5. Кралицата на краставиците

– Не плачи, сине – ръката на старата жена галеше главата на Мица. Оставаше един ден до заминаването на младоженците за София и Мица най-после бе намерила извинителна причина да отиде до бащината си къща. Последните няколко дни от сватбата насам тя бе преживяла като в сън.

Семейството на Цено се опитваше да направи новия ѝ живот възможно най-лек. Къщата бе голяма, удобна и пространството в нея даваше възможност да си с другите, но и да се усамотиш, ако искаш. Чорбаджи Зако и Върбан ставаха рано и работеха повече и от останалите. Имаше толкова работа, че трудно стигаха хора за всичко. Животните бяха безброй, ратаите, които се грижеха за тях бяха цяла малка армия, а в планината над селото имаше няколко мандри, които трябваше да бъдат наглеждани постоянно. Рупка и Елена въртяха къщата, но бременната млада жена не можеше да върши много, защото беше твърде наедряла. Имаше слугини, които работеха, но имаха нужда от надзор, за да свършат всичко както трябва. Бяха избрани да не са мързеливи, но бяха неуки момичета и не всичко им идваше óтръки, все трябваше да им се показва и обяснява, докато свикнат. Когато станеха по-опитни обаче обикновено бягаха по София за повече пари и с надеждата да си намерят мъж измежду конярите, чираците или нисшия чин военни.

Всички у Въжарите се радваха тия дни и на новата си снаха, но като че ли най-вече се радваха на щастието на Цено. Той беше добро момче, никога не се противеше на решенията на баща си и брат си, никога не влизаше в конфликти с когото и да било, тихо понасяше тегобата на ежедневното си съществуване.  Беше добър ученик на село, а после завърши отлично и млекарското училище в съседния град. Стана чудесен специалист по подготовката на млечните продукти и наистина си разбираше от работата. Никога не предявяваше претенции или своенравие, присъстваше тихо и стабилно в бащиния си дом и в живота на семейството. Всички разчитаха на него повече, от колкото си даваха сметка. Цено работеше неуморно според силите си из мандрите на Въжарите и имаше само една тиха мечта в живота. Тази мечта си имаше име – Мица. Сега Цено живееше тази мечта и нямаше човек в къщата, които да не се чувстваше щастлив заради младия мъж.

Мица беше изумена от вниманието на цялото семейство, от вещите им, от храната, от толкова различния начин на живот, който водеха. Знаеше, че Въжарите са богати, но не осъзнаваше какво точно значи това. А това значеше, че имаха течаща вода в къщата, а ако искаха изворна – пращаха слугинче да налее от най-добрата чешма. На масата не ставаше въпрос има ли сирене, а какво сирене искаш. Ако имаш дрехи за пране не грееш вода, за да ги киснеш, а ги носиш в кош на перачката в горния скрит край на двора, до плевнята. Мица се събуди след първата си брачна нощ и не можеше да се ориентира на кой свят ходи. Трябваше да направи нещо, но не ѝ стигаше мисъл какво да е то, нито воля, за да скърши усмивката на всички наоколо. Не искаше да е там, а се чувстваше така на място сред тия хора. Скри бележката от Саво дълбоко в пазвата си, където усещаше ръбовете ѝ при всяко по-дълбоко вдишване. Имаше само няколко дни до заминаването ѝ с Цено за София, а тя искаше да отиде да поплаче при майка си и може би да измислят нещо заедно. Да посещава бащината си къща толкова скоро след сватбата не беше прието и редно в първите дни, но тя намери удобно извинение заради заминаването да отиде да си прибере сама някакъв изостанал багаж. Обикновено младоженците гостуваха в дома на момичето заедно след сватбата, но Въжарите разбраха, че Мица иска да отиде сама да се сбогува със семейството си и приеха това посещение като нормално при тези обстоятелства.

Когато Мица стигна до къщата на Гетови тя не очакваше, че ще завари само баба Милоша. Никой не предвиждаше, че Мица ще идва тоя ден и всички бяха отишли до съседния град на пазара. Имаха вече в обора си двете млади биволици и бяха отишли да потърсят оглавници, въжета и други необходими неща за стопанисването им.

Мица влезе в двора и мерна баба си да копка нещо с едно малко мотиче свита почти на две под прозорците на кухнята. При вида на старата жена и бащиния двор последните няколко дни живот в къщата на Въжарите изведнъж се изтриха от Мица, сякаш домашният вятър ги издуха като дим от главата ѝ. Тя си спомни коя е, почувства се отново себе си, не можа да го понесе и се разплака още там, до портата.

Баба Милоша недочуваше, но усети, че нещо се движи и се обърна да види кой е. Обръщането не беше лесно, но виждането беше, защото, като повечето възрастни хора, старата жена виждаше всичко надалеч, но не виждаше да вкара ключ в ключалка от близо. Баба Милоша съзря Мица с ръце на лицето да хлипа до ружата, за това пусна малката мотичка, хвана тънкото си бастунче и куцайки почти заприпка към любимата си внучка.

– Що морѝ, да не те натириха Въжарите? – не на сериозно посрещна тя момичето и понеже Мица се позасмя през сълзи, старата жена побърза да я прегърне.

– Не са ме изгонили, дойдох да се видя с майка и татко, че нали заминаваме утре на София.

– Нема ги. Отидоха на пазара. Я ела ти, седни, да те видя аз тебе, защо сълзи рониш? – баба Милоша говореше и почти дърпаше навътре към къщата Мица. – Да не се скарáхте с Цено нещо, свекървата да не те навиква, етървата да не те тормози… – баба Милоша изреждаше всички дошли в ума ѝ възможности, докато двете влязоха вътре и седнаха в одаята до огнището.

– Никой не ме тормози, бабка. Хората са добри, къщата им е хубава, имат всичко за ядене всеки ден, Цено е все засмян, не се караме…

– Що цивриш тогаз, мори? – недоумя баба Милоша. После изведнъж ѝ светна и се понаведе, като че ли да запази разговора в тайна и от празните стаи. – Да не те боля много, кога… с Цено… а?

Мица поклати глава със затворени очи.

– Ние не сме още правили нищо, бабка…

Баба Милоша не разбра отначало. После се наведе още повече.

– Що, мори, не сте ма? Да не е нефелен и в тая работа твоя Цено, ма?

– Ох, не, бабка, не… не знам… не сме даже опитвали.

– Ха! – изправи се невярваща бабата, като не изпускаше от очи внучка си . – Не сте даже опитвали? Ми какво чакате? Срам ли ви е? То може и полека, на тъмно, може да се не гледате, пък може и да не си съвсем гола.

– Бабка! – почти извика Мица, невярваща, че чува такива думи от устата на баба си.

– Нема бабка. Имаш си задлъжения! Въжарите чекат внуци. Нема да се дърпаш на Цено, а ако той се не сеща – ти ще го подкáчиш, сега сте мъж и жена, срамно вече нема!

Мица поклати глава със затворени очи. Изобщо не знаеше как да накара старата жена да я остави на мира. Беше дошла да се види с близките си, надяваше се да поговори с майка си, искаше да разбере всичко за бележката от Йоца – кога я е получила, какво още е казал Кирчо. Наместо това се налагаше да обяснява на баба си защо не е почнала да прави внуци на Въжарите. Нямаше и седмица от сватбата! После изведнъж реши да отговори на бабиния си удар с удар – какво пък, нека знае бабката, да не живее в заблуда. Мица знаеше, че каквото и да става – старата жена нямаше да я предаде на никого за нищо на света. Мица гледаше упорите в пода и заговори забързано, като че ли да изплюе навън от себе си толкова дълго критото мъчение.

– Обичам Саво. Не обичам Цено. Не го искам за мъж. Искам да чакам Саво, той ми е написал бележка, че е в чужбина, но ме моли да го чакам. Аз съм недокосната още, мога да се върна, можем да развалим сватбата с Цено Въжаров. Искам Саво… само него искам… ще направя всичко, за да съм с него… ще се върна да работя при Мадам Вичева, ще помагам и вкъщи, и по полето и ще го чакам. Той ще се върне и ще ме вземе, знам го…

Мица се задъхваше. Вдигна поглед към баба си и леко се стресна. Старата жена имаше такова изражение, каквото Мица беше виждала само преди бабиното тънко бастунче да заиграе с жилаво съскане по краката на малките. Баба Милоша не мигаше и гледаше Мица право в очите. За пръв път Мица видя в тоя поглед не старата ѝ любяща бабка, а властната, стоманена воля, която е крепяла това крехко тяло и е изкарала геройски цял един женски живот.

– Саво Петрашевия ли ма? Дето рипахте на хорото заедно?

Мица кимна.

– Той.

– Мхм… и дека е той сега?

– Не знам, някъде извън България, написал ми е бележка да го чакам, ще се върне, иска ме. И аз го искам. – Мица се попипа по пазвата, но не посмя да извади бележката. Баба Милоша се наведе към внучка си. Мица някак се стресна и се дръпна леко назад.

– Знаеш ли как се правят деца, мори?

– Бабка, не почвай пак с това, чу ли ме какво ти казвах до сега?

– Ти ме чуй! Деца се правят с мерака на мъжа и с любовта на жената. Мъжът гледа, гледа по света, обръща чело налево и надесно, мераците му влезнат през очите в главата. Имоти, власт, женска хубост, стока, пари, земя, челяд – всичко му влезне през очите, ама се не задържа в него, ами мине като вода по гъска около сърцето му, па се събере в кроча му. После като му дойде времето той го излее в жена си. Тоз мерак е, що прави децата.

Мица не мигаше. Бабата продължи:

– А жената? Жената е по-друго. Нейното чело гледа по-друго, нейните очи виждат по-друго. Любов виждат. Жената гледа, гледа, пък пусне това, дето го иска към сърцето. Види хубав мъж – поиска го – пусне го към сърцето и той там застава и остава – любов. Види чужда челяд – и тя поиска, пусне към сърцето, то там остане – пá любов. Види хубава дреха, поиска я – пак на сърцето я праща, докато не си я ушие – там седи, в любов. И кога сърцето не може повече да носи – прокърви. И тече надолу и жената има кръв всеки месец между краката. Това е любовта, що е дошла горница на женското сърце, баби, защото и то е сърце човешко, не може да носи безкрай.

Мица слушаше занемяла. Като че ли виждаше баба си за пръв път.

– И кога мъжкият мерак и женската любов се срещнат – тогава кръвта на жената спира, за да я даде на детето, що ще носи под сръце девет месеца. Това е детето – мерака на бащата и любовта на майката.

– Бабка… даже майка не ми е обяснявала така. И аз искам да имам деца, със Саво.

Баба Милоша се наведе съвсем до лицето на Мица:

-И как таа бележка, къде ти е пратил ще ти направи дете? Дека е Саво сега?

Мица вдигна сковано рамене, неспособна да отдели поглед от баба си.

-Ти не знаеш, Мице, ама аз знам. Саво гони мерака си. Каквото и да е туй, що прави сега – то е от мерак. И туй не е мерак по тебе. Не лъжи се, сине. Който има мерак по тебе – той ще те варди, той планината ще мине, а ако не мож-да я мине – ще я събори и пак ще те намери, за да е с тебе. Който те обича той в очите ще те гледа и всичката ти любов ще е готов да поеме. Саво тича подри мерака си, сине, и тоз мерак не си ти.

Мица наведе глава.

– Но аз го обичам…

– Пак го обичай, кой може да те спре? Но даже да го дочакаш, даже да се имате, даже деца да завъдите – меракът му винаги ще е другаде, сине. Такъв мъж не е за мъж. Такъв мъж е за генерал или за затвор, но не за мъж, не е за къща, такъв мъж къща не свърта. Децата ви може да нямат хляб да ядат, а неговия мерак ще е все другаде. Знай това от мене, сине. Не вземай такъв мъж. Ти ще трябва да се нагърбиш с всичко и любовта ти къщата ви да върти. Сърцето ти ще кърви до пръсване и кога се пръсне от много любов – Саво пак нема да е там, та да види.

Мица заплака, защото нямаше какво да каже. Заплака от любов и от мъка, заплака от безсилие и страх. Страхуваше се най-вече от това, че баба Милоша е права.

– Как да живея без него… – тихо промълви Мица.

– Не плачи, сине, той не заслужава. – ръката на старата жена се пресегна и погали главата на Мица. – Жената може да има много любов в сърцето си, но крие кръвта, дето тече всеки месец. Защото само жената си знае от какво е тая кръв, само жената си знае любовта и мъката, дето капят от сърцето ѝ от що са. Като ти стане много любовта, сине, не дръж я вътре, а на дреха я уший, на везмо я извези, на градинка я посади, на ядене я сготви, на хлеб я омеси, на песен я изпей – каквото душата ти каже, но навън я излей, та да се не пръсне сърчицето ти. Не давай на тая любов да командва живота ти, сине, защото ще го погуби. И трай, не казвай на никого с думи какво ти е вътре, защото хората ще са душмани на сърцето ти. Днеска с балсам ще го мажат, но утре с нож ще го избодат…

Баба Милоша избута леко и внимателно клекналото в краката ѝ момиче, изправи се, подпря се на бастунчето си и зашари бавно из стаята.

– Аз съм раждана средата на миналия век, баба. Прави сметка кога е раждана мойта баба. Кога тя е била млада е взела за мъж един хайдутин, Стоян се казвал. Хайдутувал той из Търновския край. Но меракът му си бил с мойта баба, искал я. Баща ѝ обаче я не давал на хайдутин и за това Стоян я откраднал. Завел я при майка си, били колибари из Еленския Балкан. Елена е високо, турски крак там рядко стъпвал и турците не командвали много-много из града. Стоян оставил хайдутлука и станал касапин, имал и малко ниви. Баба ми му родила двама сина и от това на него крила му поникнали. Повярвал си, че може и сам да бие турчина, станал непредпазлив. Не бил роден за роб, ама в робско време бил роден. Един път, на прибиране от полята към Елена двама турци ги сгащили до единственото мостче, което водело нагоре към града. Баба ми била с него във волската каруца. Каруцата била натоварена с оръжия под суджуците, защото Стоян оставил хайдутлука, но хайдутлука в сърцето не го оставил него и той помагал на дружината си винаги с каквото можел. Така пренасяли тогава и храна, и оръжия – под суджуците, защото в суджуците има мешано свинско, а турчин свинско не яде, та нямало и да рови из тях или да ги крадне. Дали тия двамата турци били известени от някого, че Стоян носи оръжия или случайно минавали от там и си наумили да го тършуват се не знае. Ама там били, на моста, спрели го. Приклещили Стоян, били двама срещу един, надвили го, заклали го. И до днес тоя мост се казва Стояновия мост, сине, кръстен е на бащата на моя баща.

Баба Милоша разказваше, но и вадеше от долапите малко хляб, мед и кашкавал, за да отреже един залък на Мица. Младите хора са винаги гладни, но поради другите си дела все забравят да ядат. А и няма по-добро лекарство за душата на едно дете от къшей подаден хляб. Мица пое от старческата ръка порязаницата без да мисли и задъвка, също както когато беше малка.

– Турците не взели нищо. Оставили заклания балканджия до жена му в колата, пълна с оръжия, суджуци и кръв. Така и пристигнала баба ми в дома си – окървавена и мълчалива. Видели я всички откъдето минала, но никой не посмял да я спре или заговори. Баба не пищяла, не плакала, бавно и траежливо рухоляла нагоре по стръмното с каруцата, а подире им се точела по земята тънка струйка хайдушка кръв и се губела из камънака и прахоляка… Баба ми гледала само напред с вдигната глава и закарала каруцата в къщи. Затиснала мъката, свила уста, погребала мъжа си и гледала майка му като своя до сетния ѝ ден. Седем месеца след погребението на Стоян ѝ се родил още един син. Хората говорели, шушукали дали е Стояново дете това, заченато два месеца преди смъртта на хайдутина или е малко турче, родено два месеца преди времето си. Баба ми го кръстила Стоян, на мъжа си това дете. Тя никога не говореше за смъртта на дядо, никога не делеше децата си, обичаше всичките еднакво. Когато аз бях малка тя вече беше отслабнала на воля и мерак за живот и само с мен говореше на края, защото всички други в къщата бяха все мъжки, аз съм сама една внучка.

Мица преглъщаше залците, които бяха по-сладки от всичко друго на света. Толкова обичаше старата жена пред себе си. Баба Милоша подаде една гаванка с мътеница на внучка си, да не ѝ е сухо.

– Питах я как се е спасила от турчина, как не са заклали и нея. А тя ми каза, баба, че никой не коли кралици.

Баба Милоша извади една краставица от кошницата със зелечуци на масата. Взе нож и внимателно отряза най-предната ѝ част колкото една малка монета, там, където краставицата е била пъпка и цвят, там, от където е расла нататък, за да стане истинска краставица. После взе с костеливите си пръсти това парче и го натисна внимателно в средата на челото на Мица. Това не беше новост – винаги, когато режеха краставици в къщи именно Мица получаваше предното парче, залепено на челото ѝ. Но сега за пръв път баба Милоша обясни:

– Когато повече нямаш сила да приемаш туй що иде отвън, когато душата ти е препълнена от любов или мъка, когато на очите ти им е додеяло вече да виждат какво става около теб – сложи си тая тапа на средата на челото там, от където сърцето ти гледа. Така ще запушиш дупката на любовта и мъката и няма да им даваш да те командват. Това командване не води до нищо добро, баба. Това командване може само да съсипе живота ти и да те убие. Сложи си тая тапа, не приемай хорското мнение, не търси ум и разум от мъж или от приятелка. Размисли сама и пак сама прецени си как да постъпиш, дръж високо главата и върви изправена по белия свят, сине. Не давай се никога на препълнено от любов или мъка сърце да те води, то е плизгаво, ще те подлъже да паднеш, да се пребиеш. Не предавай се никога и на хорските приказки – те ти не мислят доброто.

Мица не дъвчеше вече. Тя седеше на пода, в краката на старата жена, с хляб в едната ръка, с парчето краставица на челото и се чувстваше някак по-спокойна и уверена.

– Хората могат да мислят и да говорят каквото си искат. Ти не гледай това. Ти гледай разумното, гледай доброто, гледай децата ти да са нахранени, дрехите им да са чисти, съвестта ти да е спокойна. Докато мъжете воюват за мераците си – некой требе да пере и да готви. И на най-големия генерал некой му е прал и кърпил гащите, докат воюва! Баба ми минá през живота така, че остави само добро след себе си. Замина си с гордо дигната глава. Не знаем какво е било в сърцето ѝ, не знаем какво е преживяла, тя никога не каза. Дали е била непразна, кога са заклали мъжа ѝ пред нея? Какво са ѝ направили турците, как е оживяла, как е удържала детето вътре… Само тя си е знаела и отнесе това с нея си… Ако ти оставиш Цено сега – кой ти обещава, че Саво ще се върне жив и здрав? А ако се не върне? А ако нема мерак за теб повече? На Цено мерака е с теб, на Саво не е. И да е – как ще си храните децата, на едната любов живее ли се? Колко ще го чакаш, сама ли ще кукуваш цел живот? Сестрите ти кой ще вземе за невести, ако ти оставиш добър мъж като Цено сега? Имаш ли сърце да посрамиш майка си и баща си така пред цялата околия?

– Аз обичам Саво…

– Пак го обичай. Но не живей да го чакаш. Може да не го дочакаш. А и той не струва да го чакаш, ако те е оставил с една бележка да спиш сама. Бележката сложи в огиня, сине и не мисли за нея никога повече. Жената иска мъж до себе си. Сложи си тапа на челото, за да не страда душата ти. И помни – никой да не знае какво ти е вътре, защото никой не ти мисли доброто на сърцето. Саво иска да го чакаш да си начеше мерака първом, пък тогава да се появи , кога той прецени, че е дошъл твоя ред. Но той те не зема мома, дали сега ще те вземе, кога вече си била чужда невеста? Цено иска деца и дом. Децата ти ще искат хлеб и живот. Всеки ще ти иска нещо и нема да те жали, ако не го получи от теб, сине. Само ти си, която ще мислиш за сърцето си, никой друг. За това не давай на никой да те разплаква. Не давай на любовта и мъката да те водят. От мен запомни това. Сложи си най-добре тапа на челото, това да ти е звездата отпред на короната. И живей като кралица, сине, винаги с дигната глава. Ти решавай кога е твоя ред, не другите да те слагат по техния ред кога им дойде мерака. Кралица бъди в живота, сине. Кралицата на краставиците.

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s