6. Родители

Апартаментът, който Въжарови бяха наели в София, се намираше недалеч от църквата Света Параскева. Мястото беше идеално за младото семейство – имаше къде да паркират колата си пред сградата, приятелите им Хаим и Ленка живееха наблизо, а на кратка разходка разстояние беше и пазара. Върбан беше успял да намери апартамент без хазяи, което струваше по-скъпо, но беше много по-удобно за младоженци.

19бм

Цено и Мица пътуваха сами, пристигнаха и полека разтовариха багажа си. Апартаментът се намираше на партерния етаж, за да може и Цено да стига до него без пристъп на задух. Не си носеха много багаж, смятаха да устроят живота си по софийски. Имаха много да учат за града, за хората тук, за нравите им и за себе си.

Когато поприключиха привечер, слънцето тъкмо залязваше нежно зад листата на големия кестен пред прозореца на хола. Мица хареса всичко в апартамента, единствено все още не беше влизала в спалнята. Знаеше, че това е първата вечер в живота им, когато са изцяло сами и щеше да започне друга страница от семейната им история. Просто беше притеснена.

– Искаш ли да сложим малко от баницата на мама, за да вечеряме? Гладен ли си? – попита тя Цено, който се беше замотал да рови нещо из вградения гардероб на коридора.

– Изчакай в хола, моля те, почини си малко, после ще ядем. – дочу го тя да пъшка и понечи да отиде да му помогне, но после размисли и седна на крайчеца на красивия холски диван. Чустваше се толкова развълнувана от новия си живот, че едва сега за пръв път успя да разгледа по-подробно помещението. Такива жилища не беше виждала и в журналите на Мадам Вичева. В средата на хола имаше тежка висока дъбова маса с осем тапицирани стола, покрита с плюшена покривка. Около масата имаше два дивана, а в далечния край под прозореца стояха два фотьойла с табуретки за краката пред тях. Външната стена бе изцяло покрита от масивна библиотека, пълна с книги и многобройни сувенири. Цялото обзавеждане, заедно с пердетата и килима, беше в мека жълто-кафява гама, което заедно със западното слънце от прозореца придаваше златно звучене на тази част от апартамента. Мица беше кацнала в края на единия диван, заемайки възможно най-малко място. Струваше ѝ се, че някой ще влезе и ще я напъди всеки момент. Беше облечена с толкова простовата рокля, че се чувстваше като слугинята на къщата. Не знаеше как да се държи, не знаеше какво да прави.

– Мице, ела за малко. – чу тя Цено и се изправи веднага.

– Тук съм, в спалнята. – последва гласа му тя и зави надясно по коридора към него. Спалнята се намираше точно срещу банята и тоалетната. Когато за пръв път видя това в апартамента, Мица не можеше да си повярва, че ще живее на такова място. Тоалетните, които до сега бе ползвала, бяха винаги навън. Надяваше се Ленка да ѝ помогне с подробностите за живот в столицата, в апартамент като този. Не искаше да пита за всичко Цено – опитваше да избягва да се поставят взаимно в неудобни положения.

Пристъпи към широката стая, в която имаше орехова спалня с дебела покривка отгоре, голямо огледало и тоалетка веднага до красив гардероб. Мица пробяга с очи из стаята и погледна въпросително към Цено.

– Няма ли да вечеряме първо?

Цено се усмихна по неговия добродушен начин.

– Погледни по-добре, после ще вечеряме.

Мица се обърна и малко по-спокойно разгледа стаята. И тогава я видя. В ъгъла, под прозореца седеше чисто нова шевна машина Сингер, все още покрита с фабричната опаковка. Мица ахна и се обърна отново към Цено. Той ѝ кимна насърчително.

– Отиди и я разгледай. Твоя е.

Мица хвана уста в шепи и изхлипа. Почти изтича до машината и отметна покривалото. Сингерът изгря с целия си блясък пред щастливото момиче. Беше по-нов модел и от скъпата машина пред Трона на Мадам Вичева. Лъскавият метал примамваше да бъде докоснат, дървения плот миришеше на нов лак, колелата, педала и каиша седяха в готовност пред Мица. Нейна машина? Сън ли бе това? Погали повърхността на Сингера, сякаш се опитваше да се убеди, че не си въобразява.

– Цено… – успя да отрони тя, преди всичко да се размие пред очите ѝ. Тя започна трескаво да бърше сълзите, за да може да вижда по-добре съкровището си.

– Зад теб на земята има и малка чанта с най-необходимото, в магазина от Германия са го дали като подарък с машината. Исках да ти е готова за ползване от първия ни ден в София.

Мица се обърна и почти сграбчи чантата от земята. Отвори я със смесица от нервност и благоговение. Беше пълна с кутийки с игли, конци, шивашки метър и няколко размера ножици. Не можа да се въздържи и заплака. Мечтите се сбъдваха, знаеше го със сигурност сега.

– Цено… как можа… как знаеше… – думите ѝ убягваха, но израза в погледа ѝ беше такъв, сякаш виждаше мъжа пред себе си за пръв път.

Цено пристъпи леко колебливо към нея.

– Мице… обещах ти да живееш добре с мен. Обещах ти, че ще се опитам нищо да не ти липсва. – Мица кимна през сълзи. Спомняше си с какви думи той ѝ предложи да се оженят. – Знам, че душата ти е в шиенето. Поръчах тази машина специално от Германия за теб месеци преди да се оженим. Не е купена с Въжарски пари. Платих я лично с мои пари, които изкарах от работата в новите мандри до София. С този подарък искам да ти благодаря, че се съгласи да ми станеш съпруга. Винаги съм те обичал. Само теб и никоя друга.

Любовта му я обля като топла вълна, Мица я усети по кожата си. Погледна го през сълзи. Това беше нейният мъж, нейният съпруг, нейният Цено, който никога не се натрапваше, никога не искаше и винаги изчакваше спокойно с усмивка на уста всяко нейно желание. Това беше нейният Цено, който я извади от къщата на баща ѝ и я доведе чак до този софийски апартамент. От тоалетна на двора до апартамент на няколко пресечки от Александър Невски. От един-два стари бръченѝка на пирон отзад на вратата на стаята до гардероб от орехово дърво и тоалетка с огледало. От чирашка заплата до собствен Сингер. Този мъж бе надминал всичките ѝ очаквания до тук, а дори не я бе докоснал още като жена. Този мъж заслужаваше да го пази и обича, да му е вярна и да му роди цял куп деца. Този мъж, нейният мъж. Мица посегна и погали лицето на Цено. Поглади бавно косата му, гърдите и ръката му. Като че ли го изучаваше. Цено не мърдаше, само дишаше по-шумно от обикновено. Мица се хвана с две ръце за врата му, привлече лицето му към себе си, и каза съвсем близо в ухото му:

– Благодаря ти…

После усети как ръцете му внимателно се промушват под полите на роклята ѝ и се плъзват нагоре по гладките ѝ бедра. Неочаквано усети приятна възбуда. Обърна главата му към себе си и някак естествено го целуна. Устните му бяха меки и приятни, а страстта, с която отвърна на целувката ѝ я опияни. Наистина я обичаше и желаеше повече, отколкото тя бе предполагала до сега. Въпреки хриптенето си, той целия се бе превърнал в едно желание и нямаше сила, която можеше да го спре сега. Облада я лудо и нетърпеливо, толкова нетипично за него. Мица се отпусна в ръцете му и се остави да бъде обичана. Нейният мъж, Цено.

                                                                        ХХХ

Mица бързаше да завърши дрешката. Шиеше едно истинско бижу за бебето на бременната си приятелка Ленка. Очакваха го всеки момент и Мица искаше да е подготвена с подаръка си. Кракът ѝ настъпваше равномерно и сигурно педала, ръцете ѝ държаха памучното хасе и го обръщаха опитно на всички страни, за да се получи исканата от Мица линия.

Беше станала истинска софиянка. Дрехите и вида ѝ слабо напомняха за младата селянка, която с несигурни стъпки прекрачи прага на слънчевия апартамент преди години. Животът ѝ се бе променил до неузнаваемост. Цено работеше много усърдно, изгради и стабилизира двете мандри около София. Това позволи на Мица да се занимава само с домакинството и любимия си занаят. Постепенно, без да го е целяла, тя набра вярна клиентела от приятелки. Началото даде една съседка, Царева Глаушева, мила жена в зряла възраст. Тя работеше в някакво министерство, беше образована и разбираше от мода. Започна да се отбива при Мица на сладки приказки и от дума на дума се стигна до това, че Мица започна да шие на Царева тоалетите за работа. Работеше си вкъщи, защото беше на партерния етаж, клиентките бяха все приятни жени и никой от входа нямаше против. Така Мица спестяваше пари от наем за ателие, за което така или иначе не се чустваше подготвена от начало. Бяха минали доста години от тогава, Мица набра опит и самоувереност в занаята си, но продължи да работи от вкъщи. Доходът на семейството идваше от мандрите, та това, което Мица изкарваше, си оставаше за нея и шиенето продължи да бъде по-скоро любимо занимание. Царева имаше двама сина офицери и една дъщеря, която учеше медицина. Момичето беше прелестно, казваше се Ния – кръстено на любимата Царевина стринка, останала в Македония. Това било когато Царева била още малко момиче, а семейството ѝ се преселило от Преспа в София. Ния също започна да си шие при Мица, а след това доведе и една приятелка от медицинския университет, Ирина Чакърова. Мица все не можеше да реши кое от двете е момичета е по-красиво. Ирина беше дъщеря на старши стражар от малък град недалеч от София. Заради чудесните дрехи, които Мица им уши, момичетата доведоха още приятелки и състудентки, пожелали да станат клиентки на талантливата модистка. Сред колежките в министерството на Царева пък Мица бе станала истинска звезда и тя все повече се замисляше да отвори собствена малка модна къща – дрехите, които изработваше, убеждаваха я всички клиентки, имат право на собствена марка.

Освен от журнали, Мица набираше идеи за моделите си от вечерните разходки из София, които редовно правеха с Цено и със семейство Донуга. Сядаха в някоя сладкарница, а веднъж на месеца ходеха и на ресторант. Понякога минаваха през Борисовата градина, където измежду хората виждаха царя с царицата да се разхождат с децата си. Мица свикна бързо със софийския живот.

9бм

Нямаше нужда да се грижи за градина или животни, можеше да си купи всичко, което искаше от бакалиите и от пазара. Пазаруването се оказа невероятно удоволствие за младата жена, още повече, че Цено никога не я критикуваше за покупките ѝ. Тя научи къде са най-добрите магазини не само за храна, но и за шивашки материали и платове. Опитваше различни модели понякога и на себе си и с прекрасната си фигура и излъчване се бе превърнала без да иска в модел и реклама едновременно. Беше натрупала с времето голям гардероб пълен с дрехи, които започна да изпраща редовно на сестрите си, за да освободи място за нови. С Цено не ходеха често на село, защото той имаше постоянна работа тук, а и брат му Върбан идваше редовно с кошници храна да ги навести, да обиколи с Цено мандрите и да си свърши работа в банката. По него Мица пращаше дрехи, модели, кройки и журнали, които нямаше къде да държи, а на село сестрите ѝ разпределяха изпратеното. Освен журналите, Мадам Вичева получаваше понякога и шивашки материали, които можеха да се намерят само в София. Мица беше станала софиянка.

16бм

На вратата се позвъни и Мица стана да отвори. Беше Ленка. Мица запирпили около нея, докато натежалата жена едва се вмъкна в коридора.

– Здравей, как успя да дойдеш чак до тук, не те очаквах! Я постой в кухнята да си прибера работата и ще дойда да ти сложа от дюлевото сладко на майка, което толкова обичаш. Знам, че за него си дошла! – не спираше да чурулика с напевния си глас Мица, толкова се радваше на щастието на приятелката си.

– Добре, че си на най-долния етаж, иначе нямаше да дойда даже заради сладкото. Не идвам заради него, но щом предлагаш – ще си взема. Доза за двама, че сме двама. По това как се усещам може да сме и четирима. – запухтя Ленка към кухнята. Свлече се полека на един стол и завя с длан към лицето си като ветрило. – Какво криеш там, няма да ти взема модела, с това туловище вече само чаршафи мога да обличам…

– Идвам, момент – не я чу Мица, но прибра набързо почти готовата бебешка дрешка и отиде в кухнята. – Искаш ли малко боза? Купих пресна сутринта.

– Това ми остава, с боза да се наливам, направо ще експлодирам вече… – Ленка беше в последната фаза на бремеността си, когато единственото ѝ желание вече бе да се освободи от детето.

Мица се усмихна и се развъртя из кухнята, за да извади малките купички, лъжичките и сладкото. По софийски маниер се беше научила да го поднася и с чаша вода, въпреки че софиянки правеха това най-вече със сладко от бели череши.

Ленка се умълча умърлушено и Мица побърза да я разведри.

– Малко ти остава вече, изтрай. – заубеждава приятелката си тя, докато ровеше с лъжичките из буркана със сладко.

Ленка поклати замислено глава. Нещо я мъчеше и Мица остави всичко.

– Казвай, какво има. Дори не ми беше казала, че ще идваш днес, изненада ме. Да се надигнеш да минеш целия този път сама без да ме предупредиш не е зáлудо.

Ленка погледна младата жена пред себе си и заговори бавно.

– Мице… искам да говоря с теб първо, преди да съм говорила с Хаим…

Мица се опитваше да схване накъде бие разговора, но нещо ѝ убягваше. Тя изчака Ленка да подреди мислите и думите си.

– Кажи какво има, мила, притесняваш ме.

– Мице… знаеш какво става по света… всички говорят за война, която ще започне всеки момент.

– Ах, не го мисли, има си хора да се занимават с това, ти се съсредоточи на детето, няма да ти е лесно, първескиня и сама после трябва да се справяш през деня, докато Хаим е в банката.

– Не, не, изслушай ме… знаеш какво става с евреите из Европа. – Мица кимна почти с неудобство. – Гонят ни навсякъде, интернират, събарят синагоги…

– Това няма да се допусне тук, бъди спокойна!

– Не, чуй ме, моля те… много мислих и ето какво измислих… Искам като родя детето ти и Цено да го осиновите…

Мица остана поразена от думите на приятелката си.

– Какво говориш? Защо ме притесняваш нарочно?

– Сериозна съм… ще трябва да убедя Хаим да заминем. Но с бебето няма да ни е възможно да направим това, а няма за кога да чакаме година или две да поотрасне. Знам от роднини из Европа, че събират евреите, особено мъжете и ги карат с вагони по лагери. – Мица поклати енергично глава, готова да спори, но Ленка не ѝ разреши – Изслушай ме, мила, моля те…

Мица знаеше какво става, Цено ѝ казваше какво се говори из мандрите и банките, а и двамата с Върбан тъкмо бяха сключили много голяма сделка с Германски млечен концерн. Мица подозираше, че сиренето и кашкавала са за немската армия, но не питаше Цено такива неща. Не ѝ влизаше в работа такава информация, а и не искаше да притеснява мъжа си с излишно любопитство. Цено беше останал верен на думата си да се грижи за нея и нищо да не ѝ липсва и Мица нямаше намерение да го огорчава по какъвто и да е начин.

– Мице, обичам Хаим така, както Цено обича теб. – жегна я без да иска Ленка и Мица неволно пое повече дъх от обикновеното. Значи толкова им личеше, помисли си тя не без леко огорчение, но вида на приятелката ѝ я накара да се върне към разговора. – Бих направила всичко за него. Той е голямата ми любов, не мога да си представя да допусна нещо да му се случи. Много мислих и реших. Бебето ще ни е само пречка, а и то самото няма да може да издържи такова пътуване. Ние трябва да заминем, ние трябва да напуснем Европа. Не съм говорила с Хаим и няма да ми е лесно да го убедя, но искам първо да се разбера с теб. Ти си ми най-близката приятелка, българка си, живееш в богатство, но не си родена в богатство и си добър човек, запазила си честното и почтеното в себе си. Ти си единствената, на която бих поверила детето си.

– Ленка, защо говориш така, няма нужда да правиш всичко това, всичко ще е наред, не го мисли!

– Не, Мице, няма да е наред… знам го, чувствам го. Аз трябва да спася мъжа си и себе си, а с това бебе ще сме заникъде. Моля те, размисли първо ти, не ми противоречи, а опитай да ме разбереш. Знаеш какви сме, майките-еврейки… щом аз ти казвам, че трябва да се разделя с детето си, за да спася мъжа си – наистина е сериозно, повярвай ми… Аз ще спася мъжа си, ти ще спасиш детенцето ми. Това съм дошла да те питам… можеш ли, искаш ли да направиш това за мен?

Мица гледаше в сладкото, въртеше буркана и мислеше. Знаеше, че нещата в света припарват под краката на всички, но някак имаше чувството, че е запазена от всички катаклизми. Живееше в свой собствен, малък свят, който изгради с годините и с помощта на любовта на Цено. Големият град, хората и парите, с които разполагаше промениха възгледите ѝ за много неща. Чувстваше се по-зряла, по-уверена и доволна от живота по свой собствен начин. Беше налучкала вече формулата си за добро съществуване, занимаваше се с това, което обичаше и генерално живееше по-добре, отколкото бе очаквала, когато се омъжи за Цено Въжаров.

Погледна Ленка и бавно каза:

– Знаеш, че вече толкова години не мога да забременея. Ходих по всякакви доктори, казаха, че всичко ми е наред и трябва само да опитваме. Как си представяш да взема твоето дете, как ми имаш доверие да го гледам, като аз самата дори не мога да зачена мое собствено? – очите ѝ се насълзиха.

Ленка се усмихна леко и помести тежкото си тяло по-напред на стола, за да може да хване приятелката си за ръка.

– Мице, казвах ти няколко пъти, че проблема може да не е в теб. Цено не е най-здравия човек на света, много добър човек, но не бих обвинила задължително теб затова, че все още нямате деца. Не го мисли, все някой ден и на теб Господ ще се усмихне. Но тук става въпрос за друго. Тук става въпрос за моя мъж, а аз в огъня влизам за него. – Очите ѝ горяха, а малката ѝ слаба ръка стискаше пръстите на Мица до побеляване.

– Сигурна съм, че аз съм проблема. Моята майка не е имала деца десет години, страхувах се, че така ще стане и с мен и ето, така и става… Върбан има деца, Цено също може да има, ако аз съм свестна в това отношение, ех… – сълзите ѝ капнаха в полата, но тя не изглеждаше разстроена. Виждаше се, че прави това често и вече не го счита за плач.

Ленка леко поклати глава и въздъхна.

– Моля те, помисли. Имам нужда от помощта ти. Искам да намерим спешно хора, с които да уредим осиновяването. Имаме и пари, ще ви оставим пре-достатъчно, за да можете да гледате детето ни за известно време, докато минат тия неща и успеем да си го вземем. Ще съм ти задължена и на тоя, и на оня свят, ако ми помогнеш… моля те, помисли. Ти си първата и единствена, с която говоря по този въпрос.

– Къде искаш да заминете?

– Не знам, Палестина или Америка. Имаме роднини и на двете места. Но трябва да знам първо, че ти си съгласна, иначе няма какво да говоря с Хаим. Ще изберем заедно закъде да заминем, след като помислим добре. Няма да ми е лесно, но ще го убедя. Познаваме ви, имаме ви пълно доверие, ще се наложи да разбере, че нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем. Всичко може да пламне всеки момент и за нас да стане много, много сложно… искам да предваря събитията, пък дори и хората да ме считат за луда, че си оставям детето.

– Струва ми се нереално и несериозно това, което искаш, но ще говоря с Цено. Не ми е отказвал нищо до сега, не вярвам с това да започне. Ако се отнася до мен – ще го направя, защото знам, че дори да заминете ще е за малко и всичко ще се размине лесно и бързо. Но не мисля, че е правилно да осиновим бебето ви. По-скоро да сме настойници или нещо такова. Ще говорим с адвокат, най-вече за твое успокоение. Така добре ли е?

Ленка поклати глава, сякаш, за да потвърди нещо, което вече е знаела, придърпа стола по-близо до Мица и прегърна приятелката си, до колкото можа над огромния си корем. Двете жени опряха чела една в друга за една дълъга, тъжна минута. После Ленка се дръпна отново назад и реши да довърши всичкото сладко на масата направо от буркана. Мица се усмихна и стана да налее още вода на приятелката си.

                                                                         ХХХ

Ленка роди дъщеря си Нинел няколко месеца след като Германия нападна Полша. Бебето беше здраво и лесно за гледане, защото не плачеше и се хранеше добре. Мица и Цено се съгласиха да осиновят детето формално – Нинел винаги щеше да си остане дъщеря на Ленка и Хаим. Но политиката в света не вървеше на добре и Мица трябваше да признае колко разумна и предвидлива е приятелката ѝ. Ленка и Хаим щяха да пропуснат част от детството на дъщеря си, но това изглеждаше малка цена на фона на започващата война. Всички се молеха и вярваха, че войната ще ги подмине някак си, но се знаеше какво става с евреите из Европа и наистина за Донуга бе най-добре да напуснат, докато имаха все още възможност да сторят това. Всички връзки бяха използвани, за да може младият банкер и съпругата му да получат документите за пътуване. Бяха избрали да заминат при роднини в Ню Йорк. Трябваше да пътуват с влак до Париж и да стигнат след това възможно най-бързо до корабите, които тръгваха от Ливърпул за Америка.

Адвокат уреди подробностите около осиновяването, както и по прехвърлянето на апартамента на Донуга на Въжарови. Ленка и Хаим оставяха целия си живот в ръцете на Цено и Мица и младото семейство се чустваше едновременно поласкано и много притеснено от тази нова отговорност. Можеха и щяха да гледат детето, нямаше време за чакане – Донуга трябваше да заминат възможно най-скоро. Въпреки вестникарските статии, че всичко ще мине бързо, хората говореха, че започва нещо, на което не му се вижда края. Ленка не искаше да рискува по никакъв начин и нямаше да заложи на карта живота и здравето на семейството си в едно пълно с неизвестности пътуване. Нинел щеше да расте добре, спокойна и здрава при Въжарови, които имаха имоти, пари, чудесно място на село и сърца пълни с любов за раздаване – всичко нужно за добруването на едно дете. Ленка и Мица се бяха сближили през годините като сестри и нямаха нужда от много обяснения помежду си. Ленка знаеше, че Мица ще се грижи като родна майка за Нинел и всъщност се притесняваше повече за пътуването. Новините от роднини из Европа никак не бяха добри и двамата с Хаим трябваше да минат възможно най-леко, бързо и незабелязано през цяла Европа, за да се доберат до заветния Ню Йорк.

Донуга стояха до Великден на следващата година в България. Ленка нямаше много кърма, та хранеха Нинел с подсладено кисело мляко от мандрите. Мица пое постепенно грижите за бебето, което вече започна да разпознава хората около себе си. Малката възприемаше и двете млади жени с еднакъв ентусиазъм, защото обикновено се приближаха до креватчето с пълно шише или я вземаха на ръце, за да я забавляват. Ленка обичаше дъщеря си, галеше я, пееше ѝ, но обстоятелствата я бяха затворили и тя се отнасяше с бебето с някаква прикрита официалност. Сякаш не искаше да си позволи да свикне с детето, да му се отдаде изцяло и да му бъде истинска майка. Сякаш се пазеше да не се наложи да се разделя любовта си между бебето и Хаим. Толкова услия бе употребила да убеди мъжа си да заминат, че не можеше да се остави на емоциите и да се разпадне психически точно сега. Мъжете бяха заети с оправяне на формалностите по документацията и подробностите около пътуването, та вероятно заради това единствена Мица вникваше в състоянието на приятелката си. Знаеше, обаче, че ако сподели с Ленка наблюдението си – това можеше да попречи, вместо да помогне. Затова Мица поддържаше театъра, който Линка играеше и се преструваше, че всичко е наред както пред нея, така и пред мъжете.

След цялото суетене покрай подготовката, вечерта на тръгването дойде неочаквано бързо. Докато Ленка приспиваше Нина, мъжете и Мица седяха в кухнята на Донуга и гледаха къде явно, къде скрито към часовника на стената.

– Най-важното е да държите документите и парите плътно до вас, където да ги усещате постоянно и двамата да не се разделяте при никакви обстоятелства. – каза за милионен път Цено. Хриптенето му беше станало малко по-шумно, както всеки път, когато се изнервеше. Някак тихо, по своему, беше много окрилен от факта, че Донуга избраха него и Мица да се грижат за детето им, макар и временно, докато свърши войната. Ролята на баща беше нещо, за което той мечтаеше в най-скришните си мисли, но никога не изявяваше на глас, за да не засегне Мица. Знаеше как страда тя от бездетието им. И ето сега, неочаквано и непредвидено, се оказа, че е баща. Някакъв вътрешен порив го караше да стане всяка сутрин по-бодро за работа и да се връща вечер по-скоро у дома. Донуга заминаваха и настроението беше объркано – унило и приповдигнато едновеременно, но в душата на Цено тайно беше пролет. Той се срамуваше от това и с още по-голяма настоятелност обгрижваше заминаващите си приятели.

– Да, Мица ни уши вътрешни подсилени джобове, за да си сложим там всичко, което е важно. – Като че ли и на себе си припомни Хаим. Цялото заминаване за него беше полу-реално. Знаеше, че е най-доброто, което могат да направят с Ленка в дългосрочен план, но не му се искаше да мисли задълбочено върху всичко ставащо, защото нямаше да го понесе. Имаха невероятния късмет да са заможни и да имат приятели като Въжарови, които не биха могли да намерят и след векове търсене, освен ако Бог не ги бе благословил да срещнат. Изглеждаше, че оставя първородното си дете, за да спаси кожата си, но каква полза би имала дъщеря му, ако не заминеха и той се окажеше мъртъв в някой лагер след година? Ленка имаше право да живее, трябваше да мисли и за жена си и задължението си да се грижи за нея, което бе поел с цялото си сърце, когато се ожениха. Беше се опитвал да прави винаги правилното нещо в живота си и не проумяваше защо му се случваше всичко това.  За да може да издържи се опитваше да не мисли много и да не се задълбочава, а да направи и сега каквото трябва. Но всъщност всичко, което искаше в този момент бе да седне във влака и да се наплаче по-късно в тъмнината, след като жена му заспи изтощена от раздялата си с Нинел.

– Детето спи, можем да тръгнем за гарата. – каза някак делово и леко припряно Ленка на влизане при тях от спалнята в кухнята. Като че ли искаше да започне всичко по-бързо с надеждата, че това ще ускори нещата и да свършат по-бързо.

Мица се опитваше да не се разплаче, но това не ѝ се удаде. Стиска до последно, за да не разстройва и другите, но емоциите я обзеха изцяло и тя се разхлипа. Върбан веднага се намеси и каза със спокоен фалшиво-веселяшки тон:

– Хайде, че ще изпуснем влака, едвам намерихме толкова добри места. Вземете си храната, ще си довършите вечерята тамън докато стигнете сръбската граница. – после започна ненужно да повдига няколко торбички, които Донуга щяха да вземат със себе си. Багажът им беше минимален, но поне храна бяха взели за възможно най-дълго време.

Всички се раздвижиха и затръгваха, невярващи до един, че всъщност правят всичко това.

– Да не си забравиш плетената жилетка, че съм чула колко е студено нощем из влаковете и по корабите. – дърдореше Мица на приятелката си, бършейки припряно сълзите по лицето си. Мица оставаше с бебето в апартамента, само Върбан и Цено отиваха да изпратят Донуга до перона. Хаим се пресегна и прегърна Мица като родна сестра. После набързо излезе, без да погледне в детската стая. Беше видял дъщеря си преди да заспи и не искаше да се връща до детското креватче в този момент. Чакаха го много и неизвестни неща и искаше да се справи, да е опора на Ленка. Нямаше да може, ако видеше в този момент спящото бебе. Почти се затича надолу по стълбите, последван от Върбан. Цено остана последен, опитвайки се ненужно да подкрепи за лакътя Ленка през входната врата. Ленка стоеше в коридора, сякаш броеше дали е взела всичко със себе си. И тя не искаше да поглежда при Нинел, но не можеше и да тръгне, чувстваше краката си като каменни. Изведнъж се реши, прегърна рязко Мица и я задържа дълго, дълго в прегръдката си. После прошепна тихо в ухото ѝ:

– Обичай детенцето ми… – и преди Мица да може да отговори,  Ленка захлипа с обувки надолу по стълбите. Цено кимна на жена си и последва Донуга и брат си към колата. Мица почти затръшна вратата и изтича на прозореца на кухнята, за да може да види приятелите си на улица долу в сумрака. Вече нямаше за какво да се въздържа и зарида тихо и безсилно. Нинел се обади неочаквано, сякаш уловила цялото настроение. Тя никога не се будеше нощем, това беше странно и Мица се сепна, спомнила си изведнъж, че от този миг е единствената майка на това дете. Остави прозореца и влезе внимателно при бебето. Нинел се въртеше леко неспокойна и погледна някак въпросително силуета на Мица в отворилия се светъл процеп на вратата. Нинел не разбираше какво става, но по своему усещаше важността на момента.

Две нежни ръце я вдигнаха, приласкаха я, завиха я с одеялцето и леко я залюляха. Нинел почувства топлината на прегръдката и доволно запритваря очи в ритъма на тази жива люлка.

– Спи, мило, спи… всичко ще бъде наред… мама Ленка ще се качи на един голяяям влак, после на един още по-голям кораб, ще пътува до една голяяяма страна и когато оправи всичко там – ще вземе момичето си при нея…, а Нинчето ще е голяма и силна тогава… – заразказва убедително и успокояващо в тъмнината нежният глас на Мица и не беше ясно на Нинел ли говори или на някой, който нямаше как да чуе в този момент.

16708218_1565156996827648_1308569472545580511_n

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s