7. Любов

Цено и Мица много бързо разбраха, че оставането им в София е крайно неразумно в момента. Клиентките на Мица пооредяха. Войната накара хората да станат много внимателни с парите. Всеки се опитваше да изкара само с най-необходимото, защото не се знаеше колко ще продължи всичко и дори храната можеше да се окаже трудност по някое време.

Братята взеха решение, че Върбан ще обикаля през седмицата из двете ферми около столицата и ще живее в малък хотел в един краен квартал на София. Мица и Цено искаха да се върнат на село и да останат там до края на войната. Чорбаджи Зако остаряваше, а работата на село се увеличаваше. Хората се запасяваха, защото зимите бяха дълги, а летата не винаги добри и плодородни. Във всеки дом се палеха свещи България да не влезе в тази война. Раните от първата още кървяха и вероятно никога нямаше и да зараснат. Народът нямаше място за нови рани в душата си. Всички се вкопчиха в работата, за да оцелеят и се молеха този път страшното да ги подмине.

Мица и Цено натовариха малко багаж и се прибраха с колата на село. Пред къщата ги посрещнаха първи Калинка и Елена. Сестрата на Цено се разпищя от удоволствие, когато Мица излезе с Нинел на ръце.

– Ах, ти, малка кукла, на леля пиленцето сладко! – занарежда Калинка и почти грабна бебето от ръцете на Мица. Нинел беше дружелюбна и приветлива и се усмихваше с присвити очички на всяка проява на внимание. В устата си имаше вече и две бели зъбчета, през които се бе научили да пропуска много бързо въздух напред и назад така, че да изразява свистящо  удоволствие. Приложи този нов трик на Калинка и тя изпадна в див възторг. Двете много се харесаха.

– Здравей, Елена, как са децата, сестро? – целуна и прегърна етърва си Мица. Бяха създали чудесни взаимоотношения през годините, въпреки, че не живееха заедно и не се виждаха често. Малката Зарка беше станала голяма кака на около десет години, а двете породени момчета бяха почти готови за първо отделение.

– Добре са, всички сме добре, благодарим на Бога. – отговори усмихната Елена и пое няколко торби, за да помогне за прибирането на багажа.

– Я да видим Мито и Джуро дали слушат кака си, та да им даде леля подаръците от София. – закачи Мица децата на Върбан и се направи, че трудно изважда една мукавена кутия от задната седалка. Момчетата се спуснаха да ѝ помогнат, а Зарка остана отстрани, защото беше вече голяма и не се връзваше на шегите на леля си така лесно. Знаеше, че им носи специалната кутия със софийски лакомства, което беше станало традиция. Няколко вида локум от Женския пазар и няколко сочни еклера от една скъпа Виенска сладкарница недалеч от апартамента на леля им беше наградата за послушанието им всеки път, но Зарка се бе научила, че те получаваха лакомствата така или иначе и не е нужно да полага специални усилия, за да ги заслужи. Разбира се, тя беше каката, голямата и нямаше ни най-малко намерение да сподели това си безценно откритие с Мито и Джуро.

Момчетата успешно помогнаха на леля си с трудната задача да извади кутията и след като я увериха, че са били много послушни – получиха разрешение да я отворят и да започнат дългото разпределение на съдържанието ѝ помежду си. Зарка, усетила ваниловото ухание на еклерите забрави за високомерното какинство и припна да получи дела си. Тримата побягнаха към градината зад къщата, където щяха да прекарат остатъка от деня с безценната кутия. След както всичко е изядено и облизано до последната троха – кутията щеше да стане дворец-капан на всичко живо, що лазеше из градината и обичаше захар.

Чорбаджи Зако беше по работа до една от мандрите в планината, но Рупка си беше вкъщи. Тя излезе да посрещне Цено и Мица, беше щастлива повече от обикновено, защото този път те щяха да останат за много по-дълго.

– Благодарим на Господ, че пристигнахте живи и здрави, добре дошли! – протегна тя ръце към сина си и снаха си. – Как пътувахте?

– Много хубаво, но карах по-бавно, че сме с бебето. – прегърна майка си Цено. Знаеше колко много значи за нея тяхното добруване и винаги се опитваше да я успокои. – Дано си наготвила доста, че сме гладни за трима! Ела се запознай с Нина!

Рупка плесна с ръце, когато видя детето в ръцете на Калинка.

– Ох, на баба слънчицето, каква си ми топка малка пухкава, браво на мама и татко, я как са те отхранили, голяма мома! – Рупка прегърна бебето и го разгледа с любов. После попита тихичко Цено – Някакви новини от хората?

– Не, майко, едва ли ще пишат скоро. Не знаем как изобщо са преминали из Европа. Знаеш как е в момента, дано минат между капките… – Цено каза тия неща някак набързо и под сурдинка. Всички знаеха, че бебето е на тeхни приятели евреи и факта, че не криеха това правеше приемането на малката някаква приятна обществена тайна в селото. Хората знаеха как стоят нещата с евреите в момента и добруването на Нинел беше като една обща задача.

Мица обиколи в следващите седмици всичките важни за нея места в селото. Гостува няколко поредни дни на майка си заедно с Нинел. Бяха минали седем-осем години, откакто бе напуснала бащината си къща. Сестрите ѝ бяха пораснали и по-големите две се бяха задомили. Сватбите бяха скромни, момчетата бяха от селото и не бяха богати. Мица и Цено бяха идвали и за двете и бяха в добри отношения със зетьовете. Йоца и Кунка работеха все още с майка си, това им донасяше достатъчни пари, за да живеят прилично. Работилничката на Бошо процъфтяваше, а отрасналия Димитър прекарваше по-голямата част от деня си след училище при татко си. Семейството се справяше отлично, бяха си стъпили на краката и дори се бяха замогнали. Дрехите, които Мица пращаше по Върбан от София, бяха много полезни. Йоца и Кунка бяха отворили нова мода сред по-бедните момичета и жени от околията – тези, които не можеха да си позволят да отидат при Мадам Вичева.  Бяха се специализирали във вадене на кройките на градските дрехи и преправянето им по размера на желаещата жена. Не беше точно ателие, но си бяха създали добро име сред връстничките си, които до тогава ходеха предимно със селски дрехи. Отгоре на това майсторски плетяха и бродираха – умения, които понякога комбинираха с шиенето. Резултатите бяха впечатляващи и момичетата  бяха добили заслужено самочуствие за възрастта и положението си. Тези дни не можеха да се наприказват с кака си – имаха толкова много да научат от нея и за работата, и за живота.

Баба Милоша креташе наоколо и съвсем не чуваше вече, но носеше очилата, които Миця ѝ бе подарила, та поне виждаше. Зарадва се на внучка си повече от всички други. Показа го по нейния си начин, което стопли сърцето на Мица – щом баба ѝ крепеше бастунчето в ръка и острия език в уста – значи е добре, беше сигурна Мица.

– Я каква кукла си донесла, отдека я взе, мори? – попита лично баба Милоша, въпреки, че беше слушала от месеци всички разговори на Гетови за осиновяването.

– Крадох я. От една моя дружка я краднах, бабка. – Мица засмяно подаде бебето на старата жена. Нинел гледаше с широко отворени очи всичко наоколо си, а когато попадна в ръцете на старата жена съвсем се обърка. Подсмръкна, изкриви устенца и се потегли обратно към ръцете на Мица.

– Уплаших я, старите миришат, не ще ме. – направи важния извод баба Милоша, но не беше разстроена от този факт.

– Ами, разбира ѝ главата малка на нея. – с обич каза Мица и запрегръща бебето, за да го успокои.

– Е, кога ще му купите братче? – не изпусна момента баба Милоша.

Мица се засмя.

– Ех, бабка, няма мир с тебе, опасна си.

– Опасна съм аз, ама ти си безопасна. Плам требе и често галене, а ти сигур’ избегваш Цено? Не може така, нема да стане! – рецептите за майчинство на старата жена бяха изпитани и непоклатими, както и разбиранията ѝ за света. Беше остаряла, но не беше мирясала.

– От тока е, бабка. Цяла София е в ток, всичко свети, хората седят будни по цели нощи, вардят се да не ги удари, та няма време за галене. Затова вземах готово бебе, няма кога да си направим наше с Цено, вардим се от тока. – поднесе баба си Мица и всички много се смяха. Страха на бабата от електричеството беше непреходен и дори сега като чу за него тя по навик се прекръсти като предпазна мярка.

– Сега не сте в София. Гасете ламбата по-рано и не губете време. Докато сте млади да си народите, та лесно да ги изгледате. – баба Милоша никога не падаше долу в разговор.

– Когато стане обещавам ти да си първата, която да разбере! – даде дума Мица и баба Милоша се понадигна от оказаната ѝ чест. Последната дума обаче трябваше да е нейна, затова побърза да завърши по нейните си правила:

– Кога стане – аз сама ще разбера!

Милкана говори насаме с дъщеря си, разпита я за всички новини от София, осиновяването, заминаването на Донуга и забременяването на Мица.

– Не си го слагай на сърце, Мице. – успокои я майка ѝ. – Ще стане, когато Господ ти даде и съвсем неочаквано за теб. И аз бях така и бях почти загубила надежда, а после се появи ти. Не го мисли, спокойствието помага много.

– Ама ти си обичаш татко, мамо… Може би затова Господ не ме благославя с детенце, не съм достатъчно обичлива към Цено… – сълзите в очите на дъщеря ѝ прободоха Милкана направо в сърцето.

– Мице, каква любов, майчинкото ми… Като се ожениш любовта се размива в семейството, трябва за всички да я рязкъсаш, децата те дърпат за всичко, има и старци за гледане, работа за вършене… Ето, с баща ти и война минахме, сакат си дойде, знаеш. Любовта е патерицата, на която се крепиш да се не скършиш под тежестта на всичкото, но тя понякога идва с времето, не се дава винаги по начало. Изчакай и ти, бъди търпелива, всичко ще си дойде на място. Добър живот водиш с Въжарите, хранят те, гледат те, ето сега и малка щерка отимахте. Изтрай, сине, всичко ще се нареди. И Цено може да залюбиш, такъв добър човек…

Мица поплака на майка си, това я успокои. Все една скрита надежда за собствено детенце тлееше в нея. Разговорът с майка ѝ я разтуши, даде ѝ увереността, че с постоянство и търпение всичко ще се оправи. Майка ѝ беше опитна и зряла, винаги можеше да разчита на нея. Но на Милкана не ѝ беше лесно. Беше успяла да убеди дъщеря си да вземе Цено, беше я уредила добре, успя да ожени и следващите си две дъщери, но виждаше, че Мица страда за детенце. Нинел беше утеха, но Милкана силно се молеше Мица да има и свое. Нинел растеше здрава и щастлива и Мица се радваше на родителството, но Донуга щяха да си поискат дъщерята един ден. Времената не бяха спокойни, войната набираше скорост, но Милкана вярваше от все сърце, че молитвите ѝ за внуче ще бъдат чути. Дъщеря ѝ беше приела всичко, беше послушала майка си, беше се променила към добро в София, беше подсигурила и добруването на Гетови с разумността си, беше заслужила да е напълно щастлива.

– Златното ми момиче… – погали нежно Милкана Мица по косата и я прегърна дълго и любящо, както само майка прегръща.

Мица прекара доста време и в ателието на Мадам Вичева. Майсторката се държеше на положение и отказваше да приеме старостта. На Tрона се бяха изредили много момичета, но никоя толкова талантлива като Мица. Мадам Вичева разговаряше с нея като с равна и изрази благодарността си за всички журнали, мостри, платове и кройки по най-уважителния за нея начин – беше приготвила огромно количество от вълшебните си арменски сладки с локум за скъпата си гостенка. Момичетата, които работеха в ателието, се бяха сменили от времето, когато Мица се учеше тук, но всички знаеха с подробности историята на Мица – как е била от бедното семейство Гетови, как се е учила тук, как се е оженила за най-богатия ерген в околията и как е заминала за София, където е станала моделиерка със собствена машина Сингер и много клиентки-софиянки. След всичко чуто през годините сега те имаха големия късмет да я видят и да приказват с нея лично. Мица си беше идвала и друг път на село, но много рядко се бе отбивала за повече от половин час при Мадам Вичева. Сега обаче тя си беше дошла, за да избяга от войната, явно щеше да се задържи и идваше почти през ден в ателието. Момичетата наблюдаваха легендарната Мица от близо и попиваха както всяка дума, отронена от устата ѝ, така и всяко нейно движение. Роклите и прическата ѝ пък щяха да са обект на дълги обсъждания по друго време след работа. Мица не само разказваше за живота в София, но и щедро им показа трикове от моделиерството, които бе научила в столицата. Новите модели от списанията пък оживяваха в донесените ушити от Мица преди време рокли и костюми в замайващи десени. Те дори още носеха мириса на София.

– Тогава до пазара нямаше толкова ателиета. – важно отбеляза Мадам Вичева, колкото да напомни, че и тя е била софийска моделиерка.

– Да, сега има много хора вече и идват все по центъра да си шият, струва им се по-градско. – обясняваше Мица, докато смело разгъваше една сложна кройка на голямата маса. Искаше да покаже на Мадам Вичева и на момичетата как беше доизмайсторила извивката на ревера по свой начин и как се бе получило по-добре от оригинала. Дори Нинел мълчеше, седнала в едно от момичетата, но това вероятно се дължеше най-вече на поредната вълшебна сладка на Мадам Вичева.  След упорството първо да си уцели устата, сега малката стръвно бореше поредната локумка с отскорошната си оказала се безценна придобивка – двете бели долни зъбчета.

Прекарваха си добре времето на село, а от чистия въздух и хубавата храна Нинел растеше като гъбка сякаш с часове.

Едно място, на което Мица отиде сама рано една сутрин беше църквата. Остави Нинел на Елена и се промъкна почти тайно по уличките на селото през студения утринен здрач. Имаше уговорка с клисарката да ѝ даде ключа, за да отключи първа входната врата и да влезе сама. Имаше повериe, че който направи това – и най-съкровените му желания ще се сбъднат.

Мица стигна първа до двора на църквата и изчака клисарката там. Възрастната жена се зададе скоро, без много приказки подаде ключа на Мица и седна на една от пейките в двора да я изчака.

Мица се качи бавно по няколкото стълби до входната врата, вдиша дълбоко и пъхна ключа в ключалката с притвори очи. Трябваше да си помисли за всичко, което искаше в този един момент. Опита се да събере най-важните за нея картинки в едно, но те жужаха и бягаха на всички страни под затворените ѝ клепачи. Бавно превъртя ключа и полека пристъпи с десния крак вътре. Църквата я лъхна с особената си миризма на тамян и свещи, на радост и горест, на стари стени и метени черги. Мица надникна колебливо вътре, като че ли там някъде в крехкия сумрак се бе стаил мехлема за всичките ѝ тегоби. Очите ѝ зашариха по иконостаса и тя изреди наум всички, които разпозна там: „Иисусе, Света Богородице, помогнете ми…“ прошепна тя, докато все още стискаше бравата с едната си ръка, а ключа с пръстите на другата. Извади го от ключалката, пристъпи вътре с благоговение и се прекръсти, после тихо затвори вратата зад себе си. Беше сама за пръв път тук, а толкова добре познаваше тази църква. Мислите ѝ танцуваха, спомените святкаха, нервите ѝ се обтегнаха от напрежение. После краката сами я понесоха към иконата на Свети Николай Чудотворец. Църквата беше на негово име и Мица знаеше, че той помага много на натежалите сърца. Стигна бързо и тихо, коленичи, събра ръце и погледна нагоре към добродушното лице на светеца, облян в едва пърхащата през страничния прозорец изгряваща виделина.

– Свети Николай, помоли Господ да ме дари с детенце, едно-едничко, живо и здраво, да огрее живота ми и да стопли душата ми. Искам да познае сърцето ми любов, искам спокойствие, искам да се сдобия с разума и силата да постъпвам винаги правилно, искам да спра да плача… Покажи ми пътя, свети Николай, научи ме как, не ме оставяй сама, защото съм слаба и душата ми плаче…

Мица наведе глава и заплака така тихо и освобождаващо, че пропусна единствения за деня тежък есенен слънчев лъч, който се вряза уверено в църквата през прозореца и освети лицето на свети Николай за един дълъг, топъл миг.

              ХХХ

Въжарови имаха много мандри, но любимата им беше горе в планината, на около десетина километра над селото. Сиренето и кашкавала точно от тази мандра те слагаха на масата си, от нейното производство подаряваха на важни хора, когато трябваше. Да се отиде до тази мандра беше нещо като семейна разходка, защото пътеките до там бяха приятни, хладни и полегати и отнемаше само около два часа да се стигне до постройките.

В един възстуден тих ноемврийски ден Цено и Мица решиха да се качат, за да занесат багаж и да вземат малко продукти на връщане. Имаха и няколко писма за работещите горе двама млекари. Както винаги, приготвиха повече хляб, яйца и месо, които обикновено носеха за попълване на хранителните запаси на мандраджиите. Оставиха Нинел на грижите на Елена и Калинка, натовариха една стара кротка кобила с храната и се запътиха към планината. Бяха правили това няколко пъти и Мица се беше научила да не бърза в ходенето и да подканва Цено да седне на кобилата на около половината път.

Гората беше златиста и тиха, не се чуваха животни и вятър, и разходката беше приятно разнообразие от ежедневието им на село. Софийския живот им липсваше, въпреки, че не говореха за това. В София Цено и Мица свикнаха да излизат за удоволствие, да се разтъпчат и разнообразят, но нямаше как да обяснят това на домашните си. Животът тук бе друг, затова си намираха работа, която да извинява разходките им. Беше една от онези малки тайни между двамата, които ги правеха близки по един особен начин.

– Много хубава рокля си сложила днес, Мице. Отдавна не те бях виждал да я обличаш, много те харесвам с нея. – не пропусна да похвали жена си Цено. Обожанието към Мица с годините само се беше засилило. Цено живееше мечтата си и боготвореше земята, по която ходеше Мица.

– По-дебела е, зимна, затова не си я виждал скоро, нали едва тия дни застудя. – обясни Мица кротко, както винаги говореше на мъжа си. Беше навикнала на блясъка в очите му и обичта, която струеше от него ежедневно и ги приемаше за част от живота. – Не си шия нови неща, нали е война сега, трябва да сме разумни.

Цено поклати глава с привичното си недоумение от пестеливостта на жена си, но нищо не каза. Беше я оставил да действа с парите така, както намери за добре и ако желае – да се научи сама да бъде богаташка снаха, а не селско момиче. Понеже това не ѝ се удаваше вече с години, нито се очертаваше да стане скоро, той реши да смени темата.

– Нина май не спа много снощи, дано не си изморена днес. – Цено пъхтеше леко по нанагорнището, но скоростта им беше поносима за дробовете му, а и чистия въздух винаги му помагаше. Добре, че засега поне не беше влажно.

– Нали ѝ никнат зъбки, неспокойна е, но майка снощи ме посъветва да ѝ намажа венците с малко разредено вино и това наистина я успокои. – Мица се наслаждаваше на разходката и на обикновения семеен разговор, който водеха. В годините, които прекара с Цено в София, тя се привърза към него повече, отколкото искаше да си признае. Цено беше винаги наоколо, винаги готов да ѝ помогне с всичко, което може, харесваше всичко, което Мица сготви или облече. Той много се тормозеше, че се задушава, особено в някои интимни моменти, но Мица се научи, че ако е спокоен – задуха му отпуска стягата си. Бяха намерили едно удобно равновесие, в което съществуваха почти щастливи. Разходката мина неусетно и без да признават гласно двамата се насладиха на времето, прекарано сами, без чуждо присъствие.

– Дано момчетата са свършили работата, която запланувахме миналата седмица. – каза по-делово Цено, когато нагоре по пътя се мернаха постройките на мандрата.

Сградите, оборудването и обзавеждането бяха чисти и повечето нови, защото ги поправяха и поддържаха постоянно. Мандрата имаше всичко необходимо за живеене и работа – спални, складови и работни помещения, дори отделение за къпане и тоалетна към нея. Въжарови се бяха погрижили както за удобството на работниците си, така и за собственото си удобство в случай, че решат да прекарат ден-два в планината. Мандрата се пръскаше по шевовете от сирене и кашкавал, които зрееха по специален балкански начин тук. Мястото беше подбрано нарочно на тази височина в планината, в една малка седловина по средата на пътя между селото и върховете на планината. Беше на закътана равна полянка, която слънцето напичаше в летните следобеди, а зимните бури подминаваха леко. Имаше нещо в самата природа, което помагаше за изключителния вкус на продукцията.

Работниците на мандрата тия дни бяха Ицо и Койно – две млади момчета от селото, които се сменяха с друга двойка млекари на всеки няколко седмици. Въжарови бяха направили работата на смени по модел на швейцарски и австрийски мандри, от които черпеха опит. Смените доказаха полезността си много скоро след въвеждането – млекарите идваха винаги със свежи сили на работа, след като бяха видели семействата и приятелите си. Докато бяха в селото, млекарите пак работеха за Въжарови, но си спяха вкъщи, а това се оказа от голямо значение.

Цено и Мица бързо разтовариха кобилата, а Ицо и Койно ги посрещнаха още на вратата.

– Добре, че идвате, имаме голям проблем с едната вана, нещо тече и мъчим да я поправим от сутринта. – един през друг заобясняваха младежите. Цено отиде веднага да види, а Мица започна да оправя храната, за да хапнат заедно с момчетата. Винаги ядяха с работниците, когато дойдеха, като обикновено носеха и гледжосани гюведжета пълни с готвена топла храна. Да се работи за Въжарите беше мечта на много младежи от околията.

Докато Мица подреждаше донесеното по шкафчетата, за да имат какво да ядат мандраджиите и в следващите дни, изведнъж се чу голямо думкане, сякаш нещо огромно падна, а след него крясък. Мица изтича веднага в съседното работно помещение, за да види какво става и се ужаси от гледката – по-голямата вана беше паднала на една страна и затиснала Ицо през краката.

– Мице, пази се! – извика Цено, защото всичката саламура и сирене от прекатурената вана се бяха плиснали към вътрешната кухненска врата, от където се показа Мица. Цено се притесняваше, че е много хлъзгаво и не искаше още усложнения.

Мица не го послуша, а смело нагази в саламурата, за да се добере до затиснатия. Цено и Койно бяха прихванали Ицо от двете страни и се опитваха да го накарат да не мърда много. Тримата заедно с Мица с общи усилия повдигнаха края на полупразната вече вана и издърпаха момчето настрани. Краката му изглеждаха премазани, но той се държеше мъжки. Като го разгледаха по-подробно установиха, че единия му крак е счупен поне на две места, но другия изглежда само набит.

– Ще трябва да го закараме веднага на лекар в града, доведете коня да го сложим! – занарежда Цено, докато Мица и Койно се разтичаха да съберат нужното за пътуването надолу.

– Мице, ще трябва да останеш тук за малко сама. Не бой се, веднага ще пратим хора от село да дойдат да те сменят и да те доведат вкъщи. За сега влез вътре, имаш всичко необходимо, заключи се.

Това бяха предпазни мерки, които бяха почти излишни – мандрата беше много добре известна в района. Най-страшното бяха вълците, но те слизаха тук само през зимата и само нощем.

– Аз ще се оправя, не ме мисли, сваляйте Ицо надолу по-бързо! – Мица помогна на Койно да завържат за задницата на кобилата едно голямо дървено корито, което покриха с одеяла. Сложиха внимателно Ицо на тая набързо пригодена носилка и му дадоха няколко глътки ракия.

– Добре съм, не се притеснявайте толкова! Само единия крак не усещам, другия ме боли доста. Ще ме оправят в болницата. – говореше на другите, но най-вече на себе си Ицо, опитвайки се да не губи съзнание от болката.

– Мице, дай малко хляб и пастърма, да хапне поне Койно надолу. На Ицо ме е страх да дадем, да не се задави. Дай му няколко лъжици мед, ще изкара до града на тях. – Цено се бореше със задухата, която се усилваше при притеснение, изтощаваше го и го правеше физически слаб. Ако беше зáмощен нямаше да има нужда Койно да ги придружава до селото. Но Цено не беше за слизане с ранения сам, трябваше му помощ в случай на всякаква нужда – за Ицо или за самия него. Не можеше да тръгнат всички заедно, някой задължително трябваше да остане в мандрата, защото тя никога не оставаше празна. Нямаше как Цено да остане – само той можеше да закара с колата Ицо до болницата в близкия град, защото Върбан беше в София. Щеше да е безполезно Мица да слиза сама с Цено и Ицо – нямаше да може нищо да помогне на никого по пътя, ако се наложеше.

– Цено внимавай и ти, полека надолу, че я какво се смрачи… Мен не ме мисли, аз ще се оправя тук, още сега ще заключа, не бой се. Хайде, вървете, че колко време има докато стигнете до село. После и до града, до болницата имате път.

– Ще го закарам с колата до там, това лесно, един път да сме в село. Прибери се ти и се заключи! – Цено и Койно побързаха да изкарат кобилата на пътя. Цено поизгледа жена си, докато се прибере в мандрата. Веднага, щом стигнеше селото, първата му работа беше да прати хора нагоре да я приберат. Щеше да изкара само няколко часа сама.

Притеснен и за Ицо, и за Мица, Цено се понасили да върви по-бързо, от колкото можеше да си позволи. Водеше кобилата полека надолу, а Койно вървеше най-последен и не изпускаше от очи Ицо.

– Дръж се, е сега ще стигнем. – ободряваше той приятеля си, който задремваше от болката и ракията.

Мица се прибра и заключи вратата. Повъртя се, докато се ориентира как да започне да оправя цялата бъркотия. Намери една метла и започна да намита саламурата към единия край на помещението, където имаше канал. Тъкмо започна да събира изпадалото по земята сирене на врата се похлопа.

– Идвам! – извика Мица. Чудеше се какво толкова важно бяха забравили, та Койно да се връща почти на бегом обратно – толкова беше времето, за което беше сама до сега. Отвори без дори да пита кой е, готова да помогне бързо с каквото може, за да не седи Цено сам на пътя в гората с коня и Ицо на носилката. Отвори и онемя.

На вратата стоеше Саво.

ХХХ

В една дълга минута двамата се гледаха без да мръднат, опитвайки се да приемат това, което виждаха очите им.

– Саво? Какво става, защо си тук? Как дойде? – окопити се първа Мица и сама се изненада, когато чу гласа си да изрежда хиляди безсмислени думи. Беше си мислила много пъти тайно за това как и къде ще е следващия път, когато види Саво, но за нищо на света не можеше да повярва, че това е тук, в любимата на Въжарите мандра.

Саво стоеше на вратата като закован и гледаше невярващ в Мица. После изведнъж като че ли се събуди от сън и като пое дълбоко въздух каза:

– Здравей, Мице. Сама ли си тук?

Гласът му звънна като позната камбана в главата на Мица и звука мина като ток през тялото ѝ. Боже, как е могла да живее без това до днес…

-Да. – отговори Мица без да мисли и преглътна. Устата ѝ беше суха.

Саво влезе решително и затвори вратата зад гърба си. Мица отстъпи крачка назад, не знаеше какво да направи. Сърцето ѝ биеше лудо, помисли си, че ще изхвръкне и го натисна инстинктивно с длани през роклята в гърдите си, сякаш да е сигурна, че ще остане на мястото си.

– Идвах да видя Койно, няма ли го? Защо си сама тук? – Саво шареше с очи из мандрата, като че ли очакваше нещо.

– Няма никой. Дойдохме с Цено, но Ицо се заклещи под едната вана и трябваше да го свалят надолу с кобилата. Ти какво търсиш тук, за какво ти е Койно?

Саво се поотпусна и дори леко се усмихна.

– С Цено Въжаров, мъжа ти ли?

Сърцето на Мица прескочи така, че тя видимо трепна, но се поизправи и каза:

– Мъжът ми, да.

Настъпи неловка пауза.

– Защо си дошъл, за какво ти е Койно?

– Ще го правим ятак. През пролетта събираме отряди, партизански. Ще обикаляме горите и ще мътим водите на царя и фашистите. Знаеш, че той сигурно ще ги пусне през България за Гърция. Ще се борим за свободата на Родината.

Мица не разбра и половината от това, което Саво каза.

– Ятак? Какво е това?

– Това е човек, който ще се грижи да имаме храна и дрехи, амуниции, всичко.

– От къде ще вземе Койно храна? За колко души ви трябва?

Саво се усмихна.

– Поне двайсет човека. Ще взема храна и от тук, има много, има за всички.

Мица приседна на най-близкия стол.

– Ще го караш да краде от мандрата?

– Да. Въжарите имат предостатъчно. Ще има и за нас. Така ще е за в бъдеще, когато построим новия комунистически свят – ще има за всички по равно.

Мица започна да мисли, че всичко това е някаква шега. Струваше ѝ се нереално, че Саво е пред нея и водят този абсурден разговор. Тя погледна навън през прозореца и се опита да се овладее. Това беше Саво. Саво, който я излъга, че ще я поиска за жена, Саво, който я остави сама, Саво, който замина и забрави за нея. Саво, когото преди си мислеше, че обича. Усети как пръстите на ръцете и краката ѝ изстиват от нервността.

– Трябва да си тръгваш, нямаш работа тук. Ще дойдат да ме вземат много скоро, по-добре да не те заварват в мандрата. Дори няма да споменавам, че си идвал. Стой настрана от тая мандра.

Мица стана рязко от стола, подмина Саво и някак припряно отвори вратата, докато гледаше упорито в земята пред краката си.

– Довиждане.

Мица чакаше. Саво се обърна, погледна я, после бавно тръгна и застана до нея пред отворената врата преди да излезе. Колко много се бе променила Мица. Беше оставил селска девойка като пъпка на цвете в оня далечен ден при чешмата. Сега нямаше помен нито от дългите плитки, нито от красивата балканска носия. Нямаше помен от срамежливостта и невиността. Сега пред него стоеше млада градска дама, облечена по софийската мода, а лешниковата ѝ коса бе прибрана на красив, продълговат кок на врата. Кожата на ръцете и лицето ѝ бе златиста и си личеше, че отдавна е забравила какво е тежка селска работа. На краката си имаше тънки чорапи и обувки с малко токче – неща, които само заможните гражданки можеха да си позволят за разходки из градските градини, а Мица беше дошла с тях до планинската мандра. Имаше обаче и непроменени неща – гъвкавата като люляк снага и нежните до болка черти на лицето. Приличаше на узряла праскова – от нея струеше слънце, любов и живот, а точно в този момент и голямо притеснение. Саво въздъхна и погледна през отворената врата. Навън неочаквано бе изстудяло и бе забръскал ситен и остър, гъст планински сняг.

– Надявам се да не натрупа бързо, за да мога да стигна до града. Ще трябва да минавам по горските пътеки. Довиждане, Мице. Много е хубаво, че те видях, изглеждаш прекрасно. Радвам се, че те срещнах тук, макар и неочаквано. Живи и здрави, дано се видим пак някога.

Мица мълчеше, не бе вдигнала очи да го погледне. Страните ѝ горяха, ръката ѝ бе побеляла от стискане на дръжката.

Саво загърна палтото си, нахлупи по-ниско каскета и прекрачи навън. Едва извадил задния си крак от къщата, вратата се тресна в гърба му и резето хлопна.

Мица се свлече от вътрешната страна и се затресе тихо от ридания и нерви. Стискаше устата си с две ръце, докато Саво се отдалечаваше – по никакъв начин нямаше да допусне да я чуе, че плаче. Сърцето ѝ крещеше. Това не беше Саво, когото помнеше. Това беше гръцки бог, облечен в зимно палто. Тя си спомняше лице и снага на момче-хубавец, но в мандрата днес бе влязъл най-красивият мъж, когото очите ѝ бяха мяркали някога. Беше толкова възмъжал и строен, косите му бяха потъмнели, имаше едва набола брада, очите му гледаха внимателно и преценяващо, ръцете и краката му бяха заякнали като на човек, който е полагал много физически усилия. Където и да е бил през всичките тези години – той беше узрял и станал всичко, за което Мица някога би могла да мечтае. Отчаянието ѝ взе връх над разума и дланите ѝ нямаха сила повече да запушват устата. Нямаше значение вече, защото Саво със сигурност се бе отдалечил достатъчно от мандрата и нямаше да я чуе. Чувстваше се смазана, седеше като пусната на земята дреха зад вратата и не знаеше какво да прави от тук нататък със себе си. До сега поне бе успяла да крие Саво дълбоко в ума си, беше го затворила и заключила, не му даваше да се показва, а когато чувството прикипяваше до нетърпимост – тя заемаше живота и ума си веднага с нещо друго. Много дрехи беше ушила, за да затисне образа му, а напоследък и Нинел много ѝ помагаше да държи мислите си настрана от Саво. Но сега… старите трикове да си го забрани нямаше да проработят никога повече, а нови не виждаше как ще измисли. Наплака се дълго, дълго, седнала сама на каменния под зад вратата в любимата мандра на Въжарови. Нищо не се чуваше извън къщата, но тя бе сигурна, че някой ще дойде скоро да я прибере обратно в селото. Усети, че твърде дълго е държала главата си опряна в дървената външна врата. Беше се сковала. Бавно изтри подпухналото си лице и се изправи. До града? До града ли беше казал Саво? По планинските усойни пътеки, сам, сега на свечеряване? Изведнъж осъзна какво е казал и се уплаши – никой не ходеше така сам по нощите из планината. Отвори вратата на мандрата, без да знае какво търси, може би в надеждата да мерне поне стъпките му в пресния сняг. Всичко отпред беше бяло. Беше заваляло силно изведнъж и беше натрупало неочаквано бързо – така, както ставаше само в Балкана. Стъпки нямаше, очевидно Саво бе тръгнал много бързо, преди да завали силно. Мица излезе само по рокля на десетина метра напред от мандрата в двора и се остави на волята на падащия сняг, загледана към отсрещните дървета, неспособна да разсъди какво да прави по-натам. Имаше голяма вероятност никой да не дойде, защото в такова време в планината не се ходеше. Цено щеше да е притеснен, но не се случваше за пръв път някой да бъде неочаквано затрупан в мандрата и трябваш да изчака снега да спре и да слегне, за да изпрати хора да я приберат. Имаше достатъчно храна и дърва за няколко дни, а и мястото беше добре защитено. До тогава трябваше да се накара и да успее да се успокои.

– Наплака ли се?

Мица се извърна рязко стресната и видя Саво седнал на една от старите вани за отцеждане и пресоване на сирене под навеса в ляво, където имаше нещо като склад на открито. Тази част не се виждаше от входната врата или от прозорците на мандрата. Саво стана и се приближи, беше седял и чакал там от както бе треснала врататa в гърба му.

– Нали не мислиш, че щях просто да си тръгна ей така? – запристъпва той бавно, но сигурно към нея, а Мица взе да отстъпва обратно към входната врата на мандрата.

– Защо си още тук, казах ти да си тръгваш.

– Няма да си тръгна. Няма да оставя нещата така този път, докато не се разберем с теб.

– Нямаме какво да се разбираме, иди си.

Мица залепи гръб на стената до вратата и нямаше накъде да отстъпва повече. Саво застана съвсем близо до нея и обгради главата ѝ с облегнати на стената ръце така, че тя нямаше как да се измъкне.

– Кажи ми, че не мислиш за мен.

– Не мисля за теб.

Той приближи лицето си до нейното на един дъх разстояние. Мица трепереше.

– Кажи ми, че си спряла да плачеш за това, че те оставих да се омъжиш за друг.

Мица нямаше сили да отговори, само притвори очи като последна защитна преграда срещу присъствието му. Господи, как миришеше Саво – на сила, на мокра гора и на себе си…

– Кажи ми, че не ме обичаш вече. – прошепнаха устните му на една целувка разстояние от нейните, докато ръцете му полека сваляха примката си надолу.

– Не, не те обичам, не те обичам… защо ме остави, защо, защо…- изкрещя изведнъж извън себе си Мица докато се увисваше като удавник на врата му, а краката ѝ се увиха като жилав бръшлян около тялото му. Устните ѝ отмъщаваха за всеки пропуснат миг от живота им заедно, целуваха и хапеха като обезумели, без да може да ги спре, ръцете ѝ нападаха и се отбраняваха. Гладът и жаждата за него, които бе затискала цяла вечност, изтриха разсъдъка ѝ, взеха връх над цялото ѝ същество и я превърнаха в едно едничко желание. Саво я повдигнa леко като перо така вкопчена в него и я внесе в мандрата, без тя да разбере, оставяйки я да разхвърля всички дрехи от себе си и от него. Не ѝ помагаше, не я спираше, остави я да се набеснее, докато разучаваше всеки сантиметър от тялото ѝ . Мица крещя дълго и безумно, каза всичко, което ѝ тежеше, каза всичко, което бе сънувала и носила в душата си сама през всичките тия години. Той трябваше да знае, защото всичко беше свързано с него и тя не можеше да носи повече сама товара на любовта. Говори му, вика, удря, шепна, гали, плака, смя се, моли, пита и нарича докъдето ѝ стигнаха силите. Саво не отговори нито веднъж, беше зает да я обича с душа и тяло така, както винаги бе мечтал. Не я пусна нито за миг дори когато и двамата заспаха много по-късно в пълно изтощение. От преумора и щастие не можеха да направят разлика между ден и нощ, сън и реалност, затова за сигурност останаха вплетени един в друг през цялото време.

Снегът се усилваше, бръснеше и намиташе преспите си бързо и безмилостно в тъмното наоколо, огромните вековни дърветата се люлееха и се опитваха да опазят мандрата, но леденият горски вятър ги подминаваше с див вой и се завърташе бясно около сградата така, сякаш искаше да я затрупа в дълбокото невидимо под снега или да я повдигне и отнесе завинаги далече, далече от тук…

мандра1

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s