2. Кафе

17903467_1637809172895763_7268167035177924229_n

Мица ровеше с трескави пръсти, за да избере най-хубавия цвят. Бялата ружа до портата потрепваше от вълнение, че това приказно момиче е избрало да докосва рожбите ѝ. Мица погалваше бързо нежните бели цветове един по един, а те сякаш скачаха в надпревара в дланите ѝ. Щастлива и зачервена до прималяване младата мома откъсна най-едрото и уханно цвете и го забоде в косите си. После взе менчето, прекрачи портата и зави зад ъгъла на дувара им. На пейка до съседната къща се бяха събрали няколко възрастни жени от махалата с плетки в ръце и посрещнаха Мица с нескрит интерес.

– Добър вечер. – поздрави ги тя, а те заклатиха глави и куките се задвижиха и зачаткаха още по-бързо.

– Дал Бог добро, Мице, накъде така?

– Отивам да налея малко вода за баба, че обича от горната чешма, нали я знаете каква е.

– Знаем ние, знаем, ха, върви, върви да се не стъмни, че я кое време е вече. – заприказваха почти едновременно те и изпратиха с поглед момата нагоре по улицата. После се спогледаха и зашушукаха оживено помежду си. Бяха видели преди половин час и Саво да отива към Горната чешма по същата улица. 

Мица не се обърна повече. Знаеше, че ще я говорят, но нищо не можеше да я спре. А и знаеше, че Саво няма да прати да я повикат да се види с нея за без нищо. Сърцето ѝ се надяваше на това, за което Мица мечтаеше от месеци, но съзнанието отказваше да ѝ служи по обичайния начин и не ѝ даваше ясно да разсъждава правдиво. За това и краката я носеха към истината нагоре по пътя към Горната чешма.

Саво седеше под бряста до чешмата и очите му се изгледаха да я мерне да идва отдолу. Не знаеше дали ще смее, сама мома толкова късно на чешмата не ходеше. Мица беше почтена мома и въпреки многото знаци помежду им, той не беше сигурен, че тя ще се реши да дойде. Той нямаше право да я вика, защото не бяха разменили дума, само китка няколко пъти ѝ беше вземал. Но толкова много искаше да я види, че рискува и наруши обичаите по които ставаха тия неща. Сега чакаше да види дали и тя ще направи същото.

Мица изведнъж изгря откъм селото, припкайки след последната къща нагоре към него. Саво скочи и се затича към нея. Бързаха така, като че ли магнит ги дърпаше един към друг. Когато се наближиха изведнъж забавиха крачка, защото и двамата осъзнаха, че не знаят какво да правят от тук нататък в тая среща.

Добре дошла, Мице. кадифеният му глас звънна като камбана в ушите на Мица и главата ѝ се завътря.

Добре заварил. сколаса да отговори тя, ненужно дирейки с поглед нещо пред обувките си. Знаеше, че това идване може да ѝ струва много, но нямаше друго място на света, където би искала да бъде точно в този момент.

Саво се поколеба как да подхване. И двамата стояха прави по средата на пътя между последната къща на селото и чешмата. Мица въртеше празното менче в ръцете си, а Саво не можеше да свали очи от нея.

– Исках да те видя, да си поприказваме… – започна той, а тя кимна зачервена, едва вдигайки очи да го погледне. Саво хем знаеше какво иска да каже, хем не знаеше как да го направи. Беше мислил за тоя разговор дълго преди да я повика, но сега като я видя и думите се изпариха от главата му. Мица стоеше толкова близо до него и това му се струваше толкова естествено, че не знаеше как ще може да си тръгне от тук без нея.

– Много хубаво играеш на хорото, не мога да те надмина. – каза той усмихнат и нещо изведнъж се разведри между тях. Мица го погледна право в очите и се засмя на глас. Хорото заигра и в двамата и те се почувстваха по-близки от всякога.

– Даже не се меря с теб, един си в околията, всички те знаят, по-бързи крака от твоите няма. – отговори искрено тя и задиша по-спокойно. Това си беше той, нейния Саво, за когото бързаше винаги към хорото, за когото везеше ризите си, за когото решеше косите си сутрин, за когото пееше, докато работеше.

Саво се усмихна широко и задържа погледа си върху нея. За една дълга секунда всичко на света си дойде на мястото. После той въздъхна и продължи.

– За някое време аз няма да идвам на хорото, Мице. – тя продължи да се усмихва в лицето му, а ушите ѝ отказаха да пропуснат към съзнанието ѝ смисъла на казаното. После изведнъж го чу и усмивката ѝ замръзна.

– Защо? – успя да отрони Мица, докато мисълта ѝ се блъскаше като птица в клетка.

Саво преглътна тежко и заговори бавно.

– Знаеш, че сме трима братя, а ниви нямаме много.  И тримата сме ергени, а къщата е една и е малка за всички. Аз съм най-големият, на мен се чака да поведа хорото,  да помагам на другите. И така го мислих, и иначе, но трябва да замина на София, няма друг начин. Ще си търся работа по някоя фабрика, София е голяма, а и имам другари от околията, които ще ме приютят, докато си стъпя на краката.

Мица чуваше думите, но главата ѝ звънтеше и тя не беше сигурна какво става. Беше тръгнала с друга надежда насам и сега се чустваше ужасена, сякаш бърза силна вода я понесе някъде надолу и тя нямаше как да се спре.

– Заминаваш? Кога, за колко време?

– Заминавам, Мице. Съвсем скоро. – Саво се поколеба. – Поне за година-две, може и повече, не знам от сега.

Мица усети, че ще рухне. Нямаха договорка със Саво за нищо, но някак беше свикнала с мисълта, че е въпрос на време да я поиска. Понякога даже мислеше какви цветя ще насади пред къщата му, защото те бяха трима мъже – ергени, а майка им вече стара и макара да беше чисто, пред тях нямаше градинка. Колкото пъти да беше ходила до тяхната махала, все гледаше към къщата му и знаеше, че един ден ще живее там.

– Какво ще правя без тебе? – успя да продума тя, преди сълзите ѝ да рукнат надолу. Сърцето на Саво се късаше. Не можеше да повярва, че я разплака първия път, в който се видяха насаме. Не бяха сгодени, дори не бяха се сближили още достатъчно, но той винаги живееше с мисълта, че някак си я познава, че си е негова и след време ще се съберат. Никога не беше заглеждал друга мома. Когато мислеше за бъдещето винаги виждаше Мица до себе си, препасана с дете, както са младите невести, засмяна и щастлива. Неговата си Мица. Без да мисли посегна и изтри сълзите от бузите ѝ. Кожата ѝ беше прелестна – копринена и бяла като купа току-що издоено мляко. 

Мица не отблъсна ръката му. Седеше със затворени очи и не смееше да го погледне. Знаеше, че не трябва да е тук, нито да е насаме със Саво, но толкова много го искаше, че всичко я болеше.

– Няма да си дълго без мен. Ще работя, ще си стъпя на краката, млади сме, ще ме почакаш…нали? – говореше Саво, неясно дали обяснява на нея или убеждава себе си. После извади от джоба си кърпа и нескопосано, но много внимателно заизтрива лицето на Мица.

– Ще те чакам. – прошепна тя и прозвучалата като куршум клетва се заби направо в сърцето му. Нямаше право да иска това от Мица. Дори не бяха сгодени. Но нямаше и как да се сгодят, преди той да да се позамогне. Не знаеше колко време ще бъде в София, не знаеше кога ще успее да се стабилизира, за да се оженят. Нямаше очи да отиде да я иска, защото нямаше какво да ѝ предложи. Най-вече за това и заминаваше. Искаше я и беше готов да работи денонощно, за да я има.

– Запазил си кърпата… – спря Мица ръката му и изтегли парчето плат от нея. Това беше същата кърпа, с която се бяха дрържали двамата на хорото.

– Не съм се разделял с нея. – отговори Саво. После целуна мократа от сълзите на Мица кърпа и я съдра на две. Подаде едното парче на Мица, а другото пъхна в пазвата си. Погали косите на момичето и въздъхна. Мица стискаше парчето плат и хлипаше. Двамата седяха на средата на пътя, докато денят угасваше. Вятърът изведнъж се спусна от Балкана и пробяга през дрехите им, замириса на горски билки и мокри есенни листа. Празното менче в ръката на Мица се обади, поскръцквайки наежено с дръжката си.

– Няма да е дълго, ще се напечеля, ще се оженим и ще сме щастливи. Само изтрай. – отнесе вятъра думите на младия мъж надалеч, докато той се наведе и греховно бавно и сладко целуна Мица така, че и двамата останаха без дъх. Вятърът спря, Балканът притихна, а времето удивено замръзна от изненада.

17361911_1604678932875454_2023096678821605590_n

След един безкраен миг Мица се върна в реалността, дръпна се бързо назад и побягна надолу към селото.

– Чакай ме, ще се върна за теб! – застигнаха я думите на Саво и продължиха да кънтят като ехо в ушите ѝ, докато Мица слизаше като в сън по улицата. Едвам подмина насядалите пред съседната къща жени, които я чакаха да мине наобратно, преди да се разотидат за вечерта. Вече се беше здрачило толкова, че едва ли виждаха какво плетат, но пък на тяхната възраст да гледат в плетката си нямаше и нужда.

– Изплискала си цялата вода, мари Мице, нищо ти не е останало в менчето, я! – подкачиха я те, като няколко се изкискаха почти доволно и продължиха тихичко да шумолят клюките си из уличката.

Мица не се и опита да им отговори, докато завиваше зад дувара към бащината си къща. Отвори с треперещи ръце портата, шмугна се в двора и блъсна вратничето зад гърба си. Докато резето падаше, тя се свлече ридаейки на земята под бялата ружа, която нежно обгърна момичето с листа, цветове и гóркия си, сладостен аромат.

ХХХ

БМ3

Исках да се видим насаме. започна Рупка. – За това и най-вече те викнах – да си поговорим.

Милкана беше дошла с неясно подозрение за какво може да ѝ е дотрябвала на Рупка. Чорбаджийка голяма беше Рупка, беше от голям род и се беше омъжила за голямо имане. С мъжа си чорбаджи Зако бяха най-богатите хора в селото. Рупкината братовчедка Сия също беше заможна, за това и плащаше на Милкана и щерките ѝ да изработят огромния чеиз на дъщеря ѝ Венета, която прекарваше доста от времето си по София и нямаше време и желание да се занимава с тия селски отживелици. Въпреки нейното мнение, Сия трябваше да се отсрами, когато дойдеше времето да я омъжи и за това не жалеше средства да се сдобие с най-изкустно ушити фустани и фустанели, плетени на една кука от най-тънък памук покривки за легло и маса, везани възглавници, плетени чорапи и всякакъв друг внимателно подбран чеиз. Милкана имаше златни ръце, щерките ѝ бяха работливи и шиеха бързо, а и не вземаха скъпо, та всичко излизаше на сметка на Сия. Днес обаче тя беше повикала Милкана, защото Рупка я помоли да подсигури скрито от хорските очи място да поговори с нея. Сия много се гордееше с роднинството си с Рупка и много държеше на близките си отношения с нея, за това с радост побърза да изпълни молбата и повика веднага Милкана. Докато Рупка говореше на Милкана, Сия се разшета да им сложи по малко бяло сладко в миниатюрни купички и по чаша изворна вода. Беше много възторжена, че тоя разговор се води в нейната къща.

– Имаш много хубава мома за женене, а пък аз имам ерген, който много я иска. – Рупка говореше малко от високо на Милкана, но все пак беше дружелюбна. – Знам, че познаваш сина ми Цено. Много му е на сърце твоята Мица.

Милкана почувства едновременно и радост, и тревога в душата си, та посегна към чашата с вода.

– Знам го Цено, добро момче е, но не знам да са говорили с Мица.

– Цено е много скромен и не ми е говорил за това. Не идвам да те питам от негово име. Идвам да говоря от мое. – Рупка се поусмихна. – Ти знаеш, че той има задух и не ходи по хора и седенки да гони и задява момите. Но е много работлив и кротък, Мица ще живее добре с него. Аз ще се грижа за нея, да не ѝ липсва нищо. Ще я гледам като родна дъщеря.

Милкана премигваше и отпиваше от водата, защото не беше подготвена да каже нищо.

– Знам, че Мица има на сърце друг ерген. – продължи Рупка. – Не е трудно да се знаят тия работи. Но Саво е най-голям от трима братя на вдовица, а нивите им са малко, трудно ще е да ги разделят и да добруват като се изпоженят.

Милкана кимна, защото тия неща си ги беше мислила и сама. Права беше Рупка за всичко, но все пак сърцето на Милкана се свиваше необяснимо.

– Добре е да се уговорим с теб преди всичко друго. Искам да знам, че ако пратя годежари да искат Мица, те ще се върнат весели във Въжарския дом. Не искам да дотурям голяма тъга връз сърцето на Цено. Той тегли достатъчно и така. Какво ще речеш, Милкано?

– Рупке, да си жива и здрава, че ми правиш тая чест за мойто момиче. Но не знам как ще ѝ кажа такова нещо. Тя много обича да шие, занаята учи при Мадам Вичева, много е добра, майсторката все я хвали. Малка ми е за женене, знам ли…

– Милкано, знаеш, жената е като цвете – днеска е пъпка, утре ще прецъфти и какво ще ѝ чиниш? Саво пращал ли е годежари, идвал ли е някой да говорите?

– Е, то сега тия работи и между младите се правят, Рупке, не знам какво са говорили с Мица.

Рупка не беше дошла, за да си тръгне с празни ръце. Погледна към Сия, която бе подпряла глава на юмрука си и не изпускаше нито буква. Нямаше да си отваря устата пред никого за тоя разговор, но щеше да е единствената, която е присъствала и знае точно как седят нещата от самото начало. Рупка беше подготвена, че Милкана може и да се колебае. За това се попремести към нея и заговори тихо, все едно някой ги подслушваше. Сия също се наведе напред , без да се усети.

– Слушай, сестро. Аз знам, че момчето ми е нефелно и няма много моми да ронят сълзи по него. Но знай, че дъщеря ти ще е царица в къщата ми, ако го вземе. А и помисли – имаш още три момичета да жениш след време, а зестра нямаш да им дадеш. Ей го и Бошо – добър мъж, работен, ама не може вече, дойде си повреден от войната, та и него храниш. Майка ти и тя е стара, кой ще я гледа, ако ти само слугуваш?

Рупка се поизправи и даде време на Милкана да осмисли казаното. Кимна на Сия да донесе още вода и Сия се изправи като по команда, макар и с огромна неохота. Трябваше да излезе от стаята и щеше да изтърве най-важната част от разговора. Заситни към вратата, уверена, че може да е достатъчно бърза, та да хване поне края на пазарлъка като се върне, но Рупка я изчака да излезе и се обърна много накратко към Милкана.

– Ако речеш да ми дадеш Мица за снаха, ще пратя всичките си роднини от околията да им приготвяте чеизите, а и Бошо няма да се отърве от работа в работилницата.

Милкана слушаше и се чудеше да плаче или да се смее. Ако всички, които Рупка пратеше дойдеха да си правят чеизите при нея – щеше да има работа поне следващите десет години. А стопанствата в околията бяха големи, имаше много работа по ремонта на плуговете, волските коли, двуколките, вилите, лопатите, мотиките и какво ли още не. Бошо можеше да върши тая работа, но беше знайно, че Въжарите си имат собствени майстори за това. Отбиеха ли обаче дори малка част от работата към мъжа на Милкана, това щеше да подсигури прехраната на Гетови за зимата и да увеличи скромната сегашна зестра на малките момичета. Рупка даваше вид, че иска да помогне на цялото им семейство, но това беше само привидно. Чорбаджийката искаше да откупи Мица и беше готова да се пазари. Милкана не знаеше какво да прави – да благодари ли или да скочи и да си тръгне. Рупка не беше вчерашна.

– И две биволици ще дам за децата ти. – хвърли тя за последно и посегна към бялото сладко на масата точно, когато Сия влезе обратно в стаята с почти разсипана от бързане малка кана с вода.

Милкана онемя. Биволиците бяха истинско богатство. Те даваха гъсто и силно мляко, което можеше не само да засища задълго, но и да се продава добре на пазара в съседния окръжен град. В къщи Милкана никога не помнеше да са имали биволица. И сега имаха единствено няколко овце и кози, достатъчни само за изхранване на семейството. Старата им крава си замина преди няколко години и дори и не помислиха да вземат друга – от къде пари за това? Биволиците бяха съвсем друга работа. Те бяха жизнени и издръжливи животни, които донасяха сигурност на едно семейство, а с две биволици Бошови щяха да станат почти заможни хора. Милкана разбираше до сега, че Рупка иска да ожени Цено, но в този момент ѝ просветля, че той беше и любимото ѝ дете.

– Ще помисля, Рупке, а ще приказвам и с Бошо. Да си жива и здрава, че си обърнала внимание на мойто моме.

– Обърнах, Цено я иска. Поговорете, помислете, но знай, че по-добре от Цено няма къде да ожениш Мица. И нея на заможно пращаш, и останалите си щерки добре ще отсрамиш. Знам как е, нали и аз имам една в къщи, от сега мислим с баща ѝ къде ще я дадем, на чужда къща ще иде да живее, а няма в околията по-добра и богата къща от нашата. Ако е да е близо до нас – трябва да я дадем на по-долен, ако искаме да е равен – трябва за далеч да я стягаме, а ни се свиди… Не е лесно, сестро, знам аз. – Рупка казваше това от сърце. Имаше тя една щерка Калинка, русоляво до бяло, едро, безлично момиче, което имаше късмет, че е чорбаджийска щерка, инак никой нямаше да я погледне. Беше еднакво едра с двамата си по-големи братя, а не беше и от най-работливите. 

– Оле, како Рупке, недей си слага тегло на душата, ми то наша Калинка е мома кат-слънце, вратата няма да си затвориш от годежари. – занарежда Сия, докато досипваше вода по чашите. Опитваше се да се включи в разговора, но беше видно колко е ядна, че изтърва най-важното от пазарлъка.

Рупка ѝ се усмихна вяло и отговори:

– Хич да не намерим – все някой софиянец ще остане и зад Венета, ми тя се погуби по тая София, ма дано е за добро. – Рупка бодна Сия баш където я смъдеше, та да ѝ подскаже да не се навира, където не я канят. Рупка недолюбваше Сия и нейното постоянно подмазване, но къщата на братовчедката на чорбаджи Зако беше най-добрия завет за Рупкината работа днес. Колкото и да клюкареше Сия, за днешната среща нямаше да смее да гъкне, иначе рискуваше да загуби другарството си с чорбаджийката, а това беше недопустимо даже като мисъл.

Милкана се надигна да тръгва. Нямаше какво повече да си кажат, не бяха близки с Рупка и Сия, не бяха нито от едно тесто, нито от една черга. Предложението на Рупка беше повече от привлекателно и Милкана искаше да се прибере в къщи, за да помисли и да говори с домашните си.

Рупка не стана, само погледна Милкана как оправя торбата с моделите за карета, от които беше донесла на Сия да избира.

– Ще чакам да ми пратиш знак какво си решила. Айде, с Бога и до скоро. – каза Рупка и дори се усмихна.

Милкана едва свари да върви към къщата си, краката ѝ я носеха като по вятър и ѝ идеше да плаче и да се смее на едно.

ХХХ

Мадам Вичева забеляза, че от известно време Мица не е на себе си. Вършеше работата някак без сърце, не участваше в закачките на другите момичета и беше видимо посърнала, макар че правеше всичко възможно, за да прикрие състоянието си. Този следобед Мадам Вичева разпусна шивачките си, но каза на Мица да остане. На никого не направи особено впечатление, защото сега Мица беше на по-горна позиция от останалите и беше естествено да остава и след работа.

– Готова съм с двата костюма за другата седмица, само малко от подгъва ми остана. – заобяснява Мица, леко притеснена, че нещо не е досвършила.

– Знам, че си готова, нали си все до мен, виждам какво и как шиеш, добре се справяш. – отговори Мадам Вичева от дъното на ателието. Там тя държеше джезвето за кафе, малкото електрическо котлонче специално донесено от София за целта и долапче за посуда, в което момичетата си държаха обяда, донесен от в къщи и завит в шарени кърпи.

Мица се огледа, почувствала изведнъж, че Мадам Вичева няма да ѝ говори за работа. Майсторката се позабави няколко минути, достатъчни на Мица да прибере работата от деня, а на малкото джезве да изпълни ателието с аромат на прясно сварено кафе.

– Всеки ден след работа сядам да си почина тук. – каза Мадам Вичева, донасяйки две чашки, захарничка и джезвето подредени на изящно подносче. Мица я гледаше в недоумение, но побърза да сложи два стола леко обърнати един към друг така, както беше запомнила, че правят, когато идваха заможни клиентки. Майсторката никога не правеше кафе за шивачките си, но очевидно днес беше изключение.

– Седни, опитай от кафето ми и въпреки от начало да ти се струва горчиво – не прекалявай със захарта. Пила ли си до сега кафе? – говореше Мадам Вичева, докато разсипваше внимателно каймака по равно в двете чашки. След това разпредели справедливо помежду им и кафето, като внимаваше да не пада утайката в тях. После побутна едната чашка към Мица и обърна захарничката така, че да им е удобно да си гребнат захар. Мица седна почти притеснено на стола, на който по цял ден седеше да шие. Почувства се като на гости.

– Не съм пила, Мадам Вичева, но много ми харесва миризмата. – Мица гледаше майсторката и повтаряше това, което прави тя – взе си непълна лъжичка захар, сложи я внимателно в кафето си и нежно разбърка. После вдигна леко чашката към устата си и отпи почти невидимо. Майсторката въздъхна от удоволствие, а Мица замига от горчивината, стараейки се да не криви много лицето си. Едва преглътна първата си капка кафе. Мадам Вичева се разсмя.

9бб

– С времето ще ти хареса. Освежава и ободрява. – майсторката нетърпеливо отпи отново, а Мица уговаряше себе си, че това е не само първата, но и последна чаша кафе в живота ѝ, ако намери сили да я изпие. Не искаше да обижда Мадам Вичева по никакъв начин. Обичаше и уважаваше  майсторката си прекалено много, за да направи подобно нещо.

– Мице, виждам, че си замислена напоследък. Искам да ми кажеш какво има. – беше приятелско запитване, но прозвуча някак настоятелно и свари Мица неподготвена. Тя толкова отчаяно се опитваше да държи настрана личните си дела, че остана засрамена колко естествено Мадам Вичева я попита такова скрито нещо.

– Няма ми нищо, добре съм, обичам да работя тук. – каза Мица, изненадвайки и себе си колко леко призна това. По характер тя беше по-скоро срамежлива и затворена, а и не беше научена в къщи да разгласява мислите и чувствата си. Излъчването ѝ на горделивка идваше по-скоро от мълчанието ѝ, с което тя прикриваше постоянното си неудобство да говори с хората.

– От известно време изобщо не си на себе си, знам, че нещо става. Да позная ли, че е във връзка със Саво? – сега вече Мица едва не изпусна изящната чашка. Колкото и майсторката да я харесваше, счупена чашка щеше да попадне в листата на непростимите грехове, за това момичето панически остави кафето настрана. Мица не искаше да лъже тази добра жена, която винаги се бе отнасяла честно с нея, но не искаше и да говори за Саво, за това само прехапа устни.

– Можеш да ми кажеш, от мен няма да чуеш дума да е излязла. Виждам, че страдаш, а не е нужно. И аз знам едно-друго за тези неща. – усмихна се Мадам Вичева и продължи да отпива с удоволствие следобедното си кафе. Можеше да чете момичето пред себе си като отворена книга – толкова млада и наивна беше Мица.

– Саво…замина за София. Ще работи там, ще си стъпи на краката и ще ме поиска след година-две. Ще го чакам. – Мица каза всичко това със стиснати една в друга длани, къде от неудобство от признанието, къде от нежелание да посегне и допие горчилката в чашката.

– Мхм…разбирам. Добре си го намислила. Ти пък през това време ще усвоиш занаята от мен и можеш да си отвориш след време собствено ателие, а защо не и в София, щом за там сте се запътили със Саво. А защо си тъжна тогава? – Мадам Вичева набързо извади на светло като нещо съвсем обичайно най-съкровените мечти на Мица, подмина ги и продължи нататък. Мица се чустваше като гола. Почервеня, стисна още повече ръце и не знаеше какво да прави. Имаше пълно доверие на жената пред себе си, само не искаше да се показва глупава с терзанията си. Но явно майсторката ѝ наистина искаше да ѝ помогне, а и очевидно нямаша да отстъпи без да е разнищила из основи цялата работа. Мица въздъхна и лицето ѝ се сви като ударено. Опитваше се да не заплаче.

– Въжарите искат да ми пращат годежари за Цено, средния им син. Леля Рупка е приказвала с майка тайно, обещала е много работи и майка се надява да се съглася.

– А ти? – Мадам Вичева не промени изражението си.

– Аз какво? Не искам и да чуя. Няма да пристъпя думата си, ще чакам Саво.

Мадам Вичева поклати глава с разбиране.

– Какво дават Въжарите, за да склониш за Цено?

На Мица ѝ се струваше нередно да обсъждат това, но нямаше как да избяга от разговора.

– Дават… каквото знаят, че трябва на майка ми – работа… и две биволици. – беше ѝ неприятно дори да мисли за предложението. Мадам Вичева вдигна одобрително вежди.

– Много щедро, изглежда наистина те искат. – Лицето на Мица се изкриви в така, сякаш беше помирисала нещо развалено. – Не бързай да решаваш. Дай си време.

– Няма толкова време на света, което да ме накара да предпочета Цено пред Саво! Не ща и да го виждам тоя Цено, само един съм имала на сърце и няма да се изметна от думата си. – Мица почти трепереше. Каза думите доста уверено, защото ги повтаряше вече няколко пъти на майка си в къщи. За разлика от Милкана, Мадам Вичева изглеждаше почти развеселена. Мица се обърка. Какво смешно имаше във всичко това?

– Млада си и зелена, миличка. Не бързай, помисли, не вземай такова решение за минути, все пак се отнася за целия ти живот занапред. – майсторката виждаше, че Мица е много напрегната и сълзите са на краищата на очите ѝ, за това въздъхна, отклони поглед от момичето, взря се навън през прозорците на ателието и заразказва.

– Моя много близка приятелка се ожени за голямата си любов. Родени един за друг, щастливи и пълни с надежди двамата се пренесоха в богаташката къща на родителите му, които много харесваха и приеха приятелката ми като своя дъщеря. След по-малко от година дойде и първото дете, момче, което разбира се кръстиха на свекъра. Бяха щастливи, имаха всичко, имаха се и един друг. – Мадам Вичева поспря, унесена в спомени. Мица така се заслуша, че почти забрави за сълзите. Майсторката продължи.

– Тогава дойде Голямата война и мобилизираха мъжа. Не след дълго дойде и вестта, че е убит. Жената остана сама с детето, свекъра и свекървата в голямата къща. Никой не говореше с никого, никой не чакаше нищо. Просто съществуваха заедно ден за ден. Жената си имаше любимо занимание, това я крепеше. Шиеше на приятелки, колкото да се намира на работа. Беше чиракувала като по-млада и сега усъвършенства занаята сама, през безкрайните зимни нощи. Така от дума на дума и от човек на човек покрай клиентките си се запозна с възрастен богат арменец, вдовец от същия град. Жената искаше да възроди живота си, да започне отначало, беше още съвсем млада, не искаше да оставя годинките си в голямата мълчалива къща, съгласи се да се задомят с арменеца. Но родителите на първия ѝ мъж я предупредиха, че ако иска да върви – може да го направи, но без момченцето. То си принадлежи на тях, на техния дом, на техния син. Дадоха ѝ право на избор – да живее с тях и детето сама като вдовица или да напусне, да се ожени за арменеца и да забрави, че има дете.

Мица ахна.

– И какво избрахте, Мадам Вичева? – не се сдържа тя и прехапа набързо език, след като чу собствените си думи. Майсторката никога не говореше за личния си живот и Мица се почувства  някак зряла и близка с жената пред себе си дори само поради присъствието си на тая изповед.

Майсторката се усмихна горчиво, зареяна в спомени, с поглед дълбоко отнесен през прозореца на ателието, към върховете на Балкана над селото.

БМ1

– Останах разкъсана по средата… Ожених се за арменеца, най-добрия човек, когото можеш да си представиш, но все тичах на оградата на училището да чакам детенцето ми да се покаже, да му махна, ако баба му не гледа. Минаха много години, преместихме се с арменеца в София, за да сме по-близо до сина ми, докато той учеше в Университета. Овдовях повторно, но не наследих много, защото повечето имот и наследство отиде при децата на арменеца. Остана ми обаче оборудването на ателието, което той ми беше купил и обзавел на една доста централна софийска улица. Живях много добре с този човек, не го обичах, както първия ми мъж, но много го уважавах и почитах. Малко преди края си един ден той ми каза: ‘’Ти не знаеш, но преди много години пратих моя леля да говори с родителите ти, че те искам за жена. Обещах да те нося на ръце и да си толкова щастлива, че никога да не погледнеш друг мъж, нито да изпиташ нужда от нещо. Те я върнали, защото разликата във възрастта ни е голяма и ѝ казали да ми предаде, че това никога няма да стане. Това все пак стана, за това искам да знам, кажи ми – щастлива ли беше с мен?”- Мадам Вичева не гледаше в Мица. Седеше сякаш забравила, че момичето изобщо е в ателието. После въздъхна силно и се обърна към ученичката си.

– Знаеш ли какво му казах? – Мица бързо завъртя глава без да мига. – Казах му, че от все сърце бих желала времето да се върне назад и моите родители да се съгласят да се оженим още когато е пратил леля си да говори с тях.

Мица седеше зашеметена.

-Наистина ли?

– Да. – усмихна се майсторката. – Наистина. Обичам сина си повече от всичко, обичах и баща му, но не е било предвидено да сме заедно задълго. Това, което остана от голямата ни любов е една дълга агония – той си замина, родителите му ме намразиха за това, че си искам живота обратно, нямах двадесет и пет години още. На края аз се мъчих и плачех години наред нощем, защото не можех да бъда при детенцето си и сърцето ми се късаше за него. Ако се бях оженила направо за арменеца щях да прекарам един безметежен живот, децата ни щяха да са общи и нямаше да ми се налага да изживея онази последна вечер, забита и до днес в гърдите ми като нож. Тогава обещах на моето малко момченце, че ще съм там, когато се събуди на другата сутрин. То като че ли усещаше и не искаше да затвори очи… Целунах го, приспах го и напуснах тази къща завинаги. Прегърнах го отново след петнадесет години, когато беше вече млад мъж.

Мица мълчеше, а сълзите ѝ издайнически капнаха в скута. Гледаше Мадам Вичева така, сякаш я виждаше за пръв път. Майсторката се усмихна.

– Никой не знае какво му готви живота. Но когато видиш добра възможност – използвай я! Ти не знаеш какво ще стане със Саво. Любовта си е любов, но годинките ти минават бързо. В началото ще си идва от време на време на село, после ще разреди. След две-три години ще се върне почти софиянец, дали още ще те иска? София е пълна със засукани кокони. А и ако толкова те искаше – защо не ти прати годежари до сега? Млада си, струва ти се нереално, че може да бъде и иначе в живота, но може… Не искам да дойде ден, когато да си кажеш – трябваше да постъпя другояче…

Мица слушаше внимателно. Никой до сега не ѝ беше говорил по този начин.

– Цено е добро момче. Няма да ти хойка, няма да ти се напива по кръчмите, няма да те тормози. Има пари, гладни няма да останете, това не е малко. А Саво какво? Трима братя, майка вдовица, не са бедняци, но така ли искаш и децата ти да растат, все в недоимък? Ти знаеш какво е да няма, трябва ли и децата ти за знаят?

Мадам Вичева допи последните глътки на студеното си вече кафе. Мица се поколеба и също посегна към чашката си.

– В живота става като с кафето, мило момиче. Това, което днес ти се струва горчилка, утре може да ти носи най-голямо удоволствие, да ти е утеха и разтуха. Възможно е даже да дойде ден да не можеш без него. Саво няма какво да ти предложи, освен любовта си, а това не е достатъчно, уверявам те. После, има и друго – може да не си чула, но аз чух, че се събирал с тия непрокопсаници, комунистите. Какво добро може да излезе от това? Те искат всичко да им е общо, даже и жените! – Мадам Вичева се разсмя, стана и тръгна към дъното на ателието да си подгрее малкото останало в джезвето кафе. Мица отпи внимателно от своето и може би защото беше вече студено, но то не ѝ се стори така горчиво. Тя самата имаше съмнения за бъдещето си със Саво. Защо не я поиска, поне да се знае, че го чака като годеница? Не ѝ харесваше, че допускаше тия съмнения в душата си, но това беше реалността – тя чакаше Саво на уговорка от една дума, дадена само между тях, пред чешмата и вятъра за свидетели. И да се изметене той утре, булка от София да си доведе – кой ще знае, че е нарушил обещанието си, кой ще жали за разбитото ѝ сърце? Нито чешмата, нито вятъра щяха да проговорят. Много плака Мица онази вечер, когато Саво скъса душата ѝ на две и отнесе едната половина със себе си. И колкото и твърдо да защищаваше любовта им пред другите, все повече съмнения имаше в сърцето на самата Мица.

Майсторката се върна на мястото си и ѝ се усмихна.

– Не бой се, тайните ти ще си останат тайни с мен. Знай, че ти мисля само доброто и не искам да плачеш един ден, само защото днес не си помислила добре. Аз нямах особен избор, не знаех, че арменеца ме е искал и това донякъде ме утешава. Но ти имаш.

Мица въртеше полу-празната чашка със студено кафе между пръстите си и се взираше в нея.

Capture12

– Аз не обичам Цено, но и майка ми иска него да взема, това ще помогне и на сестрите ми, и на цялото ми семейство. А и… дума си дадохме със Саво само между нас си…

– Не го обичаш Цено, но той те обича, щом чак майка му отива майка ти да моли да го вземеш. – Мадам Вичева обърна главата на Мица към себе си. – В брака е по-добре теб да обичат, отколкото ти да обичаш, Мице, запомни това от мен. Няма равна любов, винаги единия обича повече от другия. Ти си разумно момиче, не изтървай питомното, та да гониш дивото. Ако Саво те искаше – щеше да те е взел до сега.

Мициното сърце се сви – това беше нейната най-дълбока и скрита мъка, която Мадам Вичева изказа като нещо, разбиращо се от само себе си. Саво не я беше поискал официално. Мица направи опит да кимне и майсторката я прегърна.

– Не си бягай от късмета. Хайде сега, отивай си в къщи и помисли за това, което си говорихме. Един ден ще ми благодариш.

къща2

Седмица по-късно Йоца потропа на вратата на чорбаджи Зако Въжаров. Една бедна Рупкина братовчедка, която помагаше в шетането, отвори вратничето на портата и пусна момичето да влезе в големия светъл двор. Йоца плахо пристъпи и заразглежда с бегливи очи наоколо. Не можеше да скрие любопитството си, за пръв път стъпваше в такава богаташка къща. Всичко светеше от ред и чистота, цветята по стълбите бяха грижлово подбрани и ласкаво поддържани, а в единия ъгъл на двора лъщеше черен открит автомобил – единствения в селото.

– Кажи момиче, какво искаш? – стресна се Йоца от гласа на Рупка.

– Мама ме праща, че иска да те пита нещо. – бързо отговори Йоца.

– Така ли? Какво пита майка ти? – гласът на чорбаджийката беше любезен, но казаното излезе някак нетърпеливо от устата ѝ.

Йоца протегна ръката си с едно малко менче в нея. Беше повтаряла няколко пъти, за да запамети въпроса на Милкана и сега гладко каза:

– Мама пита дали ще имаш прясно биволско мляко колкото да ми напълниш това менче, че ни трябва да го подквасим за кисело в къщи.

Лицето на Рупка някак си омекна и ведра усмивка се прокрадна по устните ѝ. Тя помисли за секунда и отговори кратко:

– Имам и повече. Остави менчето да го напълня. Аз ще го подквася и ще пратя някой да го донесе у вас. А ти почакай да ти дам малко рачел да носиш на другите деца в къщи. – Чорбаджийката се обърна и с енергични стъпки влезе към кухнята. Йоца постоя някое време, докато Рупкината братовчедка изнесе една гледжосана купа пълна с дъхав дюлев рачел, покрита с тънка шарена кърпа. Подаде го на Йоца почти изненадано, като че ли очакваше от нея обяснение, защото Въжарката нямаше навика да черпи всеки влязъл в двора ѝ. Особено пък някой, който идва да си купи мляко, а дори не понечи да плати за него.

импр2

 

Заглавен колаж: Belin Mollov

С благодарност за предоставените картини на: Belin Mollov и Иван Даскалов.

Съдържание с всички публикувани до сега глави: Тук

Още от същия автор: Тук 

Можете да закупите книгата, която съдържа всички глави и ексклузивно само за хартиеното копие Пролог и Епилог тук: smartreading.bg

 

 

 

Advertisements

4 thoughts on “2. Кафе

  1. Прочетох втората глава на един дъх. Увлекателно и чудесно четиво! Поздравления !

    Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s