3. София

3бм

Мица примижа срещу пролетното слънце, което тичаше между напъпилите клони на крайпътните дървета и се надбягваше със Ситроена. Изкара есента изцяло отдадена на работата си, усвояваше шивашкия занаят леко и с голямо удоволствие. Опитваше се да не мисли за Саво и към Коледа с изненада установи, че за това ѝ помогна най-много Цено. Още от оня октомврийски следобед, когато той дойде да донесе у тях пълното менче с подквасено биволско мляко (което майка ѝ кой знае защо беше поръчала от стопанството на Въжарите) и се разговори с нея, Мица неусетно свикна с присъствието му наоколо. Цено беше се заговорил и с Бошо и след време започна да му носи инструменти, които имаха нужда от поправяне. Оставаше в работилничката с часове на приказка с баща ѝ и това изглежда се нравеше доста на по-възрастния мъж, който често говореше на домашните си после какво са обсъждали. Понякога Милкана изнасяше на двора филии с олио и червен пипер на децата и Цено с удоволствие се включваше в яденето. Децата го обичаха, защото се смееше с тях на дребните неща – как подскача щурецът в затворените шепи на Димитър, как мравките винаги се връщат по избрания път, колкото и да ги отклоняваш и как котката съска, ако посегнеш да ѝ оскубеш мустака. През по-студените дни Цено минаваше понякога през Ателието на Мадам Вичева, за да се поразговори с нея за общи познати от София, като не пропускаше да донесе на момичетата пълна кесийка с топли слънчогледови семки или малко сушени плодове. Някак естествено след това той изпращаше Мица до къщата ѝ, оставаше да я види как се качва по стълбите и си тръгваше надолу леко засмян както винаги, ходейки по-бавно заради постоянно хриптящите си гърди. Мица се улови, че поглежда по-често през прозорците на Ателието към улицата в следобедите, когато беше възможно Цено да се появи. Присъствието му винаги беше тихо, но много успокояващо, лишено от всякакъв блясък, но удобно и някак топло и Мица осъзна, че това ѝ харесва. Тревогата и болката от отсъствието на Саво, това, че той нито писа, нито се появи месеци наред, самотата на любовта ѝ и това, че не говореше с никого за нея я изтощаваха неимоверно и Мица разбираше, че има нужда от спокойствие. Такова спокойствие ѝ осигуряваше само присъствието на Цено и когато той ѝ предложи да се сгодят, това предложение ѝ се стори някак естествено.

– Обещавам, че ще живееш добре с мен. Ще гледам да не ти липсва нищо. Не мога да върша всякаква работа заради задуха, но тази, която мога да върша ще стигне, за да ни храни и да живеем добре. – каза просто и без много предисловия и емоции Цено една вечер, докато вървяха към къщата ѝ. Мислите на Мица веднага хвръкнаха към Саво. Колко искаше тя да чуе тия думи от неговата уста… Но Саво го нямаше, не ѝ писа, не се обади и сигурно я беше забравил. Както каза и Мадам Вичева – София е пълна с хубави момичета, за какво му трябваше на един нов софиянец Мица от село? Ако наистина я искаше, щеше да е сгоден за нея до сега. Болката от това, че я остави и обидата от това, че не я поиска за годеница преди да тръгне, с времето се сляха в едно и постепенно обградиха и сковаха в щит сърцето на Мица. Цено не говореше настоятелно, но и не молеше. Напевният му глас по-скоро обясняваше. Мица не отговори нищо, а и той не очакваше. Цено знаеше да изчака и да бъде спокоен, в това му беше силата. Мица не говорѝ с никого през следващите дни, а и никой от домашните ѝ не я закачаше. Милкана беше доволна, че поне тъгата в очите на най-голямата ѝ щерка беше омекнала почти на изчезване напоследък. Мица изглеждаше някак по-уравновесена, понякога с една кротка като на възрастен примирена усмивка, която караше майчинското сърце на Милкана да се свие.

След напразното чакане на вест от Саво, Мица се замисли сериозно за предложението на Цено. Всички около нея – и майка ѝ, и Мадам Вичева и повечето ѝ приятелки бяха твърдо на страната на Цено. В края на краищата не искаше да изглежда и глупачка, ако един ден Саво се върне в селото с някоя софиянка – това можеше съвсем спокойно да се случи, мислеше си все повече Мица. Зимните дни бяха кратки, нощите дълги и на човек му идват на ум какви ли не мисли. Цено изглежда наистина я обичаше, а и едва ли щеше да намери по-добър жених от него в околията. Задуха му не я притесняваше, знаеше се, че не е нито заразен, нито наследствен. Вярно бе, че нямаше да може да работи много от нещата, които здравите му връстници вършеха с лекота, но семейството му беше достатъчно богато и нямаше да му се налага да работи много и без това, освен ако не иска.

Когато кокичетата се скриха, а минзухарите се показаха, Мица вече беше решила – нямаше да се остави да посреща бъдещата булка на Саво като стара мома.

– Добре, Цено, щом искаш – прати годежари. Няма да ги върна. – каза тя, когато си разменяха мартенички и видя Цено за първи път наистина развълнуван. Той се засмя от сърце и очите му грейнаха зад стъклата в дебели рамки.

– Наистина ли? Да не ме мамиш само, за да ме подиграеш, да ми се смее цяло село после? – запита той на шега и смеха му се смеси с дълбока и дълга кашлица. – Извинявай, това става, когато се развълнувам много. – опита всячески да спре той, криейки уста в шепите си.

– Гледай ти да не ме направиш за смях на цяло село, ако ти стане нещо и си останем само сгодени. Дръж се жив, ей! – засмя се обратно Мица и усети как я обхваща едно ново и много топло чувство към младия момък срещу нея.

Годежът им беше весел и много шумен. Особено щастливи бяха Рупка и дъщеря ѝ Калинка. Бяха горди, че това добро и красиво момиче бе избрало Цено да се задомят.  Милкана се радваше, но донякъде със свито сърце. Познаваше тя щерка си и знаеше, че до голяма степен Мица вземаше Цено, за да помогне на семейството си, а и за да угоди на майка си. Милкана все пак се надяваше Цено да се окаже такъв, какъвто тя го бе преценила – кротък и любящ. Това щеше да уталожи с времето мъката на Мица по Саво. Или поне така ѝ се искаше на Милкана.

17554500_1616959651647382_5645542129575168939_n

Приятелите на Мица и Цено от селото се радваха, но много от селяните шушукаха. Всички знаеха как играеше на хорото Мица до Саво, тия работи не оставаха скрити. И сега какво – Саво отиде да работи, а тя веднага потътри крак след парите – говореха бабите по пейките, но не смееха да клюкарят много-много гласно, защото знаеха, че Рупка може да бъде много люта, особено когато се отнася до нефелния ѝ син.

Сега автомобилът на Въжарите се носеше по шосето към София. По-големият брат на Цено – Върбан седеше уверено зад кормилото. Беше избрал лично този Ситроен Б2, най-добрия модел на марката, въпреки, че баща им чорбаджи Зако предпочиташе немските Мерцедеси и не искаше и да помисли за френска кола. Но Върбан го беше предумал да опитат с тази, пък ако не е добра – да вземат тогава Мерцедес. Понеже автомобилите бяха сравнителна новост в живота на по-заможните българи – трябваше да разчитат повече на усета си и да опитат различните марки, за да установят коя е най-добрата. Върбан искаше да умножи парите на Въжарите и да вземе поне още един автомобил през следващите няколко години. Обичаше да показва на баща си, че го бива във всичко и може да се разчита на него.

Цено седеше до батко си и се обръщаше усмихнат от време на време към Мица и Милкана. Бяха тръгнали на пазар в София заради сватбата, планувана за ранна есен. Искаха да се подготвят с платове, обувки и украшения. Двете жени бяха облекли единствените си по-градски рокли и се виждаше колко притеснена и горда едновременно бе Милкана. Тя беше ходила в столицата и преди, но за пръв път се возеше в автомобил и това я вълнуваше повече, отколкото бе очаквала. За селска жена като нея това беше немислимо до преди няколко месеца. Сега беше щастлива, че дъщеря ѝ се оказа разумна в избора си на годеник, въпреки, че хората говореха как Гетови женят дъщеря си за парите на Въжарите. Милкана беше спокойна и с чиста съвест – тя не накара Мица да избере, а я остави сама да реши. Момичето се оказа по-зряло, отколкото Милкана очакваше и това я накара много да се гордее с дъщеря си. Знаеше, че Мица не обича Цено, но знаеше също, че с времето това няма да има значение – важното щеще да е охолния и лек живот, който Мица щеше да води. Милкана се беше намъчила в немотия и искаше да предпази по всякакъв начин децата си от нея. Денят беше слънчев и приятен, всичко наоколо се разлистваше, във въздуха се усещаше зараждането на един плодороден жежък сезон и Милкана си разреши поне за малко да почувства наслада от живота.

Мица беше накак радостна и с голямо любопитство очакваше да отиде за пръв път в София. Познаваше този лъскав град само от снимките в журналите на Мадам Вичева и разговорите на майсторката с Цено в Ателието. Мица беше взела правилното решение, беше приела съдбата и се опитваше да бъде възможно най-щастлива. Все пак беше момиче от бедно селско семейство, а се возеше на автомобил и отиваше на пазар в София с майка си за предстоящата си сватба. Цено очевидно я обичаше, а бъдещата ѝ свекърва не можеше да ѝ се нарадва. Разумът на Мица ѝ говореше, че се справя чудесно в живота, а сърцето ѝ копнееше в този миг само за едно – там някъде, по многолюдните улици на София да успее да зърне Саво.

ХХХ

Къщата на Хаим беше в края на еврейския квартал, близо до черквата Света Параскева. Той беше млад мъж, задомен неотдавна и работеше като чиновник на средно ниво в голяма банка в центъра на София. С Върбан се бяха запознали покрай работата и се бяха сприятелили. Освен много важен клиент, Върбан беше умен, прозорлив и с усет за парите – качества, които Хаим ценеше високо. Върбан идваше поне веднъж на месеца в София и беше станало традиция Хаим да го прибира да спи у тях, макар че Върбан от начало държеше да не притеснява младото семейство и отсядаше в някой приличен хотел. Но понеже двамата мъже работеха доста често заедно и се разбираха наистина чудесно – Хаим настоя и Върбан стана чест гост в дома на семейство Донуга. Когато Хаим разбра, че по-малкия брат на Върбан ще се жени и иска да доведе годеницата си на пазар в София – той не даде и дума да се издума за каквото и да било друго, освен за гостуване на младите Въжарови за няколко дни в дома му.

10бмВърбан спря колата на улицата пред входа на кооперацията и натисна клакосна леко няколко пъти. От прозорец на третия етаж почти веднага се показа засмяното лице на Ленка – младата съпруга на Хаим. Тя помаха енергично, за да им покаже, че слиза да отвори и изчезна зад пердето.

– Много мили хора, наистина гостоприемни. – каза Върбан, като се обърна към двете жени на задната седалка. – Гарантирам, че ще се почувствате като у дома си. А и Ленка готви прекрасно, Хаим все я поднася, че заради това се е оженил за нея.

Докато Върбан говореше и двамата с Цено сваляха малкото куфари от багажника на колата, от входа на кооперацията се показаха домакините. Бяха облечени доста по-различно от това, което Мица беше свикнала да приема за ежедневни дрехи на село, но най-голямо впечатление ѝ направи прическата на Ленка – стегнат плътен геврек от тъмна коса обграждаше ниско над врата почти цялата глава на младата жена. Мица се усмихна, но се почувства много провинциално.

– Най-после да се запознаем с хубавица-Мица, за която Цено лелее от толкова време! – пристъпи Ленка и прегърна Мица, сякаш се познаваха от години. Милкана седеше с усмивка на неудобство отстрани, но беше видно колко е горда като майка. Хаим също се здрависа с тях, а после отиде да помогне на мъжете с багажа отзад на колата. Ленка, хванала Мица здраво за ръка, се обърна към Милкана и я прегърна с другата ръка.

– Много ми е драго да се запознаем, чувала съм само хубави неща за вас и семейството ви.

– Благодаря ви, много сте любезна. – Милкана не беше свикнала с такъв градски говор и държание, но разбираше, че това е един друг свят, в който дъщеря ѝ можеше да влезе. Когато мислеше за предложението на Рупка, Милкана не беше дооценила възможностите, които този брак ще даде на Мица. Беше сигурна, че Цено е по-добър за дъщеря ѝ от Саво, знаеше, че Рупка ще удържи на думата си и за семейството им ще има повече работа, но не беше мислила, че ще дойде чак до София с автомобил и ще бъде приета в дома на тези интелигентни образовани хора като равна. – Ние няма да ви притесняваме, нали?

Ленка се засмя, поведе ги нагоре по стълбите и заприказва с обичайната си бързина:

– Не само, че няма да ни притеснявате, ами покрай вас ще си намеря чудесно извинение да обиколим всички по-добри магазини за платове, обувки и бижута. Чакам ви от няколко седмици, от както Хаим каза, че ще идвате. Говорих с една приятелка, която работи в шивашко ателие да отидем и да разгледаме моделите им за булчински рокли, но разбрах, че ти самата си шивачка и ще искаш само плат и идеи, така ли е Мице? – говореше младата жена, а Мица и Милкана се опитваха да я настигнат нагоре по стълбите на кооперацията.

– Говорих с моята майсторка, ще шием роклята при нея, но много ми се иска да отида да видя и други ателиета. – опитваше се да отговори смислено Мица, разглеждайки любопитно всичко наоколо и вдишвайки особения мирис на мястото. Влязоха в голям, ъглов, слънчев апартамент на трети етаж. Семейстов Донуга имаха кухня, хол, спалня и още две свободни малки стаи. Настаниха Мица и Милкана в едната, а Върбан и Цено в другата. Ленка се зарадва много на подаръка, който Рупка беше пратила и този път. Винаги при гостуване Върбан донасяше голяма кошница пълна със слама, в която кротко седяха пресни селски яйца, квасено мляко, плодове според сезона и буркан домашен мед.

– Заповядайте да обядваме, сготвих супа, не знам дали сте опитвали такава. – покани ги Ленка. Гостите си оправиха малкото багаж, който носеха за тези два дни и седнаха около масата. Разговорът вървеше леко и приятно и Мица с изненада установи колко удобно се чувства сред тези хора.

– Супата е специална, от нашата еврейска кухня, знам я от баба ми. – похвали се Ленка. – Помислих си, че няма къде да сте яли преди такава.

– За пръв път опитвам. Наистина е прекрасна, цяло яйце вътре, много вкусна, ще опитам да я сготвя като се приберем, но трябва да ми обясниш подробно кое как се слага. – беше се отпуснала и Милкана в разговора.

– Ще ти кажа и ще ти го напиша даже. Исках да хапнем нещо леко, защото привечер Цено е обещал да води всички ни на сладкарница. – поклати глава  Хаим. – А пък аз знам точното място, на което да отидем. Правят най-хубавите пасти и имат най-добрия сладолед в София.

Мица се обърна към Цено, който се хранеше с обичайната си лека и спокойна усмивка на уста.

– Не си казвал, че ще ходим на заведение. – Притеснено и тихо каза тя. Нито знаеше как да се държи там, нито можеше да си представи, че ще влезе на такова място с нейната единствена по-представителна рокля, в момента вече добре омачкана от пътуването. Ленка веднага разбра, наклони се към Мица и каза поверително:

– Ще изберем нещо от моя гардероб, имам няколко рокли, които ще ти станат идеално. И за майка ти ще намерим. Това ти е първо идване в София, но няма да ти е последно. Както чувам от мъжа ми – с Цено май ще ставате софиянци. Трябва да свикваш.

Мица и Милкана решиха, че Ленка се шегува и се засмяха. Хаим подхвана

– Когато дойде преди време за пръв път в банката, Върбан поиска разговор с директора на клона. Не знам какво са си говорили, но от тогава насам Въжарови са едни от най-почитаните и ценени клиенти на банката ни. – каза Хаим.

Всички погледнаха към Върбан. Какво може да са си говорили с директора? Младият мъж повдигна развеселен от това внимание вежди и реши да им каже.

– Директорът беше много любезен, но подозрителен отначало. Това му е работата, не се сърдя. Искаше да знае ще влагам или ще тегля и за какви суми става въпрос, та искам среща с него лично. Казах му, че имаме стопанство и че ако тръгна с овцете си в колона по една от нашето село към София, ще заобиколя банката му и ще се върна в двора си, където последната овца още няма да е тръгнала.

– Излъгал си го. Повече са. – Неочаквано се обади Цено и всички се засмяха.

– Така е, но той е банкер, разбра ме. Започнахме добре работа заедно, имаме повече от 10 мандри из Балкана в околията ни. Време е да се уширим, ще вдигнем и две мандри около София – едната в Люлин планина, едната на южния склон на Витоша. Цено ще дойде да ги наблюдава и ръководи, на него ги даваме, ще ги правим софиянци младоженците.

Мица седеше безмълвна от удивление. Да дойде да живее в София за постоянно? Не ѝ беше идвало на ум, че е възможно да стане така скоро. Имаше такива скрити мечти, да, но… Да остави всичко на село? Майка си, сестрите си, семейството си, Ателието, Мадам Вичева, работата си, хорото в неделя… И да дойде да живее в града, където всеки ден ще има поне малката надежда, че може да зърне Саво? Лицето ѝ се наля с кръв, очите ѝ заблестяха.

– Сериозно ли говори батко? – попита предпазливо тя.

– Съвсем сериозно, есента се женим, но преди това аз ще поседя лятото по София, за да оправим работата по двете мандри. И батко ще е с мен през повечето време, татко ще поеме работата на село. При толкова работници няма да му е трудно да се справи – отговри Цено. Гледаше бъдещата си съпруга с нескрита любов и възхищение. За всички на масата беше ясно, че е безумно влюбен в нея. Само самата Мица като че ли приемаше това за даденост, защото беше мила, но мълчалива и изглеждаше някак притеснена. Какво пък, годеж, голям град, много нови вълнения, предстояща сватба – има за какво да е така стаена в себе си, обяснимо е. Разговорът продължи и обядът мина чудесно за всички.

Привечер цялата група излезе из улиците на пролетна вечерна София. Мица и Милкана бяха нагласени в рокли на Ленка, които бяха по софийска мода, макар и не много скъпи.

6бм

София ги посрещна нежна, топла, окъпана във вечерната мека светлина на уличните лампи и заведенията. Навсякъде беше пълно, шумно и шарено. Колите минаваха почти ежеминутно, спираха до тротоарите и от тях излизаха елегантно облечени хора, които се отправяха с привични стъпки към ресторантите, локалите и сладкарниците. Жените бяха гримирани и около тях се носеше миризма на парфюми – нещо необичайно за селски жени като Милкана и Мица. Ленка ги беше подмишила от двете си страни, а мъжете вървяха отзад и си говореха. След кратка разходка стигнаха до голямо светло заведение и влязоха вътре.

р3

Ароматът на сладкиши, ванилия, кафе и канела беше упойващ, хората си бъбреха весело по масите, димът от цигарите им се виеше далеко над тях към високия таван и никой не обърна внимание на новата група. Сервитьорът ги посрещна приветливо и веднага ги настани в приятно ъглово отворено сепаре, от където можеха да наблюдават цялото заведение. Мица и Милкана бяха замаяни. Това беше друг свят, за който те и не бяха предполагали,че съществува. Хората седяха тук за удоволствие, излъчваха спокойствие, веселост и някакво неизказано удовлетворение от живота. Беше съвсем различно от полето, от кравите и биволите по техните улици, от готвенето на огъня в къщи и месенето на хляб всяка седмица.

Поръчаха пасти, пиха вермут и настроението на всички се повиши значително. В ъгъла на широката зала имаше оркестър и вита стълба към втори и трети етаж на заведението. Всеки етаж имаше малък дансинг, на който хората танцуваха под зуците на оркестъра от първи етаж. Вечерта беше прекрасна. Минаха цветарки и Върбан купи по една роза на всяка от дамите на масата. Малко преди да си тръгнат до тях се приближи фотограф и им те решиха да се снимат за спомен. Той обикаляше по заведенията вечерно време и правеше фотографии, които проявяваше и рамкираше през деня. Хората можеха да си ги получат след няколко дни от фотографското му ателие.

-Ще искаме 2 броя от снимката, рамкирани. – поръча Хаим и се уговори с фотографа кога да мине да ги плати и да си ги прибере.

Въпреки че им се седеше още, станаха да си тръгват, защото жените имаха да обикалят по магазини и ателиета на другия ден, а мъжете трябваше да се отбият до банката и няколко други места заради пускането на двете нови мандри през есента. 

Значи такъв е софийския живот, мислеше си Мица по-късно в тъмната спалня на семейство Донуга. Никога не беше яла по-вкусно нещо от крема на пастата, която опита. Никога преди това не беше виждала истински сребърни лъжички и сребърни обкови на чашите, като тези в заведението тази вечер. И това беше само едно заведение. Какви ли чудеса предлагат и по другите, до чийто врати и стъкла бяха минали по улиците на София. А колко ли такива весели места още имаше из тази приказна столица. Какви красиви и скъпо облечени жени беше видяла Мица, по-хубави и от тези по журналите на Мадам Вичева. Значи това беше дошъл да търси Саво, за това я беше оставил – искаше да се замогне, да стане софиянец, беше я забравил на село завинаги. За това не ѝ прати годежари, искал е да бъде свободен, когато дойде до това да избира момиче за жена измежду красивите софиянки. Огорчение и болка се сляха в няколко топли сълзи върху възглавницата ѝ,  докато заспиваше преуморена от първия си досег със София.

ХХХ

Пътуването наобратно беше дори още по-приятно. Мица и Милкана обсъждаха какво са видели по магазините, а Мица обясни на Цено най-подробно защо беше избрала тази бяла тафта за рокля и за какво точно щеше да ѝ послужи скъпата белгийска дантела, от която си позволи да купи малко. Какъвто му беше обичая, Цено я слушаше усмихнат от предната седалка. Върбан следеше доста разсеяно разговора – за него пътуването до София също беше много успешно, но по съвсем други причини. Банката се съгласи да финансира наполовина начинанието с двете нови мандри, а това даваше големи нови възможности за работа и печалба. Помещения вече имаше, трябваше да наемат хора и да уредят достатъчно мляко от околните села. А това значеше да поработят на загуба от начало – трябваше да убедят на дело местните, че изкупуват на най-добра цена и условия. Двете нови мандри бяха от голямо значение, защото Въжарови вече имах сигурни клиенти на едро от казармите и поделенията около София.

Прибраха се на село още по светло и комшиите не пропуснаха нищо от свалянето на багажа на Мица и Милкана пред къщата им. Всички шушукаха за това как Мица е постъпила много хитро да прежали Саво набързо и да вземе Цено. Ми така де, говореха по пейките, къде е Саво, къде са Въжарите – нямат стигане. При Саво да иде Мица – то пак ратайкиня ще е, ама в къщата на майка му и по малкото ниви на Петрашеви. При Въжарите ще я носят на ръце, ето преди да са венчани с кола я возят, като градска госпожица. Няколко комшийки тайно завиждаха, защото също имаха моми за женене и биха ги дали на мига на Цено, нищо да е нефелен. Сега иззад бръшляни и пердета махалата наблюдаваше свалянето на багажа и зорко броеше торби и покупки.

В къщи Мица и Милкана раздадоха малки подаръци на всички. Децата гледаха благоговейно няколкото увити в лъскав станиол марципанени човечета, а Йоца не откъсваше очи от новите обувки с ниско токче и дантелена панделка вместо език огоре, които кака ѝ беше купила за сватбата. Бошо прие без много приказки, но видимо доволен една огладена нова дървена патерица – до сега все креташе със старата, която си беше направил сам и беше увил напоследък с малко парцали отгоре, за да му е по-мека на подмишницата като ходи. Новата беше очевидно купешка, защото отгоре имаше кожено парче пълно с дунапрен. Бошо разглеждаше с професионална завист новата си придобивка и вече си мислеше как ще пригоди видяното към неговите си материали, за да подобри и собственото производство.

– А за тебе, бабче купихме едни очила. Да плетеш и шиеш по-лесно, а и някой вестник да отвориш. – обясни Мица, докато изваждаше от една торба чифт очила с дебели рамки и им избърса стъклата.

– Ха, изтрябали са ми мене вестници, чунким нещо добро може да види човек в тях. – размърмори се старата жена, но даде доброволно на Мица да ѝ нагласи очилата на носа.

– Виждаш ли по-добре?

– Виджам аз, виждам много добре каква си слаба и изпосталяла, ще речат Въжарите, че нарочно не те храним, все едно едвам чакаме да те пратим у тях, та там да се охраниш. – подхвана недоволствата си баба Милоша, попипвайки рамките около ушите и Мица се засмя от сърце – това беше бабиния ѝ начин да покаже, че харесва подаръка. Никога нямаше да благодари тя направо, нито да се чувства длъжна за нещо някому. Предпочиташе да отклони вниманието от себе си и да пренасочи разговора към друга тема. Мица прегърна старата жена, която отвърна на прегръдката според силите на годините си и погали косата на внучката си.

– Да си жива и здрава, сине, Господ здраве да ти дава.

– И още нещо. – каза почти тържествено Милкана. – Решихме да си вкараме и ние електричество в къщата. По София всичко свети навсякъде, а и тук вече в махалата повечето хора имат лампи в къщи. Няма да живеем в миналия век, я.

– Ха така, това ли донесохте от Софията? Брех, брех, брех, ние все сме били прости да сме без лампи, та вие сега да поумнеете и да вкарате тоя гявол дóма! – тая новина даде нов тласък на жалбите на баба Милоша, но сред всеобщия радостен шум никой не я чуваше.

– Добре е това, Милкано, добре си намислила, то и с парите сме по-добре напоследък, можем да свършим и тая работа с тока. – зарадва се и Бошо. – Хем ще мога да вкарам една лампа и в работилницата, да светя до по-късно и да работя. Това отдавна го мислех.

Милкана се усмихна топло на мъжа си, но остави нежностите за по-късно – тези неща не се правеха пред децата. Зарадва се и тя като него, но не заради това, че ще може той да работи до по-късно, а заради усмивката му, че хубави и празнични преживелици пребивават и в техния дом. Не много често Милкана виждаше тая усмивка на милото му лице, тая усмивка и обичните му лешникови очи, които я грееха през всичките години заедно. Беше случила на мъж, искаше да го види доволен от съдбата си и не жалеше услия да постигне това.

– Донесох си и плат, а и модел, какъвто искам. Видях в едно ателие приказни нови кройки. Майсторката там беше много близка с Ленка, та даже ми подари една хартиена кройка. Трябва само да я наложа и малко да я стесня. Софиянките имат много хубави неща за ядене, та са по-зáмощни в кръста, а ние тук много работим и сме по-фини. – не спираше да се обяснява Мица. Йоца и Кунка я гледаха със зяпнали усти, като че ли не беше тяхната кака, която отиде преди 3 дни на София за плат, а някаква важна софийска госпожица. Достана и Димитър не обърнаха внимание на вълненията наоколо, защото бяха твърде заети да опитат да обелят едно марципанено човече без да му скъсат обвивката, а такава важна работа изискваше цялото внимание и усърдие на поне две деца.

По-късно, когато всички си бяха легнали Милкана заразправя тихичко на Бошо какво беше видяла по София. Имаше да му бъбри поне година за това, мислеше си той, колко ли често селска жена като нея има възможност да се повози в автомобил и да обиколи центъра на столицата. Бошо се радваше за жена си, радваше се и за дъщеря си. Беше му минавало през ум, че Мица може би харесва някого другиго, но не беше се задълбочавал в това. Колко момичета могат да се омъжат за този, когото харесват наистина? Обичаше той щерките си, но по-важното беше да ги задоми и да ги прати мъжете им да ги гледат. Чувствата не играеха чак такава роля в семейството, стига жената да е скромна, а мъжа свестен и да са кротки и двамата. Бошо обичаше Милкана, ама тяхното беше голяма любов, не се случваше на всеки, а и бяха платили с години бездетие това лично щастие. Не говореха за това, но и двамата помнеха колко студена и празна беше къщата, когато родителите на Бошо бяха живи. Сега беше друго, децата се появиха и даже пораснаха и докараха не само радост, но и въпроси за решаване. Ето, Мица не беше дала признаци да е влюбена и Бошо смяташе, че е чудесно да я задомят в богато семейство. От горе на всичко като баща и по-възрастен мъж той наистина хареса Цено. Говореше с тоя момък месеци наред, докато гледаха хорото. Момчето беше много благо, добре възпитано и разговорливо и винаги се отнасяше с уважение. Сега разбираме защо все се е бутал около нас, сещаше се Бошо и поклащаше глава развеселен.

– Цено е добър, не отказа нищо на Мица, даже даде допълнително пари за следобедите да обиколим с нея, докато те с Върбан оправят работите си по банката. А пък младите, при които отседнахме, са наистина много начетени и хубави хора. – говореше неспирно Милкана, докато махаше сукмана, за да остане по дългата си кенарена риза за спане.

– Евреи, каза, така ли? Имахме две момчета еврейчета в ротата при нас през войната. Едното го убиха, другото не знам какво стана с него, загуби се. – припомни си Бошо, докато нагласяше повреденото си тяло в леглото за през нощта.

– Да, казвал си ми. – Милкана винаги избягваше задълбаване в разговори за войната, а сега имаше и с какво да ги замени. – Вълшебна супа ни нагости Ленка, ще я наготвя тия дни. – обеща тя, докато минаваше чевръсто с дървения гребен през дългата си разплетена коса. Бошо я загледа с възхищение на светлината на свещта. Не беше минал ден да не си помисли колко я обича.

– Добре, добре, щом е вълшебна супа дай и ние да я опитаме. – Усмихна се той повече за съпричастност, отколкото от интерес към супата.

– А пък на Мица как ѝ стоеше едната рокля на Ленка, за чудо и приказ. Наистина се надявам сърцето ѝ да се отвори към Цено. Той толкова го заслужава, а и все е до нея, все в очите я гледа и се чуди само как да ѝ угоди. Човек може да заобича някого с времето… – говореше като да убеждава себе си Милкана, докато се пъхаше под завивките до Бошо.

-Може, разбира се, гледай ни нас. – отговори ѝ той полусънено.

Милкана се усмихна като го чу, остави всички други мисли настрани и го прегърна като дете. Бошо се сгуши в нея, както му беше станало навик всяка вечер.

– Така е. Ето, търпя те толкова години само защото съм свикнала с тебе, туй е единствената причина, да знаеш… – зашепна тя в тъмното и загали косата му, докато заспиваше.

16729020_1566498270026854_8557840756925258410_n

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

За обиколки-беседи из София според ваши индивидуални заявки и предпочитания за продължителност, водещи теми и акценти тук.

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

Advertisements

2 thoughts on “3. София

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s