4. Бележката

 

Лятото мина неусетно. Мица работеше усърдно в Ателието, а Цено беше в София, за да подготвя пускането на мандрите. За цялото лято той успя да се прибере едва два-три пъти, но липсата му не притесняваше Мица. Тя беше отдадена изцяло на сватбата си – роклята, чеиза, новите дрехи на домашните си за празничния ден, даровете за кумовете, роднините и многобройните поканени гости, както и върху ежедневното помагане в безкрайната къщна работа – месене, готвене, пране и чистене. Ходеше понякога и на няколкото малки ниви, които имаха и за които основно се грижеха майка ѝ с Йоца и Кунка. Вечер гледаше да сколаса да се прибере навреме, за да полее малката зеленчукова градинка, която имаха зад къщата – това я успокояваше и отмиваше умората от поредния трудов ден. Мица вършеше всичко, което можеше да я накара да се чувства заета и да отдели мислите ѝ от най-важното – предстоеше ѝ сватба с неправилния младоженец.

Крепеше я мисълта, че след сватбата щяха да се преместят с Цено в София. Не знаеше на какво се надява наистина – понякога си чудеше какво ще направи, ако види Саво някъде из широките софийски улици. Ами ако той е с друга жена? Ами ако се направи, че не я вижда? Ами ако я подмине? Мица не знаеше какво да мисли, не знаеше как ще реагира на една такава среща. Как би понесла гледката на това той да е с друга жена? Какво щеше да му каже за себе си – невестата на Цено Въжаров? И бързаше да задуши всички подобни мисли в много работа.

Роклята ѝ стана прекрасна – изцяло по новата мода, както беше виждала по журналите. Мица преработи подарения от София модел, вплете свои елементи в кройката, стесни я и добави няколко лежерни басти точно на талията отзад. Те придадоха допълнителен обем на полата и при ходене поднасяха елегантно цялата задна част ту на едната , ту на другата страна, придавайки тържествена официалност и тежест на цялата фигура. Ефектът беше поразителен и Мадам Вичева поздрави от сърце най-добрата си ученичка.

– Ще стигнеш далеч с тази дарба, Мице. Радвам се, че взе правилното решение и за сватбата, и за роклята си. – каза тя и неочаквано добави от себе си едно бяло венче от изкуствени дребни цветя за коса. То беше внимателно положено върху набрана кремава коприна, покрито с тънка бяла хартия и красиво опаковано в изящна квадратна кутийка. Никой в селото не беше виждал толкова нежна изработка, личеше си, че това е скъп подарък.

– Поръчах го специално за теб на една приятелка от Виена, когато разбрах, че ще се жениш. Много съм доволна, че дойде навреме. Бъди щастлива, момиче и винаги разумна в изборите си. – нарече я майсторката няколко седмици преди сватбата. Мица прегърна добрата жена насреща си. Знаеше, че Мадам Вичева държи на нея, но сега разбра, че я обича и като дъщерята, която никога не е имала.

Около две седмици преди сватбата се прибра и Цено от София. Каза ѝ, че нещата там вървят много добре и са уредили с Върбан хубаво място за живеене недалеч от Хаим и Ленка. Мица много се зарадва, защото Донуга бяха единствените хора, които познаваше в този голям град и мисълта, че ще са наблизо ѝ действаше много успокоително.

Сутринта на сватбения ден слънцето от рано се показа и огря селото с топлите си есенни лъчи. Мица отвори очи и дочу в  далечината глухото кънтене на Музиката. Хората се събираха с нескрита възбуда, за да гледат сватбата на хубавата Мица и Въжарския син Цено. За тая сватба се говореше от месеци из околията и всички се приготвяха да излязат по улиците, откъдето сватбарите щаха да минат. Мица стана и отиде в голямата обща стая, където вече я чакаха всички жени от семейството.

– Ха, добро утро, младоженке! – посрещна я Милкана и ѝ наля хладка вода в легена, за да се измие. Йоца, Кунка и особено Достана вече се бяха приготвили, даже закусили и сега нетърпеливо препираха да се накипрят с новите си рокли. Те чакаха за това толкова отдавна, че дори баба Милоша беше безсилна да им пречи още дълго, въпреки страховитата помощ на тънкото си бастунче. Бяха се разбрали момичетата да облекат роклите в последния момент преди излизане, за да ги запазят гладени и чисти възможно най-дълго.

– Е, наспа ли се вече, марѝ? Хайде да се оправяш, че хората сега ще чукнат и като не си готова ще се върнат. – не пропусна да заплаши присъстващите баба Милоша, докато същевременно размахваше недвусмислено пръст към Достана. Малката хем обичаше баба си, хем се боеше от постоянното ѝ мърморене, костеливите криви пръсти и тънкото бастунче, което жилеше, ако успееше да изсвисти на голо място по човека. Достана се беше излъгала да опита само веднъж, но и това бе достатъчно, за да го избягва вече като огън.

– Е, да се върне, ако му е толкова мерака… – не ѝ остана длъжна Мица, докато се плискаше с чистата вода. Слънчевите лъчи се прокрадваха закачливо през малките прозорчета и играеха на гоненица в разпуснатите коси на младоженката. Тя беше прелестна и Йоца и Кунка наблюдаваха с благоговение кака си. Милкана помогна на дъщеря си да се оправи, докато чакаха една хубава комшийка да дойде да я забули. Имаше поверие, че забулването трябва да се направи от млада, щастливо омъжена жена с живи родители, за да потръгне и животът на младоженката по същия успешен начин. Всички се въртяха и вършеха някакви малки, почти ненужни неща – нямаха търпение сватбата да започне.

Мица влезе в малката стаичка, където я чакаха готовата рокля, тънките чорапи и приказните обувки. Роклята беше снежно бяла, по новата мода и личеше, че е майсторски ушита. Мадам Вичева беше вложила цялото си майсторство да помогне на Мица да доизкусурят всеки малък детаил. Сега с помощта на Милкана Мица внимателно нахлузи това произведение на изкуството през главата си. Полите на роклята полегнаха нежно около момичето и кротко се постлаха по пода на стаята. По-малките сестри с притаен дъх заразглеждаха Мица, за да запомнят всеки детайл. Кака им стоеше крехка и ефирна, а слънчевата светлина бегливо целуваше тялото ѝ през листата на ореха в градината. Милкана сложи ръка на устата си и леко изхлипа от щастие, а после забърза да отвори входната врата на комшийката, която хлопаше отвън.

– Како, много си красива, пу, пу, да не са ти уруки. – каза с блеснали очи Йоца, като притеснено вътеше ръце зад гърба си.

– Дай Боже и ти скоро, сестро, ще се намери и за теб добро момче. – каза Мица, докато оправяше невидими гънки по роклята си.

-Како… – почти страхливо захвана Йоца. – Имам нещо да ти дам…

-Има време, Йоце, не съм тръгнала още.

Измежду шума на къщното суетене и двете чуха да се отваря входната врата.

– Я да видим има ли тук млада жена за забулване? – весело подвикна гостенката от вратата и двете с Милкана се запътиха към стаята на булката.

– Ах, Бошовице, да си жива и здрава, каква красавица си отгледала, мома като слънце, ай хаирлия да е венчилото днес… – плесна с ръце и занарежда комшийката още с влизането при Мица.

– Дай Боже, пък след някоя година и твоите. – отговори Милкана и отвори кутийката с венеца, подарък от Мадам Вичева.

Воалът беше гъст и дълъг до земята. Жените го закрепиха с фиби около главата на Мица и сложиха най-отгоре виенския венец. Мица обу и софийските обувки върху тънките чорапи и се изправи. Всички в стаята ахнаха, толкова красива, скъпа и неземна изглеждаше, че им беше трудно да повярват, че това е тяхната Мица.

– Хайде сега да те залостим тук, че се чува Музиката вече близо, сега ще чукнат! – Милкана заразтребва ненужно дрехите из стаята, подбирайки с недвусмилени жестове момичетата на излизане. Всички се изнизаха, защото криенето на булката беше ясен знак, че сватбата започва. Милкана остана последна, обърна се и погледна Мица с истинска любов. После я хвана за ръцете и майчински я нарече:

– Бъди жива и здрава, чедо. Ти си чудесна дъщеря. Да ти е лесен и плодовит животът. Да дочакаш пра-пра внуци да жениш, да илядѝш.

Очите на Мица се насълзиха. Тя знаеше колко много я обича майка ѝ и знаеше, че днес напуска бащиния си дом завинаги. Залисани вечно в работа, а напоследък и в подготовката за сватбата, майка и дъщеря почти нямаха време само за тях двете. Мица се наведе и целуна майчините ръце.

– Благодаря ти, мила майко, за всичко, което си направила за мен. Ще гледам да се отплатя с каквото мога и ми е по силите. Ще гледам да съм най-добрата снаха, за да се гордееш с мен.

Двете жени се прегърнаха и се опитваха да не плачат.

– Хайде сега, дай да се веселим, че всички ще ни гледат, да не са ни зачервени и подути очите. – първа наруши мълчанието Милкана и погали милото лице на дъщеря си. – Ще живееш добре, добро момче вземаш.

Мица кимна, борейки се със сълзите си и заоправя съвсем ненужно воала и роклята си. Майка ѝ излезе, за да види близките роднини в кухнята. Всички се събираха в момината къща, за да чакат момковите сватбари. Те пък минаваха първо за кумовете, а след това за булката, за да се отправят чак тогава към църквата.

Вратата на стаята леко изскърца и Мица видя главата на Йоца да се подава в процепа.

– Како, сега може ли?

– Какво, Йоце?

– Да ти дам нещо.

– Какво е то? – Мица слушаше разсеяно, защото музиката думкаше вече долу пред портите.

Йоца извади малко, сгънато листче и го пъхна в ръката на кака си.

– Кирчо ми го даде, заръча непременно да го получиш.

Чу се шумно думкане по портата.

– Бре, бре, бре, бре, бреееейййй! – огласиха махалата задружни мъжки гласове и отекнаха в Балкана над селото. Музиката свиреше, а хората говореха, подвикваха и се смееха.

– Отваряйте вратите, имаме мома за вземане, брееййй! – викаха отвън.

Няколко млади братовчеди на Мица бяха залостили вратата отвътре и го удариха на пазарлък. Малкият ѝ брат Димитър, чието задължение беше да опази кака си, участваше с цялото си сърце.

– Ми колко пари давате за нея? –  извика той, както го бяха научили тая сутрин.

– Даваме пет гроша! – чу се глас от другата страна на портите и всички завикаха одобрително.

– Пет гроша? За пет гроша няма да отворим даже прозорец, вървете си! – силно извика обратно Димитър и всички се засмяха, докато го хвалеха как добре се справя с пазарлъка.

Мица и Йоца гледаха крадешком иззад пердето на стаичката, опитвайки се да не го мърдат, за да останат незабелязани за хората отвън. Като видяха, че пазарлъкът приключи с победа на младоженския род и Ценовите сватбари нахлуха в двора, двете се разбързаха да затворят вратата на стаята отвътре здраво, а Мица се скри зад скрина. Забеляза мимоходом, че още държи листчето от Йоца в ръката си и бързо го пъхна дълбоко в пазвата си. Щеше да го погледне по-късно, когато имаше време за това.

Сватбарите превзеха и къщата, а Цено успя да намери булката по-бързо от очакваното. Беше облечен по софийската мода и изглеждаше почти красив в скъпия си костюм. Сияеше от вълнение, а очите му радостно грееха иззад дебелите рамки, докато се опитваше да не кашля много. С празнични викове и музика сватбарите извървяха пътя до църквата, където поп Динко ги чакаше нагласен в най-скъпия си патрахил. Църквата не можа да побере всички желаещи да присъстват, та някои останаха да надничат от двора. Свещеникът изпълни дългия вариант на ритуала с цялата си сериозност и от сърце. Познаваше и двамата млади от деца, а пък родителите на Цено бяха едни от най-щедрите дарители на църквата в селото. Пушки и викове на радост известиха излизането на младоженците на двора. Децата и младите момичета се надпреварваха да събират падащите по тревата дребните монети с жито, ориз и бонбонки увити в стегнати малки тюлени вързопчета, които шаферките разхвърлиха за плодородие над главите на Мица и Цено. Момите искаха да сложат вечерта под възглавниците си по едно такова тюлено вързопче, за да сънуват бъдещия си съпруг. Тюлено сватбено вързопче специално от Въжарска сватба пък си беше направо гаранция за богатство в един бъдещ брак. Децата просто се радваха на самата надпревара и на одобрителните възгласи на околните.

Сватбеното шествие зави тържествено към центъра на селото, където в големия двор на Въжарите кипяха тенджери и баки, пълни с храна, а на жар се въртяха няколко агнета. Бяха предвидени не само гостите, но и всички хора в селото, особено по-бедните. Беше традиция да се дава храна от сватбата на всички гладни, та да е богат и сит живота на младите. Обядът се проточи, многобройните гости поздравяваха чорбаджи Зако, даваха пари и подаръци на младоженците и се веселяха. Виното се лееше, децата се гонеха, а шумът достигна апогея си, когато младите решиха да отидат на площада, за да извият сватбеното хоро. Музиката не спираше вече часове наред, но около нея настъпи истинско оживление, когато тръгна по улицата. На мегдана вече чакаха почти всички, които не бяха поканени във Въжарския двор.

Мица пристъпваше леко, хванала под ръка Цено. Той не беше пил много, но имаше щастливия, зачервен вид на младоженец, който дълго е чакал този ден. Не беше играл хоро до днес, но Музиката подкани всички на едно специално булчинско хоро и Цено не пусна лявата ръка на Мица, когато тя застана начело с малка кошничка в дясната ръка. Хората бързаха да се хванат, защото булчинското беше най-дългото хоро за деня и всички искаха да участват. Музиката свиреше малко по-бавно от обикновено, за да може и Цено да навакса със стъпките. Мица го поглеждаше усмихната от време на време, защото разбираше какво му струва това усилие. След съвсем кратко време първият плащач застана до Мица, пусна банкнота в кошничката ѝ, взе я от ръката ѝ и застана начело на хорото.

Цялото село се бе изсипало плътно около площада. Всеки искаше да има наблюдения от първа ръка за безкрайните часове клюки по пейки и седянки по-късно. Музиката свиреше от сърце, но ръководителят ѝ бай Славчо отклоняваше поглед от Мица, ако очите им случайно се срещнеха. Беше му трудно да отдели богаташката булка от момата, която преди година друсаше везани ръкави на Грънчарското хоро на същия тоя мегдан. По-личните хора на селото изчакваха реда си, за да сложат пари в кошничката и да поведат хорото поне за половин обиколка, а Мица пристъпваше уверено, но кротко зад всеки следващ водач. Всички от семействата на младоженците се бяха уловили и играеха с гордост. Само баба Милоша седеше пременена в нов сукман до Бошо, който пък изпъваше снага на единия от специално донесените за тях столове. Беше облечен с ново сетре, на което беше сложил Войнишкия кръст за храброст, III-та степен, посребрен, с напречни линии, връчен му за заслуги след края на войната. Чорбаджи Зако водеше наперено хорото, а новата свекърва Рупка ситнеше плътно зад Цено. Извисена на ръст почти наравно с Върбан, сестрата Калинка се опитваше да подражава на движенията на Мица, но дори спазването на такта на хорото очевидно я затрудняваше. Плътно до нея се бяха хванали едно след друго момичетата на Гетови Йоца, Кунка и Достана. Жената на Върбан Елена беше бременна с второто им дете и стоеше отсрани, хванала плътно за ръчичката три годишната им дъщеря Зарка. Хорото беше многобройно, из него красивите шарени сватбени носии се смесваха с по-новите градски дрехи. Всеки беше избрал това, което му отива и му е по джоба, но всички бяха доволни, че присъстват на това значително за околията събитие.

Хорото завърши и хората се разпиляха из площада така, че да са готови на минутата за следващото. Всеки бързаше да пийне глътка течност според възрастта си – децата лимонада, възрастните от скъпото тежко вино, което чорбаджи Зако беше изкарал в огромна бъчва за селото. Беше докарано чак от Мелник още преди няколко седмици, но хората се редяха да опитат, преди да повярват наистина, че чорбаджията се е бръкнал толкова дълбоко за тая сватба. Имаше и дамаджани с Осмарски пелин за почитателите на бялото вино и за тези, преяли на богатата трапеза в двора на Въжарите.

– Оле, че горчив тоя пелин, чорбаджи Закоооо! – подкачаха сватбарите младоженците. – Специално си го поръчвал да е толкова горчив… Горчив!

– Горчив ли каза някой? Я да се подслади веднага! Горчиво! – подхванаха хората и се заобръщаха да потърсят с поглед младоженците из множеството.

– Горчиво! Гор-чи-во! – подхвана площадът. Мица, която говореше с момичетата от Ателието се обърна и видя Цено застанал наблизо. Усмихна се от неудобство и се изчерви цялата. Трябваше да е център на внимание през целия ден, беше подготвена за това, но я обзе треперлив свян да показва чувства по средата на площада на селото. Цено внимателно я хвана за ръка. Наведе се и леко докосна устните ѝ със своите, опитвайки се да не кашля и да не я притесни по никакъв начин. Целувката му беше мека, благодарна и нечакаща отговор. Мица почувства как я облива едно топла нежност към новия ѝ съпруг. Беше казала „да“ в църквата с цялата сериозност на това обещание. Сватбата надминаваше по блясък и най-смелите ѝ очаквания и най-малкото, което можеше да направи в замяна беше да се усмихне на Цено след целувката и да стисне нежно ръката му. Щастието, което той излъчваше беше заразително и тя се засмя с неудобство под одобрителните възгласи на сватбарите, които не изпускаха нито едно тяхно движение.

Хората от долния край на площада позашумяха и всички се обърнаха към шосето, което минаваше от там по пътя си към София. Мица видя как множеството се разделя почтително, за да мине елегантно облечен в ловджийски дрехи мъж на средна възраст. Докато разбере какво става, Музиката гръмко удари чинела и захвана „Шуми Марица“.

– Царят, царят… – достигна като по вятъра до нея и тя усети прималяване. Усмихнат, с деликатни черти и живи очи, към нея пристъпи царят на България Борис Трети. Цено се беше вцепенил до такава степен, че дори не кашляше. Царят стигна до младоженците и спря точно пред двамата.

– Поздравявам ви със сватбата и ви желая здраве и голямо, щастливо семейство! – приятният му баритон накара хората наоколо да възкликват одобрително един през друг и почтително да изръкопляскат. Борис Трети се обърна към адютанта си, който стоеше изправен почти мирно на около две крачки зад него. От една кожена чанта, висяща през рамото му, адютатнът извади малка кесийка и я подаде на царя.

– Приемете този подарък от мен като израз на най-добрите ми чувства към вас и бъдещето ви. – Монархът извади златен наполеон и го подаде на Мица. Тя го взе, опитвайки се да благодари, но думи не излязоха от устата ѝ. Цено се окопити пръв и отговори:

– Благодарим, Ваше Величество. Господ здраве да дава и на вас, и на семейството ви!

Борис Трети благодари усмихнат с кимване и погледна хората наоколо.

– Весело ли върви сватбата? Как е животът, добра ли е реколтата?

Хората го гледаха усмихнати, но притеснени. Не всеки ден се виждаше цар на живо, а той беше така обикновен и така необикновен едновременно, че повечето се опитваха просто да запомнят всяка секунда от присъствието му. Чорбаджи Зако и няколко от по-първите мъже на селото се обадиха почти едновременно:

– Благодарим, че ни уважихте, Ваше Величество. Дано сте имали успешен лов в нашата околия, не знаехме, че сте наоколо! Сватбата е идеална, а реколтата богата, добре върви живота, доволни сме, благодарим на Бога и на вас!

Борис Трети ги поглеждаше с внимание един след друг докато говореха, а жените отстрани кимаха енергично в знак на съгласие и обелваха по някоя и друга дума, коя по-високо, коя по-ниско, без да свалят поглед от него. Повечето хора бяха виждали монарха само на снимка във вестника и ставащото в момента щеше да се предава като събитие с поколения напред. Изведнъж царят забеляза Бошо, който седеше на самоделната си количка. Монархът тръгна отривисто към него, а Бошо се изправи с усилие и се поизпъна, докато отдаваше чест на застаналия пред него цар.

– Здраве желаем, Ваше Величество! – израпортува по военному той, докато царя отдаде чест в отговор и му подаде ръка.

– Как сте, как сте, добре ли поминувате – стисна десницата на Бошо монархът и му се усмихна топло.

– Благодарим, женя дъщеря си днес, Ваше Величество. – похвали се с гордост старият войник.

– Браво, да сте живи и здрави всички, да се радвате дълги години на деца и внуци. – нарече ги царят, а Бошо се престраши да отговори.

– И вие, Ваше Величество. Чакаме престолонаследник след принцесата, всички чакаме!

Борис Трети се позасмя:

– Дай Боже, може и скоро да разберем, знае ли човек…

Монархът разговаря с хората още десетина минути, разходи се из площада, размени по няколко думи с всеки, който се престраши да му говори и се отправи с енергична крачка към черния си Студебейкър. Качи се на стъпалото, обърна се и помаха лично на младоженците и на Музиката, която го изпрати с ентусиазиран туш. Адютантът и шофьорът затвориха вратите и също се усмихнаха на селяните, преди да отпрашат към София.

Площадът завря и закипя. Музиката не изпусна момента и даде пълна свобода на едно право тракийско хоро, което да даде на хората възможност да освободят енергия, без да ги изморява. По-младите веднага се нахванаха, а по-възрастните се убеждаваха надговаряйки се един друг, че на техния площад току-що беше се разхождал царят на България.

Мица бе заобиколена от най-близките си роднини и приятелки, всяка от които искаше лично да пипне царския наполеон. Рупка стоеше до Цено и си приказваха за това как не е имало възможност да направят снимка, защото бяха ангажирали фотографа да направи сватбената снимка в къщата, а чорбаджи Зако обсъждаше с Върбан и Бошо автомобила на царя. Музиката и яденето продължиха до късно вечерта, селото не бързаше да се прибере. Това беше сватба, която щеше дълго да се помни.

ХХХ

Късно вечерта Мица пристъпи за пръв път в новообзаведената младоженска спалня. Рупка беше отделила за тях на втория етаж на чорбаджийската къща една широка южна стая, която гледаше към градината. Беше пълна с модерни мебели и Мица си помисли, че само те струват колкото цялото старичко обзавеждане в бащината ѝ къща. Подвоуми къде да остави чантата си, пълна с пари и дребни подаръци. Цено все още държеше вратата отворена така, че Мица да може да мине, а той да остане леко отвън.

– Аз ще сляза да проверя нещо долу и ще дойда след малко, ти се оправи и си почини. – Цено се усмихна на жена си и я остави да се ориентира в новата обстановка. Мица знаеше, че той няма какво да гледа долу, но му беше благодарна, че ѝ даде възможност да си отдъхне за малко сама от този толкова шарен, шумен и нереален ден. Тя мина с беглив бърз поглед стаята, забеляза еднаквия десен на красивите пердета и на покривката за спалня, пристъпи по плътния килим и погледна през прозореца. Ябъковите дървета, натежали от плодове, ѝ помахаха едва доловимо в меката светлина на залязващия ден, а мрежестата люлка, закачена между две от тях се поклати примамливо, залюляна от балканския вечерник. Значи, това щеше да е тяхната стая в чорбаджийската къща. Тук щяха да спят, когато са на село, тук щеше Мица да си донесе скрина с чеиза, тук щяха да тичат децата им. Мица приседна с лека въздишка на ръба на спалнята, все още разглеждайки с любопитство резидавите стени със сребърни клонки по тях, малкия полилей и двата стола с меки седалки. Не беше сигурна дали да съблече сватбената си рокля или това беше работа на младоженеца. Не беше говорила с никого за това, тази част на женитбата беше оставила да се случи сама и както дойде. Сега усети, че дрехите я бяха стегнали от дългото носене и опита да поотпусне роклята поне на талията. Сети се, че беше сложила царския наполеон в чантата с парите, но ѝ се стори неудобно да вади сега банкноти по спалнята, за да го търси. Реши да махне поне воала и да събуе обувките до спалнята. Пооправи бюстието и пръстите ѝ напипаха сгънато листче между гърдите.

„Кирчо ми го даде, заръча непременно да го получиш.“ – спомни си тя думите на сестра си и мислите ѝ лудо се завихриха около бележката, повличайки я в неудържим водовъртеж. Кой Кирчо? Кирчо – по-малкия брат на Саво ли? Защо Йоца не ѝ каза по-ясно от кого е, кога я е получила, защо не ѝ даде бележката веднага, защо не я накара да я прочете още сутринта? Пръстите на Мица се надпреварваха с мислите ѝ и тя грохна на спалнята, за да може да понесе съдържанието на най-накрая отвореното малко парче хартия. Очите ѝ зашариха за миг върху цялото написано, като че ли двоумейки се дали изобщо да четат ред по ред.

„Да ти напиша и изпратя тази бележка е голям риск и за двама ни. Не съм в България. Обучавам се. Мисля за теб всеки ден. Обичам те. Чакай ме. Саво.“

Стисна бележката в шепа до гърдите си и затвори очи. Всичката кръв на младото ѝ тяло бе избошувала нагоре и сега пулсираше в главата ѝ. Сякаш се чудеше дали веднага да се пръсне на всички страни от там или да чака някакъв незнаен сигнал, след който да я залее изведнъж надолу и да я удави. Сърцето ѝ беше празно и биеше бавно, с ням оборот. Не се сети да диша.

„Обичам те. Чакай ме.“ И любимата комбинация от любимите четири букви, написани собственоръчно от любимата ръка. Саво. Защо? Защо сега, къде е това „не в България“, как мислиш за мен, а не ми даде сигнал за това толкова дълго, как ме обичаш, а ме забрави, как да те чакам, когато ти ме изостави, как да живея занапред, когато всичко в душата ми е кухо, къде си…

Вратата леко скръцна и по-скоро по инстинкт, от колкото по воля Мица мушна малката бележка под възглавницата до себе си. Опитваше се да се върне в реалността. Погледна ябълките през прозореца и забеляза успокоителната щептящата гонитба на къщната светлина и градинския здрач из листата им. Люлката вече не се виждаше, но Мица чу напевното поскръцване на въжетата ѝ. Тя беше булка, това беше новия ѝ дом, а на вратата я чакаше младоженец за първа брачна нощ. Задиша учестено и се насили да се обърне. Усети как я обзема паника и за миг пожела с цялото си същество да изскочи през вратата и да побегне в нощта. Къде да отиде? Краката ѝ бяха като заковани.

– Харесва ли ти стаята? – Цено се усмихваше по обичайния си кротък начин и Мица усети топлината на всяка изречена дума.

– Чудесна е, толкова модерно обзаведена. Майка ти ли избира всичко?

– Предимно аз, от София. Знам любимите ти цветове и знам какво харесваш като обзавеждане по журналите на Мадам Вичева. Опитах се да намеря неща най-близко до идеала ти за стая. Надявам се поне малко да съм успял.

За пръв път двамата бяха заедно насаме и вече женени. Мица се разкъсваше. Цено присъпи към нея и погали хубавото ѝ лице. Наведе се и целуна косата ѝ. Мица затвори очи. Не искаше да е тук, не искаше и да избяга.

– Това беше най-хубавия ден в живота ми, Мице. Благодаря ти, че се венча за мен.

Цено започна да ѝ помага да свали булчинските одежди. Беше нежен и внимателен, бавно се възхищаваше на всеки сантиметър от любимата си жена, за която бе мечтал толкова дълго. Мица се бореше със себе си.

– Цено, трябва да ти кажа нещо много важно. – започна най-после тя. Бе събрала смелост и реши да бъде искрена за ставащото – поне толкова заслужаваше Цено.

– Не, няма нужда да ми казваш нищо, Мице. Нека оставим тоя ден да е така съвършен, както беше. Имаме толкова време пред нас, за да си говорим. Каквото и да имаш наум – преспи и тогава ще ми го кажеш. Искам само да те погледам. Не бързам за нищо. Ще ми станеш жена наистина, когато ти пожелаеш.

Мица заплака. Стоеше в новата си къща, полу-гола в новото си скъпо бельо срещу съпруга си и плачеше. Плачеше нямо, тихо и безутешно. Наведената ѝ глава потреперваше леко, а сълзите ѝ капеха безшумно и попиваха безвъзвратно в плътния килим. Цено се пресегна и започна да я гали. После я поведе тихо към брачното им ложе. Положи я на дясната ѝ страна на възглавницата, вдигна краката ѝ на леглото, зави я кротко и легна плътно зад нея, като остави завивката за сигурна бариера помежду им. Така ненастоятелно, постоянно и нежно галеше тресящото се от хлипове тяло, че Мица се разрида още повече. Сълзите ѝ напоиха красивата възглавница и поеха звука на мъката от устата ѝ. Мица чувстваше, че няма сила повече да стои в реалността на този ден и се отпусна постепенно в спасителния сън с последните конвулсии на плача.

Цено усети как жена му заспива, погали леко главата ѝ и нацелува крайчетата на косата ѝ върху завивката на гърба. После се отпусна полека, благодарен на Господ за този ден и за това, че успя да не кашля, докато Мица плачеше. Заспа с тяло плътно зад това на жена си. Ръката му обгръщаше като страж лявата ръка на Мица върху завивките. В дясната си ръка отдолу под възглавницата тя стискаше в съня си бележката на Саво.

gora1

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s