба, а не да работят на чорбаджии като Въжарови?

– Няма как да вземате от богатите, те няма да ви подарят богатството си. Ще се провалите. А и свекър ми казва: “Много ръчички – благословени, ама да ги не храниш“. Никога няма да можете да направите всички щастливи. Въжарови са богати, защото работят повече и от работниците си.

– А бедните са бедни, защото ги мързи ли? – Саво усети, че го бодва под лъжичката от думите на Мица. – Ти си станала истинска чорбаджийка май?

Мица доволно усети, че го е засегнала. Нека! Да не мисли, че само защото са прекарали няколко дни заедно тук тя му е простила.

– Искаш ли да опиташ едно специално сирене? – смекчи гласа си Мица. – Сега ще ти извадя, само за царска трапеза е. – Отиде в дъното на кухнята и отхлупи една малка тенекия.

– Няма да им искаме, а ще им го вземем. Те са били богати достатъчно дълго. Трябва да има за всички вече, такъв ще е новия строй. – Саво говореше, но някак автоматично, защото я гледаше с такава любов и възхищение как се връща срещу него със специалното сирене, че Мица остави пълната дървена гаванка настрана и пристъпи с усмивка към любимия си мъж.

– А с жените какво ще правите? И тях ли ще им вземете? – Ръцете на Мица обгърнаха тялото му, сякаш да запомнят очертанията и леко го забутаха назад към леглото. Двамата запристъпваха в бавен танц наоколо, попивайки щастието от всяка секунда на това време.

– Жените са си наши по начало и като следват сърцата си – сами ще се върнат при нас… – Саво говореше тихо в косата ѝ, беше стигнал ръба на леглото зад себе си, затова леко я повдигна, обърна я и я положи внимателно на меката постеля. Захлупи я със себе си отгоре, като внимаваше да не ѝ тежи. Искаше да я покрие като одеяло. Не можеше да повярва, че трябва да се раздели с нея след няколко часа, без да знае дали изобщо ще я види някога отново.

– Мице… – положи той чело между гърдите ѝ, сякаш искаше мислите му да се прелеят в нея и да убедят сърцето ѝ в това, което искаше да ѝ каже, без да се налага да говори. Толкова му беше трудно, че му идваше да заплаче като малко дете.

– Мълчи… – Саво не знаеше чу ли нейния отговор или го усети. Разтвори ръцете ѝ под себе си широко настрани и ги стисна със своите, докато приплъзваше тялото си внимателно нагоре по нейното и я притискаше почти с цялата си тежест.

– Да… в това си много добър – да ме разпъваш на кръст… – прошепна докато едновременно го целуваше най-хубавата жена, която бе виждал и докосвал някога. Да усеща тялото ѝ съединено със своето беше довело неочаквано единствения нормален ред в живота му, как бе възможно всичко извън това място да им отрича правота да са заедно? Чувстваше се най-щастливия и най-нещастния човек на света едновременно. Не можеше да си тръгне. Не можеше да остане.

– Снегът спря и скоро ще дойдат хора да те приберат към селото. Няма как да има стъпки около мандрата преди те да дойдат. Ще трябва да се скрия някъде тук и когато зачистят и влязат – ти ще ги задържиш в кухнята, докато аз се измъкна по проправената от тях пътека. Не ме питай как се чувствам затова, което трябва да направя. Не знам как ще те оставя повторно.

Мица измъкна ръцете си изпод неговите, изхлузи се леко на една страна, бавно се изправи и седна на ръба на леглото. И двамата знаеха, че този момент идва, но Саво пое отговорността да го каже пръв. Прегръдката отмина. Саво остана да лежи сам по корем с разперени настрани ръце и чело, опряно в чаршафите. Никой от двамата не смееше да мисли дали някога отново щяха да са заедно в този живот. Беше им толкова трудно да го понесат, че не знаеха какво да си кажат. Без да вдига глава Саво рече:

– Извинявай за всичко. Не мога да ти обещая нищо, не мога да поема никакъви лични отговорности. Времената са такива, борбата е жестока. Но бъди сигурна в едно – обичам те повече от всичко във всеки миг на живота си.

Обърна леко глава към нея, за да може да я вижда. Мица беше подпряла лице в шепите си и гледаше към прозореца.

– Кажи ми как живееш. За толкова неща говорихме, а това все някак си заобикаляме. Не ти е било лесно да вземеш решението да се омъжиш. Но и на мен не ми беше лесно да науча за това. Толкова те мислих през цялото време… – Мица не мърдаше, загледана в бялото нищо отвън. Саво не знаеше как да продължи, но нямаше право да избягва този въпрос до безкрай. Изправи се и седна зад нея. Не смееше да я докосне, беше станала някак замръзнала и далечна. – Не исках да работя аргатин на чорбаджии. Не исках да съм зависим от техните пари. Исках да съм някой, когото да уважаваш, някой, който да има право да прекара живота си с теб. Ти заслужаваш толкова много повече от това, което аз можех да ти предложа. Нямаше да е честно да те обричам на мизерия заедно със себе си. Животът щеше да загрози това, което е между нас, когато мъчнотиите за пари и храна ни налегнеха, а те неизбежно щяха да дойдат… Не исках да похарча така евтино любовта ни…

Мица бавно обърна глава и го погледна. Не каза нищо, не помръдна. Саво беше издържал много неща, беше участвал във война, беше видял много свят, но не можа да издържи погледа ѝ. Преглътна тежко, издиша шумно и отклони очи от пожара в нейните.

– Прости ми, че те оставих така, нямаше друг начин. Пратих ти бележката с голям риск за себе си. Мястото, на което бях не прощава своеволия… – Мица продължаваше да го гледа мълчаливо. Саво се почувства неловко.

– Вижда се, че Въжарчето се грижи добре за теб. Добре си го избрала, много разумно, като аз се заскитах по света правда да търся… да не си взела и да го обичаш? – се пошегува той, чу се и съжали.

Мица свали очи от него, въздъхна дълбоко, стана и заоправя косата си. За пръв път от няколко дни я върза бързо на здрав кок на врата си. Приглади дрехата си и когато се почувства отново цяла и себе си го погледна право в очите. Закима леко с глава докато го гледаше, сякаш потвърждаваше на себе си нещо, което е подозирала. Накрая просто му каза:

– Нямаш право да ме питаш това. Ставай да оправяме.

После посегна към завивките на леглото и нежно, но категорично избута Саво от тях. Той почти подскочи, невярващ, че това е същата жена, с която се бе любил през последните няколко дни и нощи. Нещо ново, непоклатимо и непревземаемо бе блеснало в Мица под нежната обвивка. Саво нито имаше смелост да признае какво е то, нито знаеше как да го нарече, а най-малко от всичко смееше да си мисли, че може да се справи със съществуването му. Пред него стоеше най-любимото му същество, той беше мъж зрял, корав и боец, а се улови, че единственото, което чакаше в този момент бяха няколкото най-важни думи от устата на Мица. Те не дойдоха. Това го обърка, но не можеше да се оправя с това сега, защото времето безмилостно напредваше.

– Помогни ми да оправим всичко така, като че ли никой освен мен не е нощувал в мандрата. Никой не знае какво имаше при идването ми тук, така че няма как да преценят колко и какво съм яла. А и малко е вероятно да дойде Койно, смяната му свърши по график вчера и без това. За Цено е изключено да се качи в такова време, а Ицо сигурно е вкъщи със счупени крака. – Мица беше толкова делова, подредена и точна в това, което следваше да направят, че Саво изведнъж се разсмя. Тя спря и го погледна въпросително. Той поклати одобрително глава.

– От теб би излязла чудесна бойна другарка. Имаме нужда от такива в предстоящата борба.

Мица се усмихна някак иронично и уморено.

– Каниш ме да се присъединя към разбойничеството ви? Да идвам да крада сирене и кашкавал от чужди мандри? – въпросите ѝ не чакаха отговор, а ръцете ѝ не спираха да оправят чаршафи и посуда. Саво кимна разбиращо и започна да ѝ помага.

– Да, вероятно за теб би било трудно, все пак ти си съ-собственичка тук…

– Не, не съм… това си е Въжарска мандра, аз съм снаха там, нямам нищо Въжарско, не съм чорбаджийка. Но не съм и крадла. Достатъчно ми отне тая твоя любима „борба“. Не чакай да ѝ помагам по какъвто и да било начин. Тя ме обра достатъчно, но аз няма да съм като нея. – Мица изтупа почти яростно две възглавници, подавайки други две на Саво. – Ти си обичай борбата, грижи се за нея, надявам се да сте щастливи. Аз ще се върна да се грижа за мъжа си и детето си. Имам дъщеря сега, забрави ли? Докато ти оправяш света – аз ще си гледам семейството. Защото това е единственото, което винаги съм искала.

Саво стоеше с двете възглавници в ръце и нямаше какво да отговори. Нещо някъде из думите на Мица го жегна дълбоко, но той не можа да прецени в момента какво точно.

– Когато борбата свърши и вземем властта ще разбереш какво съм искал. И може би ще ми простиш, че те оставих… И може би дори ще размислиш и ще дойдеш да живееш с мен… Ако съм още жив…

– Да побързаме, някой ще дойде съвсем скоро. – приключи някак набързо и без да обръща внимание на думите му Мица.

-Мице…

Тя остави подреждането за миг и се обърна. Господи, колко го обичаше… не знаеше сърцето ли я болеше или душата… Докосна леко косата му, малките бръчки около очите, любимите гънки на естествено-надменните му устни, смелата извивка на врата му. Запомняше го, за да го задържи завинаги в себе си, но нямаше да позволи на невъзможните чувства повече да я управляват. Той я гледаше като малко дете, готово да се разплаче всеки момент и тя го прегърна. Дължеше му отговор, дължеше му поне малко спокойствие, дължеше го на любовта им. Погали го, опря чело в неговото за миг и след това му каза сериозно:

– Не се притеснявай от нищо, гледай да си здрав и да оцелееш. За мен не мисли, моята е ясна. Гледай себе си, искам само да чувам от време на време, че си жив… Най-важното нещо е да останеш жив, това е единственото, което искам от теб, запомни! Обичам те и винаги ще те обичам… но ние живеем в различни светове. Така е било и преди, но не съм го знаела, така е и сега. Ти искаш да си нещо различно от това, което си и си готов да палиш всичко по пътя си, за да го постигнеш. Аз се помирих с това, което трябва да съм и живея по най-добрия начин, на който съм способна отредения ми живот. Нека не говорим повече. Това, което някога сме имали и ще имаме са тези няколко дни заедно.

Саво седеше и не вярваше на ушите си. Не му се струваше реално всичко да свърши така. Нито любовта им, нито тези няколко дни, в които беше повече себе си от всеки друг миг през живота си. Реши да мисли по-късно за всичко това.

– Някой ден ще можем да се обичаме така, както винаги сме искали. Аз ще съм там, ще те чакам да дойдеш. Ти си единствената за мен на света, знаеш го. Само да завършим борбата.

Мица не отговори, дори не го погледна, а продължи упорито да подрежда. Прекараха останалото време в мълчание. След по-малко от час недалеч от вратата се чу усърдно тежко хрупане на сняг под нечии крака и копита. Двамата мандраджии за новата смяна дойдоха с коне и утъпкаха всичко в двора така, че да е лесно да се влиза и излиза от сградата.

– Обичам те. Винаги съм обичал само теб. Ще се съберем, когато свърши борбата. – Саво изговори всичко на един дъх, докато прегърна и притисна силно Мица към себе си. После я целуна така, както е способен да го направи само влюбен мъж и побърза да се скрие в склада зад големите резервни гюмове. Мица нямаше и намерение да отговаря. Беше казала всичко в последните дни. Чувстваше се странно. Чувстваше се изчерпана и презаредена. Не беше същата жена, която дойде в мандрата. Но не беше сигурна още и коя е сега. Остана загледана след Саво, сякаш се опитваше да подреди мисли, които не можеше дори да улови. После бързо се окопити и отиде да отвори на работниците. Повика ги да ѝ помогнат в кухнята, защото беше бутнала няколко съда и не можеше да ги вдигне сама. Затвори вратата на кухнята към мандрата, за да не ѝ влиза студ от външната врата. Докато говореше с работниците за това какво е станало с Ицо, Саво се измъкна през входната врата, подмина конете и заслиза по проправената от работниците пътека към селото. Само Мица го видя за секунда с периферното си зрение и се опита веднага да помогне на работниците в оправянето така, че те бурно се възпротивиха и се наведоха почти до пода, за да помогнат с бутнатата тенекия сирене и менчето с разсипана извара.

ХХХ

Мица усети бременнoстта много скоро след връщането си от мандрата, но изчака търпеливо със страх и надежда да се появят първите очевидни признаци. Когато след Коледа за втори пореден месец нямаше кръвотечение, тя сподели с Цено, като се опита да го убеди, че това е само предположение. Мъжът ѝ грейна, както никога до сега и едва изчака деня на прегледа при доктора от съседния град, където решиха да отидат вместо в столицата в тези размирни времена. Докторът потвърди бременността и Цено се разплака още там, в кабинета. На връщане кара колата със скоростта на волска каруца, за да не друса, та се наложи Мица през смях да го подсети, че е хубаво да се приберат преди мръкнало.

Нямаше как да скрият и от останалите вкъщата какви са новините – Мица беше оставила Нина на грижите на Елена и Калинка, те знаеха за какво отиват с Цено на доктор и чакаха почти на вратата за резултата. Мица слезе усмихната, а Цено не можеше място да си намери. Рупка дойде и прегърна снаха си, но леко, като че ли да не я повреди.

Направиха малко по-празнична софра още същата вечер и някак си забравиха за няколко часа за войната.

Мица започна да върши само най-леката домакинска работа в следващите седмици, като предимно се занимаваше с Нина, шиеше на машината си или плетеше. Беше зима и тя избягваше да излиза. Майка ѝ дойде да я види само с Достана, наприказваха се дълго и радостно един цял следобед. Изчакваха да минат първите критични месеци преди да въвличат в поздравленията цялото семейство.

Мадам Вичева също се отби една сутрин, като донесе няколко прекрасни кройки за бебешки дрешки от архивите си.

Цено намираше начин да е в къщата почти през цялото време. Излизаше само, ако наистина се налагаше по работа и нямаше кой да го замести. Със задухата, която имаше, беше обичайно да си е зиме повече вкъщи, но сега той просто не се отделяше от жена си. Грижеше се за Нина с голямо усърдие и удоволствие, защото така едновременно помагаше на Мица и се упражняваше да бъде баща на две малки деца.

Единствено Рупка запазваше някакво спокойствие в цялото положение. Мица отдаваше това на притеснението ѝ първо цялата бременност да мине добре и детето да се роди живо и здраво.

Беше към края на март, когато се случи така, че Мица и Рупка останаха сами в къщата. Елена беше завела децата до майка си, а Калинка взе Нина за обичайната им разходка до мегдана. Двете много си допадаха и обичаха да прекарват време заедно. Нина растеше здрава и спокойна, а Калинка нямаше други задължения, освен да си намери мъж и да си играе с бебето и племенниците си. Във втората задача успяваше много повече от първата. Беше обаче приемливо да се изчака с годежи и сватби, защото беше война, която никой не знаеше накъде ще тръгне и колко време ще се проточи. Калинка беше щерка на чорбаджи Зако и щяха да ѝ намерят добро момче за съпруг, когато дойдеше момента за това.

Рупка остави всичката си друга работа и седна в кухнята да си поприказва със снаха си.

– Как се чувстваш, Мице? Все не можем да седнем, да си побъбрим.

– Добре съм, майко, не се притеснявай, всичко е наред.

– Добре, добре, това да се чува. Гледам колко е щастлив Цено и не мога да му се нарадвам. Почака, ама дочака и той, ето, сега и баща ще става.

Мица се усмихна смирено. Беше доволна, че Рупка ѝ отделя време, защото напоследък имаше чувството, че ревнува сина си от идващото в живота му бебе. Като че ли разчела мислите на снаха си Рупка се усмихна и каза:

– Знаеш ли, когато Цено беше на около десет, в края на една зима го хвана настинка. Беше времето като сега – вече не съвсем зима, но и пролетта не беше дошла още.

Мица слушаше без особен интерес – Рупка обичаше с часове да дотяга с разкази за времето, когато децата ѝ са били малки. Тя не пропускаше да вмени как добре се е грижила за тях, как точно е постъпила и да намекне, че няма по-добри решения от нейните за всичко. Елена и Мица я слушаха от уважение, а Калинка дори не се преструваше на заинтересована – беше чула всички истории поне по десет пъти и ѝ бяха втръснали. Разбира се, Рупка не беше човек, когото да прекъснеш или да помолиш да спре да говори. Затова околните просто търпяха мълчаливо и кимаха с разбиране още от началото на всяка задаваща се беседа по правилно родителстване.

– Никой не си спомня тоя случай, но истината е, че тогава той изкара заушка. От майка ми знам, че това води до безплодие при мъжете. Аз го водех сама на доктор в града и после казах на Зако, че доктора е казал – инфлуенца. Не исках никой да знае, че Цено може да остане и без деца, освен, че има задуха. Но най-първо от всичко не исках той самия да научи. За туй, щерко, – наведе се Рупка към Мица – много ми е драго, че чакаш дете от сина ми, да си жива и здрава, Господ да те благослови, че и дете успя да прихванеш от бездетния ми син. Сега и Цено да се засмее и да е щастлив, защото детето е белега на това колко обичаш един мъж!

Рупка гледаше безмилостно снаха си. Беше добре подготвена за този разговор, беше обмислила всичко от седмици. До сега Рупка винаги имаше едно на ум за снаха си и за възможността някой ден тя да остави Цено. Това я притесняваше и затова беше оставила Мица да се пече на бавен огън мислейки си, че е ялова. Бремеността ѝ дойде неочаквано като градушка за Рупка, но тя премисли и реши как точно да обърне ситуацията в своя полза. Мица нямаше да се измъкне, щеше да е добра и послушна съпруга на сина ѝ завинаги, без значение откъде беше довлякла копелето, което носеше под сърцето си. Рупка я хващаше от самото начало на бременността в железните си клещи, от които нямаше да има спасение. Снаха ѝ не знаеше как сама си е сложила примката на шията. Рупка не мигаше – беше се вторачила в снаха си със стисната уста така, сякаш чакаше младата жена да се свлече на земята и да заплаче. Седеше неподвижна и наежена като отровен паяк, готова да изслуша студено предстоящите ревливи, извинителни обяснения на Мица и да установи след това правилния ред в отношенията им завинаги.

Мица мълчеше шокирана, цялата зачервена и потна, дишаше тежко, а очите и бяха пълни със сълзи. Сега разбра, че Рупка е организирала нарочно това да останат двете сами, за да е сигурна, че ще може да хване снаха си натясно. Гледаше свекърва си и разбираше тайното робско съглашение, което Рупка сключваше с нея в този миг. Съглашение, в което Мица щеше да е винаги долната страна, щеше да е винаги вързана на късата юзда, която да я направи кукла на конци за Рупка до края на живота ѝ. За пръв път осъзна колко коварна беше свекърва ѝ. Трепереше, повдигаше ѝ се, но вдиша дълбоко и се овладя.

Тя се бе променила, дните със Саво я бяха променили из корен и тя нямаше да е никога предишната смирена Мица. Още когато се любеше с него знаеше, че се чувства по-различно от всякога до сега – душата и тялото ѝ бяха отворени за всичката любов, която Саво беше способен да ѝ даде. И той го знаеше, усещаше го и не спести нищо. Затова и бремеността ѝ дойде очаквано – тя искаше това бебе, осъзна, че го чакаше и се надяваше то да се появи. Беше наясно какво трябва да направи, беше разбрала какъв път трябва да следва. Още първата вечер след идването си от мандрата се беше любила с мъжа си, за да изкорени всяко възможно съмнение за бащинството му по-късно. Беше и достатъчно зряла вече, за да знае силата на парите. Разбираше, че за детето ще да е най-добре да бъде Въжар и нямаше да отстъпи и педя от това да има правото да го гледа богато и пребогато – беше платила с младостта си за това право.

– Да, точно така е, на това е белег, майко… – издума ясно и през зъби накрая тя. Никога не беше държала такъв тон на свекърва си, никога не беше помисляла, че може да го направи. – Но какво да се прави, толкова щастие човек може да си купи срещу две биволици, повече не дават! И само единия белег остава накрая след тях… Знам, че Цено ще е щастлив да имаме дете и ще гледам да остане така щастлив. Гледай и ти, и много внимавай да не се навираш, където не ти е работа и да развалиш щастието на любимия си син! Ако ме изпъдиш с детето на Цено и се пусне приказка за това – коя друга ще дойде в къщата ти да ме замести? Ако ме изпъдиш, понеже той е безплоден и бебето не е негово – коя друга ще го вземе – със задуха и безплоден? Аз има къде да отида с детето, няма и да чакам да ме пъдиш, сама ще си излезна, но ти какво ще правиш после и колко още биволици трябва да се похарчиш, за да намериш някоя да ме замести в сърцето и живота на Цено? И дали той някога ще ти прости лъжите и коварството?

Никога не беше говорила така, но всичко беше избило през кожата й в този момент. Въпреки нервите и бремеността обаче, мислите ѝ бяха по-ясни от всякога, говора ѝ по-категоричен, а гласа ѝ по-силен. Приближи лицето си по-близко, отколкото бе комфортно и за двете до това на свекърва си и трескаво изсъска.

– Знаела си, че не е вината в мен да не мога да забременея, но си си траяла, за да ме караш да се чувствам виновна. И щеше да правиш това до края на живота си, нали? Днес твоето царство свърши! От сега насетне ти ще ме гледаш в очите и ще внимаваш какво говориш и какво правиш. Гледай да не ме ядосаш, защото само да те усетя, че ми въртиш мръсни номера – ще си излезна на мига, но преди това ще разкажа всичко на Цено! И за биволиците, и за заушката и за този разговор. Сина ти ще умре сам, болен и с разбито сърце, защото няма да намериш коя да ме замести, а и да намериш – той няма да я иска. И ти ще си единствената виновна за това, запомни добре какво ти казвам! И много, много внимавай оттук насетне!

Рупка седеше и гледаше невярваща снаха си. Не беше допускала нито за миг, че разговора може да вземе такава посока. Мица беше кротко и добро момиче и до сега всичко вървеше идеално. Рупка подведе този разговор само, за да е сигурна, че снаха ѝ ще си знае мястото. Щеше да е еднакво доволна сина ѝ да гледа чуждо дете, без да знае или да остане без деца – стигаше ѝ да е сигурна, че жена му ще се грижи за него и ще си трае. Искаше да държи положението под контрол, а снаха си в ръце, но се оказа, че губещата е тя самата – беше притисната в ъгъла на собствения си капан и нямаше да може никога да се измъкне от него.

Пред нея седеше чужда, страшна и войнствена жена. Това не беше момичето, което Рупка познаваше. Това беше вълчица, готова да се бие до кръв за територията и семейството си.

Рупка разбра, че е загубила битката, отпусна се назад и не можа да каже нищо повече.

Мица се отдръпна, прихвана корема си, погледна люто изцъклените от шок очи на свекърва си, стисна устата си точно като нейната и бавно излезе навън.

Прибра се уверено в стаята си и седна на леглото. Дишаше по-спокойно, отколкото очакваше след такъв разговор. Загледа се в двора и в този момент усети как нещо в нея оживя. Бебето ритна за пръв път, беше неочаквано и силно и Мица се хвана ахнала от вълнение за корема. Малкото сякаш усети радостта ѝ и ритна отново.

Мица затвори очи, за да изживее щастието изцяло в себе си.

Щеше да става майка.

ХХХ

Колоната немски мотори създаваше равномерен, бучащ шум откъм шосето в един слънчев ден в началото на пролетта. Хората знаеха, че германците ще минат през селото и бяха наизлезли, за да ги видят. Бяха си облекли по-новите дрехи, за да посрещнат военните като гости и се надяваха поне част от тях да останат в селото. Новините се движеха по-бързо от колоната и всички бяха чували само хубави неща от местата, където германците бяха оставали да нощуват до сега.

Въжарови също бяха излезли на улицата пред къщата си. Мица беше вързала на Нина бяла кърпа с кенарени краища и я беше облякла в мъничко зелено сукманче с бяла ризка отдолу. Нина приличаше на кръглолика, жива кукла, която стоеше кротко, както обикновено и гризеше коричка хляб. Мица обичаше да шие на малката и да я пременява с повод и без повод. Обичаше я и много се гордееше с това как бързо и щастливо расте момиченцето. Бременността беше започнала да личи на Мица и тя също си беше ушила широк зелен сукман, за да покрива свободно корема ѝ. Така двете с Нина съвсем изглеждаха като майка и дъщеря. Нина се учеше да ходи, но сега Мица я държеше на ръце, защото хората и шума наоколо бяха твърде много, за да я пусне да обикаля свободно. Затова ѝ беше дала и хляб – това гарантираше, че Нина ще се погрижи първо за него, преди да мисли накъде да хваща, за да използва новото си откритие – краката си. До Мица бяха застанали Цено, Калинка, Рупка и Елена с трите деца, които едва сдържаха възбудата си. Чорбаджи Зако и Върбан имаха много работа и дори минаването на немската армия не им даваше възможност да си останат вкъщи този ден.

Военната колоната влезе в селото като безкраен зелен влак. Моторите се движеха на еднакво разстояние един от друг, всеки мотор с по трима души на него. Изглеждаха като един. Всички гледаха напред и държаха оръжията си по един и същи начин. Минаваха тихо и внимателно измежду къщите, като че ли да не нарушават спокойствието на селото. Хората бяха застанали на малки групички по улиците и кротко коментираха помежду си ставащото.

Първите мотори стигнаха до площада и спряха. Мотористите заслизаха от тях, а няколко заръкомахаха и изкрещяха някаква заповед назад. Колоната постепенно спря и всички военни последваха примера на първите. Настана раздвижване и сред селяните наоколо. Всички разглеждаха с неприкрит интерес лъскавите ботуши, новите униформи, каските, оръжията и моторите на германците. Хлапетата първи се престрашиха и наобиколиха новопристигналите. Пипаха с благоговение калниците и кормилата на моторите, а някои дори копчетата на балтоните на войниците. Започнаха разговори на два езика, които предизвикваха усмивки и от едната, и от другата страна. Децата на Въжарови заедно с няколко съседски деца също се присламчиха към най-близкия мотор, като се опитваха да не се настъпват един друг от вълнение. Смелостта им бе възнаградена, когато някои от тях бяха тържествено качени от един усмихнат рус войник на седалката и в коша. Останалите припряно застанаха да изчакат реда си, като наблюдаваха и питаха за всичко униформените. Това, че те им говореха на чужд език не пречеше нито на децата да разбират, нито на войниците да обясняват.

– Внимавайте, деца, не пречете на хората. – чуваха се майчини гласове наоколо, но това беше по-скоро напомняне за децата да се държат прилично. Никой не се страхуваше по какъвто и да било начин от военните.

Мотоциклетистите заизваждаха и запалваха цигари, проверяваха екипировката си или просто се разхождаха наоколо, за да се разтъпчат от пътуването. Някои подаваха манерките си на хората наоколо, за да им налеят прясна вода от къщите си. Никой, включително самите войници, не знаеха дали ще останат в това село тази вечер. Тези моторни части бяха съставени от хора от средна ръка. Занаятчии, дребни търговци и заможни селяни бяха събрани, качени на моторите и изпратени на югоизток през България към Гърция. След моторните части идваха и пешаците – повечето бедни германски селяни, донякъде доволни, че имат подсигурена храна и някакво разнообразия от обичайното си мизерно ежедневие.

Мито и Джуро бяха дошли на ред да се качат на мотора, спрял точно пред входната врата на Въжарови. Цено седеше с жените и дори не правеше опит да заговори войниците. Въпреки, че печелеха добре от договорите си с немската армия за доставка на кашкавал, никой от семейството не знаеше добре немски. Всичките им преговори и разплащания ставаха чрез посредници в София. Въжарови нямаха отношение към политиката, те бяха млекари, но бяха доволни, че печелеха добре – все някой трябваше да храни армията, защо да не са те? Даваха и работа на толкова много хора, както и на селяните, от които изкупуваха редовно млякото за мандрите си тук и около София. Твърдите им договори бяха помогнали и на приятелите им Донуга – заради Въжарови и исканите огромни количества кашкавала за немците за години напред Хаим и Ленка бяха разбрали, че нещата нямаше да се разминат лесно и бяха заминали. За Цено обаче, също както за останалите хора на улицата, това бяха първите германци, които виждаше на живо.

– Гледайте да не паднете! – каза кротко Елена, докато един от тримата мотористи настаняваше двете момчета удобно седалката. После мъжът протегна ръце и покани с жест и усмивка Зарка да я качи в коша, но тя се стъписа и се скри зад баба си Рупка, която пък се усмихна почти извинително на войника. Разбира се, нито Мито, нито Джуро обърнаха внимание на всичко това, още повече мястото в коша бе веднага заето от комшийско момче. Вторият моторист пушеше безразличен отстрани и разглеждаше крадешком българите. Третият беше по-зрял мъж, който обиколи другарите си наоколо и събра манерките им за вода. После се приближи до Калинка и ѝ ги подаде с кратко обяснение с ръце, опитвайки се любезно да помоли да му налее вода в тях. Останала поласкана от това внимание, Калинка взе манерките и влезе с енергична крачка в къщата, за да изпълни молбата. Човекът въздъхна изморено и се завъртя на пети към мотора и другарите си. Нина се закашля стъписано от близкото присъствие на този непознат и войника се обърна към нея. Усмихна се, протегна ръка и я погали по главата. Мица се почуди какво да направи, погледна към Цено, но понеже и той седеше спокойно – тя също се опита да се усмихне. Войникът им заговори на немски съвсем бавно, сякаш така биха го разбрали по-лесно. Странното беше, че те наистина някак си схванаха какво им обяснява.

– Имам четири такива малки като нея вкъщи… – заклати глава той, после бръкна и извади снимка от вътрешния джоб на униформата си. Мица и Цено погледнаха с почтително любопитство. На снимката стояха сериозни четири много руси дечица, а зад тях войника в цивилни дрехи и една едра, руса като децата жена. Човекът се загледа в снимката и очите му се насълзиха.

– Искам да съм си вкъщи, при тях… но може и да не ги видя повече… Хитлер ни кара да отиваме в Гърция, да режем главата на гръцкия крал – направи недвусмислен жест с палец през гърлото си войникът. Мица и Цено кимнаха, че са разбрали, а Нина го гледаше с такъв интерес, че беше забравила да гризе хляба си. Човекът протегна ръце и нежно взе момиченцето от ръцете на Мица. Нина беше толкова сговорчива, че дори не заплака. Заразглежда отблизо непознатия, докато той леко я подрусваше нагоре – надолу с опитен жест. Виждаше се, че сърцето му се къса за семейството му и в прегръдката си той вижда четири руси главички, които бяха на хиляди километри оттук. Нещо стисна за гърлото и Мица. Картинката беше толкова трогателна и нереална, че на самата нея ѝ се доплака.

– Писмо имате, от далече, Мице. – побутна я по рамото пощальонът, който тъкмо правеше дневната си обиколка. Мица се сепна и се обърна, а той ѝ подаде един чуждестранен плик. Нямаше подател, само марка на лицевата страна и Мица просто го прибра в пазвата на сукмана си. Пощальонът също се загледа във войниците, поклати глава, кимна на Цено и продължи. Войникът не обърна внимание на всичко това, беше зает да бърбори нещо на Нина, която гледаше като хипнотизирана отблизо устата му пълна с възжълти зъби. Тъкмо реши справедливо да се възпротиви и войникът извади от джоба си малка, увита в целофан шоколадова плочка. Нина, с присъщия си усет към храната веднага схвана, че това е лакомство и всичките ѝ съмнение относно намеренията на непознатия се изпариха. Цялото ѝ внимание се съсредоточи в яркия шарен целофан и в това доколко бързо войника успяваше да го махне от сладката плочка. Нина примлясна нетърпеливо с уста и щастливо грабна обеленото шоколадче от ръцете на непознатия. После успя да го натъпче почти наведнъж в устата си и щастливо му се усмихна, потупвайки накрая с благодарност изцапаните си пръстчета в униформата му.

От мегдана се изсвири и всички войници се засуетиха около моторите. Очевидно беше, че няма да нощуват в селото, за съжаление на голяма част от населението, което се надяваше да припечели от престоя им. Знаеше се, че немската армия си плаща за всичко изконсумирано и ползвано, което караше хората да ги уважават. Войниците засваляха децата от моторите и сами сядаха на седалките. Калинка се показа с една слугиня от вратата – беше я повикала да ѝ помогне да изнесат всички пълни манерки. Войникът погледна младата жена, усмихна се, погали Нина по главата и леко целуна кенарената ѝ кърпа. После подаде детето на Мица, прибра внимателно снимката на семейството си, взе манерките от Калинка, отдаде вяло чест на събраните хора и се качи на мотора. Войникът, който се занимаваше с Мито и Джуро им намигна, а пушещият трети войник смачка угарката на земята, качи се на мотора и продължи безразлично да гледа пред себе си, докато потегляха.

Колоната тръгна, никой от мотористите не се обърна повече. След около час всички бяха заминали, прахта по шосето се бе успокоила, повечето хора се бяха прибрали и само превъзбудените групички деца подсказваха, че нещо по-различно се беше случило в селото през този ден. Мица и Цено занесоха Нина в къщата, но останалите Въжарови останаха навън заради децата, които оживено разменяха впечатления със съседските деца от този толкова интересен ден.

– Тези хора отиват на война, която не искат, не ми се вижда да им се мре. – каза Мица на Цено, докато преобличаше Нина в стаята им. – Не знам защо започнаха и тази война, толкова хора ще изгинат. Вземи, отвори писмото, мисля, че е от Ленка и Хаим, най-накрая да получим вести!

Цено седна на един стол, взе плика от жена си, повъртя го в ръцете си и каза замислен:

– Войната за тези хора не започва сега, Мице, за тях война никога не е свършвала. Бащите им мряха в нея, сега е ред на синовете. Жалко за толкова много разбит живот. – Цено поклати глава и отвори внимателно с въздишка писмото. Извади само една снимка отвътре. На снимката Ленка и Хаим седяха в едно улично кафене, а зад тях се виждаха няколко безкрайно високи сгради. Цено и Мица загледаха смаяни този толкова различен свят и се опитваха да възприемат това, което виждаха. Нямаше писмо или подпис, само адреса на кафенето беше внимателно изписан на гърба на снимката. Беше много умно от страна на приятелите им да направят това – така си гарантираха, че писмото ще стигне, дори да има цензура някъде по пътя. Попаднеше ли обаче в неподходящи ръце, нямаше да причини неприятности нито на подателите, нито на получателите, защото снимката изглеждаше като реклама на кафенето.

– Стигнали са, успели са, милите! – Мица прегърна Цено през раменете с едната ръка, докато с другата придържаше корема си. Бяха се взрели в снимката и я разучаваха милиметър по милиметър.

– Ленка нарочно е с жилетката, с която тръгна, а Хаим е с палтото с вътрешните джобове, които ти му уши за документите. – прокарваше пръсти по снимката Цено и двамата с Мица се усмихваха така, сякаш приятелите им можеха да ги видят.

– Погледни какви здания зад тях! Дали живеят в някое от тях?

– Едва ли, струват ми се много скъпи, а и едва ли им харесва да спят из небесата! – пошегува се Цено. – Важното е, че са стигнали живи и здрави, изглеждат много спокойни, даже виж, Хаим се е поусмихнал… ядат някакви кифли май?

Нина се разхленчи и Мица побърза да я вдигне на ръце. Полюля я и ѝ показа снимката на Донуга.

– Кой е това, слънчице? Мама Ленка? И тати? Къде са двамата сега, какво ли мислят за Нинчето… – детето се взираше в малкото картонче пред себе си, неспособно да проумее какво иска Мица. После обгърна с ръчички врата на Мица и зарови лице във врата ѝ.

-Мама… – произнесе с крехко гласче детето, както се упражняваше напоследък. Това беше първата думичка, която успя да каже преди време и оттогава я повтаряше безспир при всяка възможност, като само интонацията подсказваше какво иска да изрази с нея. Мица я погали с огромна любов.

– Да, аз съм мама, но това тук е мама Ленка, а Нина е момиче и на двете мами. Много новости днес, много снимки, а главичката на детето е малка, не може да побере всичко. Хората разделени, никой не ги пита за нищо, какво искат, какво не искат. Милото то, кой да го пожали, кой да пожали всички ни…

Мица преглътна тежко и продължи да нарежда и да люлее малката в прегръдките си. Детето се унесе и заспа, а Мица премяташе в главата си срещата с немските войници, новия живот на Донуга в Америка, идващото бебе и това, че не бе чула за Саво нищо откакто се бяха разделили. Почувства се така малка и безсилна сред тоя свят, че остави спящото момиченце и приседна омаломощена на ръба на леглото. Емоциите и за нея бяха в повече за един ден. Думите убягваха от главата ѝ, затова тя притвори очи, скри лице в шепите си и се замоли със сърцето си.

Две сигурни ръце обгърнаха нежно гърба ѝ и мълчаливо я увериха, че всичко ще бъде наред. Мица въздъхна и се отпусна в тях с благодарност. Звукът от хрипането на Цено беше започнало да ѝ действа успокояващо както нищо друго на света.

Пътят към светлината

 

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s